Стара геополитическа истина е, че който контролира Източна Европа, ще контролира и Евразийския Хартленд. Това е и причината, поради която англосаксонците след 1989 приоритизираха така нареченият "източен фланг на НАТО", концентрирайки своето влияние и сили в региона. Това им позволи от една страна да имат предмостие срещу Русия, което използваха за своята прокси война срещу Москва, започната официално през 2014 с Майдана в Украйна. От друга страна Източна Европа и в частност Балканите служат за предмостие и към Близкия изток и допълнително обезпечават контрола на ситуацията в Източното Средиземноморие.
Това позволява на англосаксонските морски сили, както да застрашават Русия и по южно, тоест Кавказко направление, така и да могат да реагират на всяка ситуация в Близкия изток, държейки региона и "шиитската дъга" като в клещи. За да бъда по-конкретен, ще припомня географските и геополитически реалии. До неотдавна, контролът над англосаксите над Балканите и Турция от една страна, а от друга над монархиите от Персийския залив, застрашаваше, както от север, така и от юг "шиитската дъга" - Иран, Ирак и Ливан, както и съюзената с Техеран и Москва Сирия. Разбира се, засилването на Русия и Китай, както и прибързаното и почти паническо изтегляне на американците от Афганистан, задействаха отдавна тлеещите процеси на разпад на Pax Americana. Нещо повече, национално ориентираната и суверенистка политика на Реджеп Тайип Ердоган, позволи на Турция, макар и да остава член на НАТО, да възвърне значителна част от суверенитета си. С началото на специалната военна операция в Украйна, както и грубото погазване на международното право от САЩ и Запада, изразено в замразяването и кражбата на 300 милиарда руски активи на Запад, страните от Глобалния Юг и най-важното, монархиите от Персийския залив, се убедиха, че на Вашингтон и системата му не може да се разчита.
И така стигаме до днешната ситуация, в която Америка скоропостижно изгуби голяма част от влиянието си в Близкия изток. Днес реалният лимес на Pax Americana е на българо-турската и гръцко-турската граници. Бавното, но стабилно напредване на руските сили в Украйна отдалечава от своя страна НАТО от границите на Русия и Хартленда, като по този начин ерозира основния геополитически стремеж на морските сили - да контролират Римланда, да държат Хартленда или изолиран или под контрол и съответно да владеят света. Всичко това отваря за първи път след 1989 въпроса за съдбата на Източна Европа, този стратегически важен регион.
През 1989 в Малта М. Горбачов капитулира фактически и доброволно изтегля съветските сили от Източна Европа. Анекдотично показателен е примерът на България, където съветският посланик казва на разтревожени от промените представители на Българската комунистическа партия през 1989, че оттук насетне трябва да се обръщат за всичко към "партньорите" от САЩ. Голяма част от късносоциалистическият елит, останал без съветския Голям брат, се обръща към новия Голям брат в лицето на Вашингтон и с неговата благословия се трансформира в капиталистическата върхушка, която все още управлява региона. В замяна на правото да третират източноевропейските държави като собствени феодални владения, местните олигарси предоставят васалната си вярност на Хегемона и позволяват струпването на натовски военни сили, както и инфилтрацията на глобалистките мрежи в родните си държави (например на печално известната мрежа на Джордж Сорос).
Както по-горе посочихме, днес ситуацията рязко се изменя, както в Източна Азия, така и в Близкия изток, и, най-важното, на фронта в Украйна. Канонадата на руската артилерия създава трусове, които се усещат, в метафоричен смисъл, на стотици километри от Авдеевка, Маринка или Бахмут. По-национално ориентираните източноевропейски елити като този на Унгария и в по-малка степен на Сърбия и Словакия, се опитват, доколкото им е възможно, да балансират в тази тежка ситуация. За сметка на това, в други страни като Полша, Прибалтика, Румъния, България, Гърция, Хърватия и други, степента на англосаксонски контрол се засилва, не на последно място, защото местните крипто-феодални елити осъзнават, че положението им на неофеодали се легитимира от благословията на САЩ и Великобритания, както и от формалното им придържане към либерално-тоталитарната идеология. Това, в комбинация със стратегическите интереси на англосаксонците за създаване на антируски фронт от Балтийско до Черно море и препречване на пътя на Русия, както към Германия, така и към Средиземно море, създава все по-засилена токсична симбиоза.
Моята родина България е чудесен пример. Дясно-либералната партия ГЕРБ се коалира с уж формалните си противници от ляво-либералната коалиция "Продължаваме Промяната - Демократична България" и про-турските либерали от ДПС, въпреки че в медийното пространство трите сили се позиционираха като противници преди изборите. Коалицията, наречена "сглобка" от самите си създатели, погази на няколко пъти българската конституция и създателите й, в изтекли записи открито признават, че съгласуват всичко с "посолството" - ясно кое посолство. Въпреки че според социологията, и то в не едно проучване, 70 процента от българите се отнасят със симпатия към Русия, а 85 процента не искат замесване на България в украинската война, управляващият либерален режим засилва степента на българско участие. Нещо повече, премиерът Николай Денков заяви, че помощта ни за Украйна е по-важна от състоянието на българската икономика. Военният министър Тодор Тагарев, който е бивш служител на украински отбранителни структури, дори призовава да страната с население от 70 процента русофили, да се готви за война с Русия.
По същество проблемът за тези хора, голяма част от които поради ред причини са застинали в еднополярния момент, може би някъде в 1998-1999 година е, че СВО е не просто война за освобождението на Донбас или за сигурността на руските граници, а пряко предизвикателство към изградения след 1989 година международен ред, който пък легитимира тяхната позиция като управляваща политико-икономическа класа. Това важи, както за България, така и за страни като Румъния и другите в Източна Европа, отново с изключение на Унгария, Словакия и Сърбия.
Независимо дали руската армия достигне Одеса и границите с Молдова и Румъния тази или догодина, това ще създаде мощни сътресения в източноевропейските държави. Недоволството от либералните режими се развива дори в страни, които имат традиционно русофобски антагонизъм като Полша и Румъния, а в традиционно русофилските страни като България недоволството и напрежението набират двойно по-голяма сила. Това не означава, че ще видим поредица от революции и бунтове в източноевропейските държави, но със сигурност СВО и достигането на определени, чисто географски граници от страна на руската армия, ще промени ситуацията в тези държави.
Вторият ключов процес за съдбата на Източна Европа ще бъдат изборите в САЩ тази година, на които има сериозен шанс консервативните сили, групирани около Тръмп и вероятно част от американския индустриален капитал, седящ зад него, да спечелят срещу демократите глобалисти. Победата на Тръмп няма да означава изтегляне на НАТО от Източна Европа моментално, нито пък напускането на САЩ на тази организация, но ще ерозира допълнително ситуацията на алианса. С голяма степен на вероятност, Тръмп ще фокусира вниманието си в други региони, които са стратегически важни за САЩ - на първо място АЗиатско-Тихоокеанския регион. Според ситуацията на фронта в Украйна, могат да започнат дори сондажи за урегулиране на ситуацията с победоносна Русия. При всяко положение - независимо дали републиканската администрация на САЩ признае руските териториални придобивки в Украйна, или пък продължи, макар и с по-ниска интензивност прокси войната в бившата УССР, това заедно с поведението на Китай в Далечния изток, на Иран в Близкия изток, и вътрешноамериканските противоречия, ще доведе до допълнителна ерозия на Pax Americana.
И абсолютната военна загуба на Украйна и НАТО, и по-умерена загуба на едни американско-руски преговори, ще подействат като катализатор за разпада на Pax Americana и ще символизират голям удар срещу глобализма и "базирания на правила ред", както го наричат на Запад. Това повдига въпроса за съдбата на Източна Европа. Без да претендирам, че съм пророк или на нивото на световни мислители и анализатори като почитаемия проф. Александър Дугин, считам, че за Източна Европа има три варианта.
Вариант 1: Като последен гърч на глобализма и Pax Americana, англосаксонците ще подбудят и без това готовите си васални елити в Източна Европа да станат следващото пушечно месо във войната срещу Русия, което може да доведе, както до тотална разруха на Стария континет и повтаряне на сценария от 1945 с вероятно достигане на ВС на РФ до линията от Варшава до Любляна, така и до още по-голяма разруха с апокалиптични последствия за цялото човечество, а именно термоядрено унищожение на всичко и всички.
Вариант 2: САЩ могат, предвид нарастващите си ангажименти по цял свят, включително в по-важни за тях региони, както и нарастващия си държавен дълг, бюджетен дефицит и вътрешни проблеми, постепенно да се изтеглят от Източна Европа. Администрацията на Тръмп би могла да договори поетапно изтегляне на американските сили и създаване на сива зона между Западния свят и Русия, в която да влизат Западна Украйна, Балканите, Полша, Унгария и други.
Вариант 3: Завръщане на Източна Европа или поне на православната част от нея (Украйна и Балканите) в руската сфера на влияние, което ще даде на Русия традиционно търсения от руските царе достъп до топли морета, както и стратегическа дълбочина между руските територии и Запада, което е важно от военно-стратегическа гледна точка.
В крайна сметка трябва да помним, че малко преди да започне войната в Украйна, Русия изпрати искане до НАТО и САЩ за военно изтегляне на НАТО до границите от 1997 година. Никой не е отменял тези искания на Русия и по своя смисъл специалната военна операция е повече война за бъдещата архитектура на сигурността в Европа, отколкото за тази или онази провинция от бившата Украинска ССР. Русия няма друг избор освен да върви все повече и повече в западно направление, отласквайки врага от границите си. Нещо повече, в бъдещия свят, в който ще говорим за макрорегиони или, ако предпочитате за неоимперии, които трябва да имат поне 250-300 милиона души за самодостатъчност, Русия може да се нуждае от Източна Европа като нещо повече от сива зона с Америка и Англия. Предстои да видим дали въпросът ще може да се реши с руската победа в Украйна и последвали преговори или конфликтът, за съжаление, ще се разшири.
Докладът на Симеон Миланов на конференцията във Виена е публикуван в Geopolitika.ru:
