С нарастващо недоумение наблюдавам тоталния ступор, в който изпадат българските политици, българските интелектуалци и всички онези одухотворени лица, когато им бъде зададен въпроса "Какво да се прави?". На това абсолютно конкретно питане, обикновено се дават отговори от сорта на: "искам да се спазват правилата", "трябва да преборим задкулисието", "да сменим системата веднага".
Браво, по същия тривиален начин отговаряха служещите отпреди 1989 г., докато маршируваха на някоя манифестация.
Ще кажете, че не е много честно да се иска от обикновените хора - били те протестиращи или непротестиращи - да чертаят стратегически визии за бъдещето на България. Така е, съгласен съм. Не всеки има склонност към стратегическо мислене. И точно затова с огромен интерес посегнах към станалата толкова популярна харта, поставяща си за цел "разграждането на плутократичния модел на българската държава". Ето, казах си, предвкусвайки удоволствието от четенето, събрали се едни умни хора, експерти на прехода и на постпрехода, и написали концептуален документ. Какво по-хубаво от това?
Само че, когато изчетох хартата, от ентусиазма ми не беше останала и следа. Оказа се, че това е документ, изпълнен с повтаряни до втръсване потпури от репертоара на либералстващата софийска интелигенция - върховенство на закона, независим съд, европейски хуманизъм. Освен това се оказва, че авторите на хартата са изключително обезпокоени поради "липсата на правна сигурност за едрата собственост", както и от незавидната съдба на предприемачите.
Е тук вече досадата ми преминава в гняв.
Това ли са най-уязвимите групи в българското общсетво - едрите собственици и предприемачите?
Забележете - в хартата няма нито дума, отсъства и най-беглото споменаване на проблеми като безработицата, ниските доходи, мизерните пенсии, задълбочаващото се неравенство между бедни и богати, обаче, виж, нерадостната съдба на едрите собственици е специално спомената.
Някой би ми възразил, че става дума за едно изречение.
Да, така е, само че за хората, които не могат да си платят сметките, и едно изречение няма в хартата.
Акцентирам съвсем неслучайно върху този момент. Той е много показателен за липсата на дори и минимална социална чувствителност в нашата иначе толкова просветена интелигенция. Тя може до безкрай да се възторгва от вечерния софийски хепънинг, от рисуващите с тебешир дечица и махащите с опашки кученца, но няма никакви сетива за унижените и оскърбените.
За голямо мое съжаление хората, обикалящи привечер столичните улици, явно са прекалено заети да се любуват на красивия си образ, създаден от медиите, и не им остава време да помислят и за не толкова умните и красиви свои съграждани.
От няколко години светът ври и кипи. Статуквото е разтърсвано от всевъзможни протести, бунтове и революции. Станахме свидетели на Арабска пролет, Окупирай Уолстрийт, десетки хиляди недоволни хора излизаха и продължават да излизат по улиците на най-големите европейски и световни столици.
Като сравнявам протестите в другите държави и у нас, оставам с впечатлението, че и в тази сфера ние даваме абсолютно уникален принос. Оказва се, че българските протестиращи са най-добре материално задоволените протестиращи в света.
Как така?
Ами ето така - по цял свят хората искат по-справедливо разпределение на доходите, по-високи заплати, по-достойни пенсии, орязване привилегиите на банкерите и топ-мениджърите и изобщо искат суровите мерки да бъдат насочени не срещу работещите до изнемога, а срещу представителите на транснационалната капиталистическа класа, които всъщност предизвикаха глобалната криза.
У нас няма нищо такова. В най-бедната държава от Европейския съюз, в държавата с най-ниските заплати и пенсии, в държавата, където половината от доходите отиват за храна и плащане на сметки, никой не иска промяна на това безчовечно статукво.
Ето това е абсурдът, който ме изважда от равновесие.
Така и не мога да разбера, защото хората, които протестират днес, не искат да говорят за най-големия проблем на България, а именно - неравенството. Нещо повече, забелязвам, че дори е наложена цензура - за морални ценности, достойнство и правова държава може да се говори, а за ниски доходи не може.
Явно според умните и красивите, изповядващи светлите десни идеи, това е проява на лош вкус и дори по-лошо, проява на комунизъм, да не дава Господ! И понеже никой не иска да бъде заподозрян в подобни грехове, всички оглушително мълчат по темите, свързани с бедността.
И ако някой все пак се престраши да повдигне този въпрос, моментално бива сразен с класическата неолиберална мантра - първо да уредим правовата държава, да извършим приватизацията, да гарантираме неприкосновеността на едрата собственост, плурализма в медиите и когато всичко това е налице, бедноста ще изчезне от само себе си.
Глупостта на тази концепция, взета от някой либертариански наръчник за идиоти, наистина е потресаваща. Поради една проста причина.
Не е възможно в бедна държава да има правов ред, върховенство на закона, уважение към собствеността, медиен плурализъм.
В бедна държава, в държава, където единият процент продължава най- нахално да богатее, а 99 процента живеят все по-зле, не може да има демокрация.
А най-тъжното от всичко е, че просветената българска интелигенция продължава да не разбира този факт.
Вместо да се концнетрират върху неравенството, върху нуждата от социална справедливост, говорещите телевизионни глави, фейсбук активистите и десните блогъри продължават да предъвкват клишета от сорта на "либерална демократична публичност", каквото и да значи това.
Да, с подобни нищо незначещи фрази лесно се печели финасиране от международни фондации, така че авторите на такива проекти бързо решават личните си проблеми.
Само че проблемие на България остават.
И се задълбочават.
