/Поглед.инфо/ Под това заглавие българското издание на Monde Diplomatique публикува през май 2008 г. приложения по-долу текст. Статията бе в отговор на поканата на политици и законодатели към българските граждани и неправителствените организации да предлагат идеи за промени в конституцията, включително за реформиране на съдебната власт. Този повик вероятно бе повлиян от крайно критичния доклад на тогавашния посланик на САЩ в София Джеймс Пардю, който още през 2005 г. алармира: „Организираната престъпност има корумпиращо влияние върху всички български институции, включително върху парламента, правителството и съдебната власт. В резултат на това, организираната престъпност е увеличила влиянието си и е в състояние да действа буквално безнаказано...“;[1] както и от не особено благоприятният мониторинг, чрез който Европейската комисия следеше процесите в България непосредствено преди да вземе решението за присъединяването на страната към ЕС.

За съжаление, изтеклите 13 години след приемането на България в Евросъюза показват, че управлението в страната не само не се е подобрило, а се е изродило във властванеСъдебната власт, която трябва да бъде блюстител на върховенството на закона и да санкционира всяка порочна и/или престъпна практика, фактически съучаства в разширяване влиянието на организираната престъпност. Магистрати, които се опитват да правораздават в съответствие с върховенството на закона, се остракизират, тихомълком се отстраняват от решаването на знакови антикорупционни дела, или се отпращат в пенсия. Пълзящата монополизация (разбирай мутризация), обхванала в пипалата си чрез лобистки групи и законодателната, и изпълнителната, и съдебната власт, става реалният господар на страната. Мутрокрацията, като способ за обсебване на държавата, вече тревожи дори Брюкселската бюрокрация, която близо две десетилетия си затваряше очите пред разпадните процеси на българската държавност.

С последния си доклад, излъчен преди седмици, Европейската комисия (ЕК) бие тревога и сочи съдебната система и медиите като главни пробойни на България:

- съдебната власт действа с кадифени ръкавици при преследването на корупцията България;

- законодателните процедури, свързани с ефективната отчетност на главния прокурор, не са приключили;

- нерешени са въпросите свързани със състава и избора на членовете на Висшия съдебен съвет и неговия Инспекторат;

- честа политическа намеса в работата на медиите; не е гарантирана сигурността на журналистите, много от тях често са обект на сериозни заплахи – физически и онлайн;

- стратегията за противодействие на корупцията не се прилага ефективно;

- сериозно страда образът на антикорупционните служби като независими, обективни и безпристрастни; поради което...

- ЕК се надява (за кой ли път!) у нас да има окончателни присъди за корупция на високо равнище.

Това, което пропуска ЕК е, че причината за всичките тези констатации се корени в отсъствието на легитимна съдебна власт; и че в продължение на 28 години след приемане на демократичната ни конституция, същата тази ЕК отказва да обсъжда този фундаментален проблем, насърчавайки по такъв начин създаването и развихрянето на безнаказани корупционни практики. Защото съществуващата сега съдебна власт се е самоизфабрикувала в престъпване на срока, заповядан от Върховния законодател по волята на Върховния суверен на Република България. Видно от §4 във вр. с §3, ал. 2 от Преходните и Заключителни разпоредби на КРБ, следващото обикновено Народно събрание е следвало да приеме нови устройствени и процесуални закони за организация на съдебната власт в едногодишен срок от влизането в сила на КРБ, тоест, не по-късно от 13 юли 1992 г. Този срок е преклузивен, не може да бъде удължаван. Преглед на законодателството показва, че нито един от заповяданите от Върховния законодател (Седмото ВНС) закони за организацията, устройството и структурата на правораздаването не е приет в заповядания преклузивен срок! Иначе казано, по смисъла на чл.5, ал.1 на КРБ такива закони би трябвало да се считат за нищожни. От което пък се налага изводът, че след като действащата днес съдебна власт е нелегитимна, актовете й не би трябвало да пораждат правно действие! Впрочем, и Венецианската комисия към Съвета на Европа косвено приема за нелегитимна съдебната власт, след като настоятелно изисква тя да бъде приведена в съответствие с международните актове, по които България е страна. Но досега – само на думи!

