/Поглед.инфо/ Ернесто Че Гевара е само на 24 година, когато през 1952 предприема първото си международно латиноамериканско пътешествие. Заедно със свой приятел обикаля над 8 хиляди километра на мотоциклет. Именно при това пътуване студентът по медицина вижда ужасяващата бедност, в която тъне цял един континент, а в сърцето му се оформя онази убеденост, че при толкова трагични обстоятелства и външни зависимости, единствено въоръжената борба е начин за даване на надежда на тези угнетени хора.
Много хора се опитват и до днес да си отговорят на въпроса откъде произлиза обаянието на Че като образ!?
Отговорът е повече от елементарен - именно от готовността му да влезе в битка за своя идеал. Точно това негово качество не му дава спокойствие и не го оставя да се наслаждава на живота в Куба, а го тика да тръгне пак по пътя на революцията и да бъде заловен и убит на 39 години, през далечната 1967 година в Боливия.
И до днес много хора се упражняват с мазни пръсти върху неговия живот и дело, но не успяват да окалят биографията му. Защото жертвоготовността и посвещаването на идея е нещо така значително и светло, че превърна Че в герой приживе и почти в светец посмъртно...
Тази история я разказвам в името на контраста.
Днес ние в левицата много често схоластично, протяжно и нелепо все се питаме какъв е нашият проблем, защо хората не ни вярват, защо не трупаме доверие и, по дяволите, отново и отново не можем да си дадем верен отговор!?
А той е пред очите на всички!
Толкова е очевиден, че направо боли!
Днес левицата няма жертвоготовни лидери!
Никой никого не кара да отива на смърт или да води въоръжена борба. Времената са други. Но жертвоготовност е и отказът от лукса да гледаш отстрани и да бъдеш вечно прав наблюдател, както и да влезеш в редиците, за да се бориш за политически резултати и за твоите идеи.
Вече няма революционери, няма смели хора, които да си сложат главата в торбата и да поведат останалите.
Всички удобно са затънали в конюнктурни сметчици, елегантни изчисления на бъдеща кариера и разни други дребнобуржоазни условности.
Това не е и никога няма да бъде истинската левица.
Истинската левица изисква пламенност, радикален език и хвърляне сред вълните, без да ти пука за бури, цунамита или други опасности.
Човешкият живот е твърде кратък, за да може един левичар да си позволи да го изкара в правене на дребни сметки.
Наскоро, в едно свое интервю, социологът Михаил Мирчев брилянтно диагностицира тази пресметливост и дори страх от разрушаване на удобното статукво у левите политици в БСП:
"Нямат смелост да променят поведението си.
Нямат смелост да излязат от някакви структури, в които са се натопили.
Нямат смелост да надмогнат някакви злокачествени връзки, с които са обвързани.
Всъщност проблемът не е в неразбирането, в невиждането, а в липсата на смелост, в страха да променят личното си статукво".
Това отдавна се е очертало като централен проблем пред БСП.
В нея има умни, можещи и доста млади хора.
Проблемът е, че са умни на "Позитано" и по места, но като дойде до личния им казус, тогава всеки гледа да си запази положението и да не поема риск.
И така не само обновление, не може да дойде дори желание за истинска битка.
Левицата трябва да е безпощадна в противопоставянето на неравенството и бедността, но за това се иска отдаденост!
Иска се захвърляне на нищоправенето и впускане в потока, където вълните могат да те изхвърлят на всеки един бряг!
Но какво от това?
Смисълът е в осъзнатата битка, сама по себе си.
Желанието да се противопоставиш вече е политика.
Убеждението, че трябва да противодействаш е идеология.
Няма нужда от напудрени фрази и високоморални клетви.
Трябват действени идейни хора.
Хора, които не могат да се примиряват, а не такива, които сключват мир със статуквото.
А именно статуквото води до отвращението на електората.
И той започва да се оглежда за някакъв нов, действен, енергичен, безотказен.
Но засега в лявото пространство на хоризонта не се очертава някой, който ще яхне своя метафоричен мотор като Че и ще тръгне да обикаля тази изстрадала, измъчена, бедна, ужасно красива страна и да я възнагради с надежда за справедливост.
А без надежда за справедливост, очакването на каквито й да е избори е като очакване за екзекуция.
Страхът пречи на левицата!
И я унищожава бавно!
Чакаме да чуем шума от мотор...
