/Поглед.инфо/ Как национализмът може да е вреден за националната държава, след като основният му постулат е принадлежност именно към нея - емоционална, идентичностна, културна и политическа? Още повече във време, когато неолибералните глобалисти на политико-икономическо ниво и троцкистите на университетско ниво, са обявили кръстоносен поход срещу националните държави и национализма като техен изразител? Тук трябва да направя уточнение, че говорим за един късоглед и удобен за глобалистите национализъм, който се култивира от глобалистите и САЩ, когато и където им е удобно, а не за естествения национализъм/патриотизъм, който е присъщ на всяко човешко същество, и без който една държава няма духовно основание за своето съществуване (освен ако няма друга, религиозна, имперска или идеологическа наднационална идентичност).
Национализмът в същинския си вид възниква през 18-19 век, както е известно на всеки ученик, основно около събитията покрай Френската революция. Разбира се, има прото-национализъм още през Средновековието и Античността, а и западният модел и опит не може и не трябва да се прилага върху всички общества по света - някои от тях съвсем не са нации в оригиналния, западен смисъл на думата, а други никога не са били.
Имената, с които можем да асоциираме българския национализъм например, съвсем основателно са Васил Левски, Георги Раковски, Любен Каравелов (а защо не и брат му Петко Каравелов) и цялата плеяда наши революционери, духовници, учители и будители от 19 век. Но, ако те са националисти в смисъл, че са създатели и бащи на българската политическа нация (пиша политическа, но в етно-културен смисъл има българска етническа прото-нация много преди възрожденците ни, което е засвидетелствувано още от например, кореспонденцията на цар Калоян с папата и не само), то днешните български националисти често залитат по по-късните тенденции от 20-и век, когато национализмът става от анти-имперска/империалистическа борба, в удобен инструментариум на едрия капитал за разширяване на пазарите му чрез войни и нови земи.
Днешният български национализъм, поне казионният такъв, е идейно-политически кастриран. Изхождайки от своята повърхностна вглъбеност в миналото, той не извлича поуките от него, а се фокусира върху дадени трагични моменти от нашата история, заради които иска да блокира всяка форма на многовекторна външна политика и фактически ресуверенизацията на България като национална държава.
Какво имам предвид? Живеем в епохата, когато еднополюсният ред се срива, за да бъде заменен от многополюсен свят. Епоха, в която се разбра, че глобализмът не работи и ще бъде заменен от нещо друго. Именно в това време България може и трябва да поеме стъпката към по-многовекторна външна политика, която да не е безусловно подчинена на западните (американски) геополитически интереси, за да оцелеем и да се развиваме. Но, изхождайки от исторически митове и погрешни постулати, някои националисти ще кажат, че през Първата световна война България и Русия са били врагове, и следователно, не може и не трябва да имаме нищо общо, защото по онова време Петербург е фаворизирал Белград пред София що се отнася до Македонския въпрос.
Разбира се, това е опростяване и профанизиране на сложни исторически процеси, защото през 19-20 век Руската империя не гради външната си политика на базата на това какво се иска в София или Белград, нито пък е длъжна да го прави. Неслучайно пред един български дипломат, през 1914 г. руският външен министър Сазонов казва, че от руска гледна точка няма значение дали Скопие ще е българско или сръбско, важното е да е славянско. Защото големите империи трудно могат да разберат дребните почти междуселски и комшийски свади на малките национални държави. Болезнено за нас, но е грешка на българската външна политика, че не е извлякла геополитическия максимум през 20-и век, вкарвайки страната в две национални катастрофи. Същото важи и за отношенията с други велики сили като Франция, Англия и прочее.
Следвайки тази профанизирана историческа логика, някои съвременни български националисти ще кажат, че само Германия или САЩ са достойни да бъдат наши съюзници и партньори, защото видите ли, едната ни е била съюзник през 2 световни войни (неотчитайки, че и в двата случая Германия погазва някои наши интереси - къде Северна Добруджа, къде северозападно Вардарско; а що се отнася до САЩ, то те се обявяват срещу Ньойския договор, но не защото са влюбени в България, а по принцип и от пиар гледна точка, за да не развалят ореола си, който помръква чрез тоталния провал на Уилсъновите принципи, които се оказват химера за победените в ПСВ народи).
Нещо повече, съвременни български националисти късогледо си мечтаят за войни, саморазправа и конфронтация със съседни християнски страни като Гърция и Сърбия, изхождайки от нашите исторически тежнения и (справедливи по принцип) претенции към въпросните държави. Но те късогледо няма да отчетат, че геополитическа конфронтация България-Сърбия във време, когато до нас расте 84 милионен мюсюлмански гигант, а от другия край на Македония един млад и експанзивно-пасионарен преимуществено мюсюлмански етнос, заема нови и нови позиции (албанците в Косово, Македония и Черна гора).
Националистът ще каже, че не е време за българо-сръбско и българо-гръцко разбирателство и сътрудничество на фона на общите предизвикателства или поне, че такова може да има "само, когато ни върнат земите" (нищо, че по-голямата част от тях отдавна са изгубили българския си етнически характер и облик). А през това време небеизвестната "ислямска дъга" на Балканите ще расте, заплашвайки всички християнски народи в региона.
По същия начин, днес полските националисти и консерватори, които са на власт (PiS), изхождайки от историческата омраза на поляците към Русия и всичко руско (чийто корени са във факта, че Русия реализира това, за което самата Полша е мечтала - да бъде велика империя), поставят страната си изцяло в услуга на англосаксонските планове. Днес не е тайна, че елитите в САЩ и Великобритания, водени от естествените пориви на финалната фаза на развитие на глобалистичния капитал/изъм, искат да подчинят света на "one world government" (единно световно правителство), което ще благоприятства капиталистическата система и ще улесни делата на транснационалните корпорации, които седят зад англосаксонския политически елит.
И така, получава се, че поляците от криворазбран и късоглед национализъм, вместо да субективизират своята държава, да заемат достойно място в изграждането на многополюсен ред, при който не само ще запазят националната си държава, но и ще я превърнат в регионален фактор, вместо това играят в полето на тези, които искат да унищожат националните държави въобще. Може би за полския елит това е неразбираемо, но ако една Русия например, загуби конфронтацията с НАТО и се разпадне, тогава Западът ще може да унищожи и Китай. След което няма да има конкуренция и ще може да пристъпи ускорено към интеграционните процеси за унищожаване на нациите и държавите-нации. В това число и самата Полша.
С други думи, националистическият полски елит и общество, от шовинистична омраза към Русия, която няма териториални претенции към Полша и може да бъде само партньор на поляците (например в разрешаването на въпроса с някои справедливи териториални претенции на Варшава към области като Лвов), играят в услуга на тези, които редовно "наказват" и "санкционират" самата Полша, защото провежда иначе национал-консервативна политика. Нещо повече, полски анализатори и журналисти често злорадстват, че нямало да има многополюсен свят и само САЩ ще останат като единствен глобален хегемон, сякаш това не означава, че няма да има в средносрочен план и държава Полша.
Украинският национализъм е също така перфектен пример за такова нещо. Не е вярна сегашната руска трактовка, че украинската нация е "измислена" от Ленин. Вярно е, че Владимир Илич започва политиката на "коренизация", с която местният диалект почва да се изучава в страната, както и че придава към Украйна някои великоруски етнически области като Донбас. Но украинският национализъм като такъв, се заражда по-скоро в Австро-Унгария и се спонсорира от нея, а корените му са още през 19 век, когато група млади панслависти-романтици от университета в Киев, създават "Кирило-Методиевското общество" - малка интелектуалска конспиративна група, която чертае планове за славянска федерация, в която Украйна ще е отделен от Русия субект. Освен това, от 13-14 век Украйна е отделена от останалите руски земи заради Златната орда, а по-късно заради литовската и полско-литовската власт. Така в Западна Украйна се формира украинска/галичанска прото-нация, която днес с американска помощ е взела властта и в иначе рускоезичния Киев. Но да не се отклоняваме, а да се върнем на въпроса за украинския национализъм като късогледство.