Още през 2006 г. обаче Гражданско сдружение „Асоциация на данъкоплатците в България“ алармира по повечето от тези въпроси. Оказва се, че възгледите на експертите на Сдружението почти съвпадат с Основните положения в Становището на Консултативния съвет на европейските съдии за създаването, структурата и дейността на Висшия съдебен съвет (ВСС). Изхождайки от българските реалии обаче, преценката на нашите експерти е членовете на ВСС да се избират пряко от гражданите, от народа, от Върховния суверен на Република България. Освен това, ВСС трябва да действа като върховна съдебна инстанция по жалби срещу магистрати, да извършва самостоятелно следствени и процесуални действия по такива жалби и да постановява решения и присъди в съответствие със закона. 

Привеждаме буквално статията в Monde Diplomatique от май 2008 г. (https://bg.mondediplo.com/article262.html) И нека читателят сам да си направи изводите днес, почти 13 години след публикуването ѝ.

*        *

*

В началото на 2006 г. българските граждани и неправителствените организации бяха приятно изненадани от апела на политици и законодатели да предлагат идеи за промени в конституцията. За първи път след политическата промяна от 1989 г. някой се бе сетил да поиска мнението на гражданите, на народа, на Върховния суверен на Република България. Откликвайки на призива, Гражданско сдружение “Асоциация на данъкоплатците в България”, асоцииран член на CIVICUS – Световен алианс на организациите за гражданско действие, със седалище Вашингтон; както и на Световната Асоциация на данъкоплатците със седалище Стокхолм,[2] разработи предложения и ги депозира в Народното събрание. Три месеца по-късно се получи отговор, смисълът на който, ни повече, ни по-малко гласеше: “Кои сте вие, та да правите предложения?”

Отговорът бе на бланка на Народното събрание, но неподписан. Анонимният автор, вероятно със знанието и съгласието на тогавашния председател на НС, беше “пропуснал” да посочи името си, очевидно съзнавайки противоконституционността на своето “послание”. Защото правото на предложения до всички държавни органи е неотменяемо и е разписано императивно в чл. 45 на Конституцията на Република България (КРБ). Оказа се, че и призивът към народа за пряко участие с предложения е бил бутафорен, вероятно за външна консумация пред ЕС. Какво толкова раздразни законодателните ни, божем, чиновници, та прибегнаха до това не особено цивилизовано послание?

Според експерти на сдружението, необходима е преди всичко прецизна стилистична редакция на Конституцията, за да се избегнат изрази като "по изключение", "неотложни случаи" и др. под,[3] които размиват разпоредбите на конституцията, отварят широко вратите за превратно тълкуване на върховния ни закон и дори за произвол. Какво нередно има в предложението за стилистична редакция?

На второ място - по-категорично да се подчертае върховенството на КРБ. Основният мотив тук е, че упадъкът на националното ни правосъзнание се проявява най-вече в нормотворчеството. Освен че са изпълнени с взаимно противоречащи си текстове, повечето закони и подзаконови актове, приети през последните 17 години, противоречат на КРБ и на международноправните актовете, които имат предимство пред вътрешното ни законодателство. Типичен пример за такава порочна практика е противоконституционната разпоредба на чл. 237 ГПК (отм). Въпреки че престъпва нормата на чл. 6 на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи[4] и Регламент (ЕО) 805/2004,[5] тази разпоредба е възпроизведена в новия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.), и то след като България стана член на ЕС.

