/Поглед.инфо/ Едва ли има дете, което да не обича приказки – за добри или лоши принцове или принцеси, царе или господари, дракони или великани... Моите любими приказки бяха за пътешествия и далечни страни. Когато се научих да чета започнаха и пътешествията ми по картата на света. В домашната ни библиотека имахме енциклопедии и атласи, а и всички школски учебници по география тогава задължително съдържаха цветни карти. Така, от географията научавах за моретата и океаните, за реките и равнините, за планините и полезните изкопаеми; а от енциклопедиите – за историята и културата на народите, населяващи тези земи.

Една от книгите, най-силно разпалила въображението ми, бе за пътешествията на Марко Поло и неговия почти 20-годишен престой в двора на Кубилай хан; за приноса на китайците в прогреса на човечеството, откривайки технологии за изработване на коприна, порцелан, хартия, барут, за книгопечатането, компаса, банкнотите и много други – векове преди „цивилизованите“ европейци. Но трябва да призная: въпреки стотиците прочетени страници, и днес китайската култура и начин на мислене за мен си остават загадка.

Първите ми спомени, свързани с Китай, датират от октомври 1949 г., когато под ръководството на Мао Цзедун страната е обявена за народна република и поема по пътя на социализма. Успешното създаване – месец преди това, – на съветска атомна бомба, внесоха известно успокоение във все още разтревоженото от страсти българско общество. Ние – 5-6 годишни момчурляци, чувахме какво си говорят възрастните, че е разчупен най-сетне ядреният монопол на американския империализъм, а следователно и заплахата от атомна война; а победите на Китайската червена армия – както все още я наричаха, в най-многолюдната държава на света, ще помогнат в най-скоро време за утвърждаване и в други страни лелеяната от векове мечта на човечеството за справедливост, равенство, свобода...

Но... скоро след това избухна войната в Корея – първият мащабен горещ конфликт след края на Втората световна война, прерастнал и в първото мащабно изтребване на мирни жители с бактериологично оръжие. България трябваше да приюти десетки корейски деца-сираци. И днес, възрастното поколение в Банкя си спомня за „Корейското общежитие“ в центъра на селището, където бяха подслонени и се обучаваха корейски деца. На помощ на братския корейски народ се притекоха десетки хиляди китайски доброволци, с чиято помощ империалистическите нашественици бяха отбити.

В средата на 50-те години на ХХ век ръководството на Китайската народна република предприе политиката на „Големия скок“. Българска парламентарна делегация в продължение на месец кръстосва надлъж и нашир огромната китайска страна, посещава строителни обекти, заводи, народни комуни, университети, среща се с обикновени работници и селяни, както и с ръководството на държавата, запознава се с китайския опит. От официалните информации за видяното, чудехме се как е било възможно да се постигне такъв небивал трудов подем на многомилионните маси да възродят страната си? Това породи нова загадка у повечето от нас.

Наскоро след това възрастните около нас, понякога открито, понякога – под сурдинка започнаха да си шушукат, че между китайското ръководство и новото съветско ръководство, начело с Никита Хрушчов възникнали противоречия. Бяхме вече гимназисти, когато се стигна до разрив между СССР и Китайската народна република.  Повечето от нас – с дързостта на младостта – не приемахме позицията на Хрушчов, дори открито демонстрирахме отрицателното си отношение съм съветския лидер. Нарекохме го „Хрути“. Смятахме за предателство спрямо великата социална идея разрива между двата колоса на социализма в света. Когато през пролетта на 1962 г. Хрушчов пристигна на официално посещение в София и цялото училище бе изведено на Орлов мост за овации, един от нас – Цоню, син на убит от фашистите партизански ятак от с. Антон, се покачи на един от стълбовете и при преминаването на кортежа гръмогласно извика: „Сталин, Сталин...“

Историята потвърди вътрешната убеденост на чистия младежки порив. След две години Хрушчов бе свален от власт. Китайските ръководители се оказаха по-прозорливи и реалисти.  По-късно стана известно, че една от причините за разрива, е решителното несъгласие на Мао Цзедун, Чжоу Енлай и другите китайски ръководни дейци с умопомрачаващата отрицателна оценка на Хрушчов за Сталин, изнесена на ХХ конгрес на КПСС. Не само това: докато Хрушчов се изхвърляше с фанфаронски изявления, че след 20 години съветските хора ще живеят при комунизма, китайските ръководители – тъкмо обратното, предупреждаваха срещу нереалистични очаквания, заявяваха, че едва са стъпили по пътя на социалната трансформация и че за социализъм в Китай ще може да се говори най-малкото след 100 години. 