Този украински национализъм, който така и не успява да доведе до пълноценно изграждане на обща национална идентичност в Галичина, Киевско и Новорусия, се използва умело от американците и англичаните за създаването на една своебразна "Анти-Русия", която чрез преврат, провокации и етно-политически военен конфликт в Донбас, успя да принуди Русия да се намеси военно. Сега украинските националисти, вглъбени в имагинерната и нереалистична идея за "Велика Украйна", фактически източват кръвта на родината си, хвърляйки я в конфронтация, която тя не може да спечели. И така, от криворазбран национализъм, Украйна загуби половината си БВП и половината си население, както и Донбас, Крим и Приазовието. Но вместо обществото да се опомни и да подреже крилата на националистите, то още повече попада под техен плен, което може да доведе до още трагедии за тази изстрадала страна. И кой печели в крайна сметка? Печелят само англосаксонците, които по-късно гнусливо ще обърнат очи и ще кажат, че "не са знаели", че в Киев има крайни националисти на власт, че "не са искали" да въоръжават радикали.
Веднъж утилизиран за война срещу Русия, украинският национализъм ще стане непотребен и нежелан от Запада. Както се случи с "Ислямска държава" и "умерените бунтовници" в Сирия. Както се случи и с хърватските нео-усташки националисти, които след като бяха употребени за разпадането на Югославия, бяха разкарани, за да може днес Хърватия да е под либерален диктат и да приема всички неблагоприятни западни тенденции и идеологически постулати - от неолибералната икономическа задънена улица през ЛГБТ идеологията до дехристиянизацията или унищожаването на средната класа.
Впрочем, сходен е и самият руски национализъм, който неслучайно виждаме да протестира заедно с либералите и ЛБГТ отрядите на Навални и Ко. Неосъзнавайки, че Русия е империя и може да съществува само като такава, този национализъм не вижда проблема в желанието на Запада да разпадне огромната евразийска държава, а в това, че в Кавказ или в Поволжието живеят мюсюлмани, а в Москва има гастарбайтери от Централна Азия. Манията за етнически чиста държава води до противопоставяне срещу самата същност на руската имперска идея, а по същество и на руската държавност въобще. Ако утре някой националист дойде на власт в Кремъл, държавата по-скоро ще се разпадне в серия от етноконфесионални войни. Което е благодат за англосаксонските глобалистки елити, които се страхуват от времето на сър Хафорд Макиндер, че една Евразийска империя ще е заплаха за морските сили и господството им. Това, че имперската същност на Русия гарантира етноконфесионалната и етнокултурна самобитност на всяка общност, при това в зоните й на традиционно географско обитаване (в противовес на американско-европейския либерален мултикултурализъм, който смесва всичко в т.нар. "melting pot", получавайки един не много обещаващ материал) - от самите етнически руснаци през чеченци, осетинци, татари, чуваши, ингуши, чукчи и тнт., не се признава и осъзнава от ограничените националисти, играещи в ръцете на Запада и руските либерали.
Това е съдбата по цялата планета на криворазбрания и късоглед национализъм. Не да защитава националната държава, на която се кълне, а да бъде утилизиран за интересите на глобалистите, които в крайна сметка ще унищожат всички нации и национални държави. Защо да се обединяваме срещу глобалистките елити и контролираните от тях съюзи и сили, след като е "по-добре" да се избиваме помежду си за исторически обиди и висящи въпроси от 19-и век? Защо да развиваме взаимоизгодно сътрудничество, търговия и връзки, които ще повдигнат нациите ни, когато можем да се ограничаваме само в рамките на това, което геополитическият хегемон иска?
В този смисъл, колкото и парадоксално да звучи, национализмът е заплаха за нациите и националните държави. На негово място трябва да се появи един суверенистки патриотизъм, който пази националната идентичност, култура и най-вече работи за независимостта на нацията, но не я обрича като национализма на безсмислени конфликти и на тотален контрол от глобалистките елити.
Абонирайте се за Youtube канала на новото ни музикално предаване "Рефлексии" и ще преживеете прекрасни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70
Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com