Нека припомним и рапортуваната от 38-ото Народно събрание (1997-2001) “огромна” работа: гласувани били над 700 закона. В действителност броят им бе не повече от петдесетина. Останалото се оказват ремонти, изменения, допълнения и т.н. на закони, приети от същото 38-о или от предишни НС. Тази “традиция” продължава в 39-ото и 40-ото НС. Законът за здравното осигуряване, например, е ремонтиран само... 47 пъти от 1998 г.! Гражданско-процесуалният кодекс – 34 пъти! Кодексът на труда – 36 пъти! Наказателният кодекс – 34 пъти! Законът за собствеността и ползването на земеделските земи – 27 пъти! За съдебната власт – 26 пъти! За движението по пътищата – 23 пъти! За висшето образование – 20 пъти! За народната просвета – 19 пъти! “Рекордьори” са Законът за МВР – ремонтиран 11 пъти за 20-те месеца след приемането му през 2006 г. и Данъчно-осигурителният процесуален кодекс – ремонтиран за 24-те месеца след гласуването му през 2006 г. само... 15 пъти![6]

Какво е било качеството на тези “ремонти”, след като и днес нямаме ефективно здравно осигуряване, нормално образование, защита на труда, сигурност по пътищата, задоволително селско стопанство, ефективна съдебна власт, работещи МВР органи, конституционосъобразно данъчно облагане и т.н.? След като тези „закони“ е трябвало многократно да бъдат ремонтирани, не означава ли, че от самото начало са били негодни, тоест законодателен брак? В коя правова държава плащат за производството на брак?

Ако трябва да се направи опис на негодните закони, подзаконови актове и разпоредби, които противоречат на КРБ, ще са нужни години къртовска работа на висококвалифицирани, граждански отговорни специалисти. Затова експерти на Гражданското сдружение предлагат нищожността на такива актове да се прогласи със съответно допълнение към ал.1 на чл. 5 на КРБ: “Закони, подзаконови актове и/или части от тях, които противоречат на общия разум, основните начала на правото и справедливостта, КРБ и нормите на Европейския съюз, са нищожни и не могат да пораждат правно действие.”

А за да се гарантира срещу евентуален произвол на чиновници, че такива противоправни разпоредби няма да бъдат прилагани, към ал. 2 на чл. 5 да се добави: “Всяко действие или бездействие на изборно или назначено длъжностно лице или магистрат, пренебрегващо по какъвто и да било начин непосредственото действие разпоредбите на конституцията, се въздига в престъпление срещу държавното устройство на Република България.”

Това е пътят в КРБ да се утвърдят определено, точно и в интерес на гражданите и обществото фундаменталните правни принципи. Ако искаме България да се трансформира в правова държава, разбира се! Изтъкнатият наш конституционалист проф. Борис Спасов винаги е подчертавал, че в правовата държава не може да се търпят противоконституционни положения. Същото постоянно ни напомнят и от Евросъюза в продължение на десетилетие. Какво толкова тревожно има тогава в предложението да се въздигне в кардинален принцип съблюдаването на върховенството на закона?

На трето място, сметнахме за необходимо разпоредбата на чл. 31 да се приведе в съответствие с чл. 6 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободиЗащото при наличието на противоконституционния чл. 417, т. 2 в новия ГПК, българските граждани могат да бъдат набеждавани и осъждани без дори да подозират това. Затова се предлага първата алинея на чл. 31 да възпроизведе чл. 6 на Европейската конвенция. Ако България трябва да се превърне в правова държава, какво смущаващо има в искането Конституцията да възпроизведе императивна норма на европейското право?

Измежду многото други предложения най-същественото визира съдебната власт. Тук обществените очаквания са най-големи, защото най-много, най-безспорни и най-справедливи са упреците спрямо нейната (не)ефективност.

Съдебната власт имитира дейност;[7] Съдебната система е на ръба;[8] Няма правосъдие в тази държава;[9] Прокуратурата е пощенска кутия...[10] Това са само малка част от заглавията в медиите. Зад тези тежки, но верни констатации стоят десетки хиляди факти. 762 809 са спрените наказателни дела, без да са приключили по същество.[11] Това означава 762 809 ненаказани престъпления. Това означава насърчаване на престъпниците да продължават да закононарушават. Това означава 762 809 потърпевши, на които е отказано правосъдие. А как да квалифицираме акт на Градска прокуратура, отменящ становище на Върховната касационна прокуратура, че са налице достатъчно данни за извършено престъпление?[12]

В публичното пространство се говори по-често за липса на ефективно наказателно производство. На заден план остават гражданските дела, а те съставляват около 90 на сто от всички образувани дела. Няма да е пресилено, ако кажем, че с малки изключения, и в гражданските колегии правораздаване на практика не съществува. Как да квалифицираме трудов спор, който продължава повече от 10 години? Още древните римляни са определили, че забавеното правосъдие в действителност е отказано правосъдие.

И още нещо: голяма част от гражданските дела се образуват срещу неправомерни актове на държавни или общински администрации. Отказът от ефективно правораздаване по тези искове всъщност насърчава закононарушенията на овластените чиновници. Публичен факт е нежеланието на съдии да разглеждат искове по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите (ЗОДВПГ). Макар да са граждански, чрез тези искове често се разкриват сериозни престъпни схеми на държавни чиновници, дори на организирани престъпни групи.

Състав на градски съд, например, отказва да призове свидетели, да изиска от съответното държавно учреждение исканата документация и отхвърля като недоказан иск по този закон.[13] Или петчленен състав на Върховен съд, председателстван от зам.-председател на същия този съд, който умишлено цитира неточно диспозитива на решение на Конституционния съд: вместо "трябва", както е в решението на КС, разписва "не трябва" и отхвърля иска.[14] Правно неграмотният гражданин би нарекъл това измама. A става въпрос за неотменяеми човешки права и за злоупотреби за над половин милиард лева! Не прикрива ли в този случай съставът на Върховния съд огромните злоупотреби с правата на човека и с парите на гражданите-данъкоплатци? А как да приемем суспендирането от страна на ВАС на чл. 10 (2) на ЗОДВПГ, разпореждащ такси и разноски по този закон да не се внасят предварително? Или плащаш, или прекратяваме делото, разпореждат от ВАС!

Много се говори в съдийската колегия за уеднаквяване на практиката. Само не се посочва коя практика: порочната, която в момента преобладава в т. нар. съдебна власт, или тази, която трябва да се прилага в съответствие с универсално установените в европейската доктрина правни/процесуални норми? Още един пример: трима души се пенсионират в един и същи ден от едно и също държавно учреждение. Отказват им обаче полагащото им се по закон обезщетение. Един и същи съдебен състав присъжда на първия 3 заплати, на втория – 5 заплати, а на третия – 8 заплати. Коя практика ще трябва да се уеднаквява в този казус?

Списъкът от примерите може да продължи безкрайно. Отделните случаи на съобразено със закона и процесуалните правила правораздаване всъщност са изключенията, които само потвърждават правилото: в България няма правораздаване. Реално погледнато съдебна власт в България не съществува. Какво по-убедително доказателство за отсъствието на съдебна власт от факта, че реформите все не успяват. Защото не може да се реформира само онова, което не съществува!

Корупцията – това раково образование, обхванало всички сфери на държавния, политическия и обществения живот,[15] се проявява най-видимо в т. нар. съдебна система.[16] Досега няма наказани по високите етажи на властта, където е истинската организирана престъпност. Вероятно защото най-големи подкупи се дават в съда, сочи доклад на Transparency International.[17]

Много експерти търсят причината в законодателството. И това сигурно е така. Когато разпоредбите са взаимно изключващи се, най-лесно за магистратите е да намерят пролука, да се поставят извън действието на закона. Така още по-широко се разтварят вратите за корупция в съдебната система. “Над мен е само Бог”, декларира преди години един главен прокурор.

Подобни твърдения, разбира се, са противоконституционни. Но кой трябва да ги санкционира? Как да бъде санкциониран, например, магистрат, престъпил законите и увредил гражданите? Формално погледнато, от горните примери може да се направи извод за действия на длъжностни лица, които са нарушили служебните си задължения и са причинили вреди, от които са настъпили немаловажни последици. А това са престъпления по чл. 282 НК.

Кой трябва да ги санкционира? От глава VI (Съдебна власт) на конституцията разбираме, че това трябва да е задължение на Висшия съдебен съвет (ВСС). Само че в продължение на 17 години подобно нещо не се е случвало. Членовете на ВСС в края на миналата година фактически подадоха оставка, като си инкасираха по 20 заплати, декларирайки, че излизат от съдебната власт. На практика ВСС престана да бъде легитимен.

Градителите на Съдебната палата в София са издълбали във фоайето на втория етаж надпис на латински и на български, за да напомня постоянно, че

Iustitia fundamentum regrorum. In omnibus quidem maxime tamen in iure aequitas spectanda est.

Което ще рече: Правосъдието е основа на държавността. Справедливостта трябва да се съблюдава във всичко, особено в правосъдието.

Има ли обаче справедливост в българското правораздаване? Не е ли прав президентът Георги Първанов, когато говори за дефицит на справедливост? И трябва ли да се чудим защо държавността ни е пред разпад, след като я няма основата, след като липсва правосъдието?

Какво да се прави ли? Ами да се укрепи държавността, като се налее фундаментът, основата на тази държавност. А това преди всичко изисква създаване на съдебна власт, задължението на която е да санкционира другите власти, когато закононарушават. Въз основа на принципа “Власт възпира власт” да се изградят такива законови препятствия, които да направят невъзможни или поне да ограничат до минимум произволa, беззаконието и престъпността.

Но как да функционира нормално и законосъобразно една съдебна власт, ако няма кой да възпира и съответно да санкционира самите магистрати? Според разпоредбите на конституцията и на Закона за съдебната власт това е задължение на Висшия съдебен съвет (ВСС). Както посочихме обаче, досега не се е случвало. В продължение на години ВСС няма волята да изпълнява конституционното си задължение да санкционира корупцията сред магистратите. Последният ВСС пък абдикира от задълженията си доброволно и едностранно в края на м. г.

Според експертите една от причините за тези порочни явления се корени в противоречивите постановки на закона:[18] членовете на ВСС трябвало задължително да са юристи. Но това изискване е дискриминационно, създава привилегия въз основа на образователен ценз и обществено положение и на практика престъпва основните начала, върху които е изграден върховният ни закон. Освен това няма логичен мотив съставът да бъде само от юристи, след като ВСС се явява не само кадрова инстанция, която трябва да преценява действието или бездействието на магистратите, деловите им качества, тяхната професионална компетентност, разбирането им за еднаквото и точно прилагане на процесуалните правила и т.н.; а и орган, който трябва да следи за модерното управление на съдебната власт, а това предполага включването на лица, притежаващи опит в области извън правото (например мениджмънт, финанси, информационни технологии, социални науки). България разполага с достатъчно светли умове – философи, математици, анализатори, които мислят в логически и правни категории не по-зле от светилата на правната ни наука.

Другата причина е, че половината от състава на ВСС се избира измежду представители на съдебната власт, при това от самата съдебна власт. Но това означава съществуващите в съдебната власт пороци и корупция да се пренесат във ВСС. След като ефективна съдебна власт на практика не функционира, как биха могли представители на тази нефункционираща съдебна власт, в качеството си на членове на ВСС да санкционират корумпираните си колеги от съответните курии? И още нещо: ще посмее ли да санкционира свой колега-съдия член на ВСС, като знае, че след време пак ще се върне в съдийската колегия?