Отношенията между ръководствата на СССР и КНР обаче продължиха да се влошават. Бяхме студенти в университета, когато в Китай обявиха курс към „Културна революция“. Това бе нова загадка за нас. Не можехме да разберем смисъла зад този „подем“ срещу по-възрастното поколение дейци. Всеки, който открито задаваше дори въпрос, можеше да бъде дамгосан с прозвището „маоист“ с неизвестни последици за бъдещето му. Впуснахме се да дирим обяснение в китайската история и култура.

За наше щастие, в средата на 60-те години се появиха няколко труда, автор на които беше Ленин Димитров – първият български китаист, преподавател във Философско-историческия факултет на Софийския университет. В лекциите си, той говореше за произхода на прабългарите, за загадъчните знаци „тенгри“ и за връзките между древната китайска и старата българска култура. Рискувайки кариерата си, Ленин Димитров успя да издаде фундаменталния труд „История на древнокитайската култура“, поредица от брошури „Философията на Лао-Дзъ“, „Философията на Мо-Ди“, и др. Отделни ръководни блюстители на „правилната“ мисъл обаче, възприемат тези съчинения за „твърде опасни“ и през 1971 г. Димитров е преназначен в институт към БАН, за да няма пряк досег със студенти. 

Вместо яснота по вълнуващите ни въпроси, щудирането на трудовете на Ленин Димитров ни изправи пред нови загадки. Въпреки над четири хилядолетните институционални и културни натрупвания, въпреки неоценимото богатство на философски и управленски идеи, наследени от векове, какъв е смисълът на безсмислието на Големия скок и на Културната революция? Защото – това поне бяхме разбрали – в Китай нищо не се върши без мисъл!

Слаба светлина върху тази загадка ми разкри години по-късно – вече като научен сътрудник – специален сборник, поръчан от Конгреса на САЩ: „Китайската народна република: икономическа оценка. Компендиум от доклади, предназначен за Съвместната икономическа комисия към Конгреса на САЩ“, Вашингтон, 1972 г. (People's Republic of China: An Economic Assessment. A Compendium of Papers Submitted to the Joint Economic Committee – Congress of the United States, Washington, 1972). Автори в сборника са авторитетни американски учени – специалисти по проблемите на Китай, които трябваше да отговорят на няколко стратегически въпроса; два от които бяха:

-      Колко дълго още ще продължи китайско-съветският конфликт;

-      Кога Китай ще може самодостатъчно да се изхранва; и др.

Прогнозите на експертите се оказаха реалистични. Трябва да признаем, че по това време американската външна политика в значителна степен се опираше на научните изследвания, в резултат на което постигаше и успехи. Посещението на американския президент Ричърд Никсън в Пекин през 1972 г. и установяване на диалог между двете страни, въпреки отсъствието на конвенционални дипломатически отношения; както и посещението на държавния секретар Хенри Кисинджър в китайската столица година по-късно; са симптоматични в това отношение. Американската администрация разбира, че развитието на света прави наложително окончателното признаване на оформилите се исторически и политически реалности в Източна Азия; установяване на официални дипломатически отношения с КНР; сключване на споразумение за военно изтегляне на САЩ от Виетнам; и т.н.

Четири десетилетия по-късно, под мъдрото ръководството на бащата на китайските реформи Дън Сяопин, Китай се превърна във водеща сила на планетата. Стопанският ръст, довел до подобряване живота на близо една четвърт от населението на земята, вероятно е най-забележителното икономическо постижение в историята на човечеството. Никога преди това светът не е виждал толкова устойчив растеж; никога преди не е имало такова намаляване на бедността. Призивът на ККП „масова предприемчивост, масови иновации” става все по-популярен, насърчава инициативата на младите китайци; те получават пълноценна политическа и финансова подържка, за да осъществяват своите идеи и нововъведения в технологиите, без бюрократични спънки. Именно Дън създаде условия днес китайският социализъм да се сочи като пример в целия свят.

Вярно, в китайската икономика все още има трудности, но и надежди; и надеждите са повече от трудностите. Постигнатото означава ли обаче, че социализмът и капитализмът в Китай са намерили формула за хармонично строителство, нещо като китайско издание на отричаната някога конвергенция? Социализмът с китайска специфика социализъм ли е? Може ли да бъде социалистическа държава, в която не са излекувани такива язви, каквито са крещящото социално неравенство и корупцията, избуяла до най-високите етажи на властта?

Китайските дейци, под ръководството на председателя Си Дзинпин, постъпват мъдро, системно предупреждавайки, че Китай е в началото на социалистическото си изграждане; че пълното построяване на социалистическо общество ще изисква усилията на още много поколения. Но гаранция ли е обстоятелство, че както социализмът, капитализмът в Китай също има своя „специфика”, доколкото е „с юзди”, които се държат от партията и държавата; и не е оставен на „невидимата ръка на пазара”?

Очевидно, китайските реалности днес продължават да предизвикват въпроси. Китайската политическа практика и начин на мислене продължават да поставят загадки...

 „Нова зора“, бр.40/2019


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели