/Поглед.инфо/ Така формулиран или интуитивно мислен, в моментите на въздействия от публичните медии, този въпрос застава пред всеки български гражданин, на който не е безразлична съдбата на България и неговата лична съдба. Този въпрос придобива особен смисъл и значимост след двадесет и шестте години хаотичен преход, когато страната загуби производствения и духовно-културен потенциал, натрупан в “оная епоха” и се срина на последно място в системата на ЕС. Причините за това са много и не е нужно тук отново да ги повтаряме, но казано накратко те са в загубата на достойнството на нацията и държавата, на вярата на българите в себе си, на липсата на единни мотивиращи ги цели и хоризонт в бъдещето. Българският народ е в дълбок стрес, а държавата ни пред дълбок колапс, от които могат да бъдат извадени само с огромна мобилизация на духа и волята. И това е именно онова, което трябва да бъде направено от човека, който по конституция представлява държавата и народа пред самите тях и пред света.
Грамадността на тази задача произтича от изключителната ситуация, в която се намира страната ни, както по обективни причини, така и по вина на управляващата през тези десетилетия политическа група, именуваща се “елит”. Факт е, че българския преход, подобно на този на другите бивши социалистически страни от Източна Европа, трябваше да решава много въпроси, при това в условията на започналия глобален трансформационен процес, където разразилата се есента на 2008 г. световна финансова-икономическа криза показва само върха на айсберга на дълбоката тотална криза на човешката цивилизация. Не само на учените, но и на милиони обикновени хора на планетата е ясно, че в резултат от инерционното развитие на цивилизацията в предшестващите епохи в нея и по отношение на природата са натрупани огромни неравновесия, които предизвикват все по-мощни природни и социални катаклизми. Цивилизацията определено е навлязла в зоната на глобалните рискове, които тя може да овладее и да се съхрани само с разумна организация и огромна мобилизация на силите и ресурсите си, при равноправното участие на всички народи.
За съжаление мащабите и характера на процесите на епохата, в която навлязохме в началото на 90-те години на ХХ век не бяха разбрани от българската политическа класа и тя вместо достойно да организира и направлява силите на България в съответствие с нейната география, история и култура, предпочиташе да се приспособява към историческата конюнктура и да се влачи след самообявилите се хегемони на света. Достатъчно беше някой “велик” на днешния ден да ги потупа по рамото, за да смятат те, че са решили проблемите на държавата си.. Така постепенно и закономерно за ролята на “държавници” започнаха да претендират такива екзотични фигури, достойни за средновековния пейзаж от Комедия дел’Арте като Кире либерало, Йоло Денев, Георги Петрушев ( Жорж Ганчев), комплексирани бракоразводни адвокати, страдащи от логорея и неизживяли селския си манталитет особи, определено комплексирани и зависими бивши номенклатурни наследници и какви ли не политически недоразумения. Към най-високия връх на държавата се устремяваха “герои” от разни “проекти” на наши и чужди силови центрове, агенти на ДС и на чужди “сигурности”, хора зависими и уязвими със своята зависимост. Публична тайна е, че някои от тези наши “държавни мъже на върха” бяха продукт на “сценаристите” на прехода. И с какво те респектираха своите партньори от Европа и света? Със своите бицепси или със своя ум, със своята интелигентност и воля да отстояват интересите на България, да се чува гласа на България? С глупостта си ,че са прочели в живота си само една книга и не знаят никакъв друг език освен махленския, на който разговарят каруцарите. Ивестно е с какво нашите “йес-мени”в структурите на ЕС и разните други световни и регионални структури впечатляваха ръководните евробюрократи и отвъдокеанските си ментори. Тогава за какво достойнство на нацията можехме да говорим през всичките тези години, за какво уважение и самоуважение???
Ако трябва да направим извода и отговорим на въпроса “Какъв президент на България е необходим?”, то безспорно и ясно за читателите и за огромната част от народа български е, че той просто не трябва само да изпълнява “кротко и тихо” задълженията си на “представителна фигура” на държавата на официални празници и церемонии, на срещи и представителни форуми от регионален, европейски и световен характер. Нито пък да се пъчи като “ястреб”, от когото нищо не зависи. Казано с две думи, той не трябва да бъде чиновник, нито политическо недоразумение, а държавен глава на Държавата България.
На първо място, той трябва да въплъщава представата на българите за достоен българин, който сам, не с нечия протекция, а със своя ум, воля и труд се е “направил”, т.е. станал е значима фигура в системата на духовната култура и който има не само отговорност към миналото, към заветите на великите предци на България, строили нейната държавност във вековете, но разбира дълбоко процесите и тенденциите на съвременната епоха и има волята всеотдайно да работи за едно по-достойно бъдеще на България.
На второ място, той трябва да бъде умен и креативен партньор на Правителството на България, на Парламента, на Съдебната система и на Гражданското общество и при необходимост в рамките на “баланса на разделените власти” да бъде внимателен коректив при нарушени правомощия или неблагоприятни за страната политики и решения.
На трето място, той трябва да бъде достоен партньор и съюзник на нашите съюзници от ЕС и НАТО, активен участник в обсъжданията и взиманията на важни за тези общности политически решения. Особено в тези години на сериозни изпитания за ЕС и европейските народи.Той трябва да работи за връщането на авторитета на България като важна сила не само на Европейския югоизток, но и на ЕС и на цяла Европа.
На четвърто място, изхождайки от даденостите на нашата география и история, че нашите предци и съдбата са ни отредили пространството в центъра на Балканите, той, бъдещият президент трябва да има достатъчно мъжество и воля да инициира решаването на нерешените и спорни въпроси с нашите съседи и да търси платформите на общите ни интереси за сътрудничество между нашите страни в името на благоденствието на нашите народи.
На пето място, бъдещият президент на България, който трябва да я олицетворява през втората половина на второто, решаващо за установяването на “Новия световен порядък”, десетилетие на ХХІ век, трябва да умее достатъчно гъвкаво и последователно да направлява външната политика на България по всички “азимути” – не само на Запад, на Трансатлантическото направление, но и на Изток- Евразия- Русия, Китай и останалия свят, с което е свързана голяма част от историята и културата на България и в съответствие с нейния цивилизационен код и интереси.
Шесто, новият президент трябва да има смелостта и решителността да изисква от политическите сили, осъществяващи изпълнителната власт да спазват всички принципи и духа на Конституцията и Република България да бъде действително “Правова и Социална Държава”. След повече от четвърт век разруха е крайно време да се върне смисъла и замисъла на предприетите някога демократични реформи и България действително да тръгне напред в своето развитие, следвайки образците на напредналите държави и съхранявайки своята национална и културна идентичност и традиция..
И седмо, не последно, независимо с какви идеологически възгледи ще се яви на избора на народа на България, бъдещият президент трябва максимално да бъде свободен от всякакви политически пристрастия и в истинския смисъл на думата да олицетворява “Единството на България”в съответствие с духа на нейната Конституция- Единство в политическо, расово, верско, етническо и всякакво друго естество. Само Единна България може да успее да преодолее изпитанията, които я заплашват днес и да пребъде във вековете.