На трето място, сегашният квотен принцип нагледно демонстрира своята несъстоятелност. Членът на ВСС на практика трябва да “съобразява”, да отстоява интересите на своята курия, на “корпорацията”, не “интересите на гражданите и обществото”, какъвто е конституционният императив! Впрочем, при толкова публично огласявани факти за корупция в съдебната власт през последните години, колко са магистратите санкционирани от ВСС?

А как да се тълкува чл. 130(8), т. 2, разпореждащ мандатът на изборен член на ВСС да се прекрати след влязъл в сила съдебен акт за извършено престъпление? Та нали един от големите пороци на сегашната практика е, че престъпни деяния на магистрати не се санкционират? Възможно ли е тази порочна практика да се преустанови? Да се възстанови правораздаването в името на народа? Съдебната власт да осъществява действията си съобразно общия разум на закона, основните начала на правото и справедливостта, при стриктно съблюдаване разпоредбите на конституцията, която има непосредствено действие? Правосъдието да се превърне в страж на законността, в най-действено средство за опазване на гражданите и обществото от произвола на чиновници, обявили се за държавата?

Всичко това е възможно, ако се направят промени в чл. чл. 129 и 130 на глава VІ на конституцията. Тези промени трябва да гарантират ефективно, бързо и достъпно правораздаване, както и отговорност на магистратите пред Върховния суверен на Република България, пред Народа. След като от края на м. г. ВСС престана да бъде легитимен, наложително е избор на нов ВСС. При това в съответствие с правилата, които произтичат от членството ни в Евросъюза.

Какви трябва да бъдат тези промени? Според експертите на Гражданското сдружение за членове на ВСС, които не са негови членове по право, трябва да бъдат избирани хабилитирани лица с безспорен принос за утвърждаване на гражданско общество в България, притежаващи доказани професионални, делови и нравствени качества, с най-малко петнадесетгодишен стаж, които през последните 15 години не са били членове на политически партии или организации и никога не са заемали длъжности в съдебната власт. Само половината от този състав да бъде с юридическо образование. Изискването членовете на ВСС да не са заемали длъжности в съдебната власт, е съобразено с конкретните български реалии и би допринесло корупцията и аморалността да бъдат изхвърлени от съдебната власт. Изискването половината от членовете на ВСС да са хабилитирани правници пък, би допринесло за налагане на утвърдените в континенталната европейска правна доктрина универсални правни и/или процесуални принципи и норми в противовес на сега битуващата корупция и нехайство. Изискването членовете на ВСС да бъдат с безспорен принос за утвърждаването на гражданско общество, пък би гарантирало независимостта на ВСС от евентуални опити на властите за външна намеса.

Освен това експертите на Гражданското сдружение считат за целесъобразно членовете на ВСС, които не са негови членове по право, да имат деветгодишен мандат, да бъдат 24-ма на брой, да се обновяват на всеки три години и да не могат да бъдат преизбирани веднага след изтичане на деветгодишния срок. Така би се обезпечила приемственост и допълнително би се гарантирала независимостта на ВСС от евентуални опити за намеса. Изборът да става от гражданите, от народа, от Върховния суверен на Република България. Освен това, ВСС трябва да действа като върховна съдебна инстанция по жалби срещу магистрати, да извършва самостоятелно следствени и процесуални действия по такива казуси и да постановява решения и присъди в съответствие със закона.

Философията на горните предложения е новият ВСС да се превърне в действително независим блюстител на чистотата на съдебната власт, в действен страж на гражданското общество срещу евентуално недобросъвестни, порочни или некомпетентни действия на отделни магистрати или опити за вмешателство от страна на политици.

Година и половина, след като бяха обругани и отхвърлени (вероятно по указания на тогавашния председател на НС), повечето от предложенията на Гражданско сдружение “Асоциация на данъкоплатците в България” се появиха в Становище № 10, прието на Осмата сесия на Консултативния съвет на европейските съдии (състояла се в Страсбург на 21-23 ноември 2007г.) относно структурата и ролята на висшите съдебни съвети, като основен елемент за постигане на баланс между трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна в държавите, съблюдаващи върховенството на закона (виж Становище № 10 по-долу).

Читателите могат сами да направят сравнение и съответни изводи. Разбира се, препоръките, съдържащи се в това Становище, се отнасят само до държавите, които съблюдават върховенството на закона. Доколкото България не попада в този списък, нашите “законодатели” могат да продължават да се преструват на умрели лисици. Остава да се надяваме, че с помощта на Европейската комисия българското общество ще узрее най-сетне за достойно съществуване и ще престане да се лута в търсене на загубеното правораздаване.

Основни положения на Становището на Консултативния съвет на европейските съдии*

 * [Този текст представлява резюме на Становището. Цифрите в скобите препращат към оригиналния текст, публикуван в сайта http://www.coe.int/ccje ]

1. Необходимост от съществуването и укрепването на специфичен орган или структура – Съвет на съдебната власт (така е в българския превод; тук и по-нататък го назоваваме с българското му наименование – Висш съдебен съвет - ВСС), който да гарантира и защитава независимостта на съдебната власт от другите власти в контекста на принципа на разделението на властите (т.3,4,5).

2. Автономността на ВСС срещу евентуална намеса от страна на законодателната или изпълнителната власт трябва да се гарантира на конституционно равнище така, че да му се даде възможност да изпълнява своите функции ефективно (т.11, 12, 15, 44).

3. Независимостта на съдиите в глобализиращото се и взаимно зависимо общество е гаранция за истината, свободата, спазването на човешките права и безпристрастното правосъдие, защитено от външно влияние. Независимостта на съдиите не е изключително право или привилегия, дадени им за техен личен интерес, а е в интерес на законността и на всеки, който търси и очаква правосъдие. Затова независимостта като условие за безпристрастността на съдиите е гаранция за равенството на гражданите пред съда (т. 9).

4. Не би било правилно ВСС да бъде ограничаван от други органи в неговата независимост при вземането на решения за собствените си методи на работа и темите за дискусии. Отношенията на ВСС с министъра на правосъдието, държавния глава и парламента трябва да бъдат ясно установени (т. 13).

5. Необходимо е ВСС да гарантира прилагането на чл. 6 на Европейската конвенция за правата на човека за повишаване на общественото доверие в съдебната система. Задача на ВСС е да създаде необходимите инструменти за оценка на съдебната система, да отчита състоянието на правораздаването и да изисква от съответните органи да предприемат необходимите мерки за подобряването му (т. 10).

6. Отчитайки обстоятелството, че ВСС не принадлежи към йерархията на системата на съдилищата и не може да решава делата по същество, необходимо е отношенията със съдилищата и по-конкретно със съдиите да бъдат внимателно определени (т. 13).

7. Съставът на ВСС може да бъде от съдии или смесен - съдии и други (не-съдии). Когато съставът е смесен, Консултативният съвет счита, че съдиите трябва да съставляват голямо болшинство от членовете, а съдийската част да бъде избирана от съдийската колегия (т. 15, 16, 17, 18).

8. Смесеният състав на ВСС осигурява допълнителен източник на легитимност на съдебната власт (т. 19).

9. Членовете не-съдии да бъдат подбирани измежду известни юристи, университетски преподаватели или граждани ползващи се с голям авторитет. За модерно управление на съдебната власт е необходимо участието на членове, притежаващи опит в области извън правото (например мениджмънт, финанси, информационни технологии, социални науки) (т.22, 45).

10. Членовете на ВСС не трябва да бъдат активно действащи политици, членове на парламента, членове на изпълнителната власт или на администрацията. Това означава, че нито държавният глава, нито който и да е министър може да бъде член на ВСС. Всяка държава трябва да приеме специфични правни разпоредби в тази насока (т. 23).

11. Своята дейност ВСС трябва да осъществява абсолютно независимо при условията на абсолютна прозрачност (т. 50).

12. Съставът на ВСС трябва да отразява многообразието на обществото. За да отговори на обществените очаквания за “деполитизиране”, конкурсите за избор трябва да бъдат в съответствие с правила, създадени от самия ВСС. В никоя фаза на изборния процес не се препоръчват процедури, в които участват представители на политически органи като парламента или изпълнителната власт. Трябва да бъде избягната всякаква намеса на съдебната йерархия в изборния процес. Трябва да бъдат изключени всякакви форми на назначаване от органи вътре в самата съдебна власт или извън нея. За да се гарантира приемственост в работата на ВСС, членовете му не трябва да се подменят едновременно (т. 24, 29, 30, 31, 32, 35).

13. За председател на ВСС се препоръчва безпристрастно лице, несвързано с политически партии (т. 33).

14. Бюджетът на ВСС трябва да осигурява достатъчно средства, гарантиращи независимостта и нормалното му функциониране (т. 37).

15. Решенията на ВСС относно ръководството и администрирането на съдебната система, както и относно назначаването, преместването, повишаването, дисциплината и отстраняването от длъжност на съдии трябва да съдържат основанията за това, да бъдат задължителни и да могат да бъдат обжалвани по съдебен ред (39, 48, 50, 51).

16. ВСС трябва да изпълнява важна роля по отношение на компетенциите, които са взаимосвързани, за да може по-добре да защитава и укрепва независимостта на съдебната власт и ефективността на правосъдието; да бъде компетентен и по въпроси, свързани с ръководството и администрирането на съдилищата (т. 39, 41).

17. На съдия, който не се отнася с нужното внимание към своите дела поради немарливост, или който е явно некомпетентен при тяхното разглеждане, ВСС трябва да може да налага дисциплинарно наказание. В дисциплинарния орган не могат да участват държавният глава, министърът на правосъдието или който и да е друг представител на политически органи (т. 63).

18. ВСС трябва да може да разглежда жалби на граждани по дисциплинарни производства (т.64).

В заключение, нека отново повторим, че този текст е публикуван в българското издание на Monde Diplomatique през май 2008 г. и че 13 години след приемането на страната ни в ЕС управлението в страната не само не се е подобрило, а се е изродило във властване.

Нова Зора, бр.42-43 2020г

 [1] Българската организирана престъпност. Пълен текст на грама 05SOFIA1207 от Wikileaks, първоначално публикувана в редактирана версия на сайта на английския в. „Гардиън”, в: „Биволъ”, https://bivol.bg/05sofia1207 02.05.2011 [10.10.2016]; Безлов, Тихомир, Безнаказаната мафия ще е катастрофа за следващите правителства, в. „24 часа” 21.03.2011 http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=825803 [10.10.2016];

[2] www.adb.hit.bg

[3] Чл.21, ал.2; чл. 30, ал.3 на КРБ;

[4] Право на справедлив съдебен процес;

[5] Дефиниращ в § 5 понятието „безспорно вземане“ единствено като следствие от „съдебно решение или документ подлежащ на изпълнение при изричното съгласие на длъжника”;

[6] Данните са към 31декември 2007 г.

[7] “Дума”, 29 юни 2005 г.

[8] ”Сега”, 2 май 2007 г.

[9] “Поглед”, 10 дек. 2007 г.

[10] Според Бойко Рашков, бивш шеф на Следствието и настоящ зам.-министър на правосъдието;

[11] “Труд”, 19 март 2007 г.

[12] № 3823/03. По този и следващите примерни казуси авторът е готов да даде конкретна информация на всяко заинтересовано лице и учреждение;

[13] № 372/03;

[14] № 8513/05;

[15] Според депутата Бойко Великов, в. “Труд”, 5 март 2007 г.

[16]  “Поглед”, 10 дек. 2007 г.

[17] “Сега”, 8 дек. 2006 г.

[18] Чл. 130 на КРБ, чл. 17 на Закона за съдебната власт и др.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели