/Поглед.инфо/ Националните идеи на Балканите претърпяват развитие, в рамките на което могат да бъдат очертани два периода.

Първият, определян като романтичен, започва от възникването на балканските нации и формирането на национални програми.

През този период се търсят историческите корени на всяка нация.

Важна роля придобиват устното и печатно слово, хуманитарната наука и пропаганда, с чиято помощ всяка държава доказва своето право на съществуване и го обосновава с отминали слава и величие.

Вторият период включва реализация на тези програми, от формирането до практиката, което води до създаване на държави с определен териториален обхват, очертани граници и системни взаимоотношения със съседите.

Първа от балканските държави Гърция формира своята „Мегали идея”. В края на ХVІІІ в. Ригас Велистинлис предлага създаването на “Гръцка република”, която включва Средиземноморието, Мала Азия, част от Балканския полуостров, Влахия и Молдавия, на северозапад стига до реките Сава и Уна. Равенството, братството и солидарността са основа за взаимоотношенията между хората, но въпросът за хегемонията на гръцката нация е поставен извън съмнение.

“Идеята“ се доразвива през 40-те години на ХІХ в., когато се прокламира необходимостта от създаването на голяма гръцка държава, която да бъде наследник на Византия.

На 15 януари, 1844 г. Йоан Колетис обосновава пред гръцкия парламент разделяне на понятията Кралство Гърция от Голяма Гърция, като сочи, че гърци са и тези, които живеят в Янина, Охрид, Одрин, Цариград и др. Той очертава и два административни центъра на новата държава- Атина и Цариград1.

Като си поставя за цел освобождението на всички гърци и обединението им в една държава, оглавеното от него през 1844 г. правителство започва да провежда съответната външна политика. В гръцкият парламент са допуснати депутати от Епир, Тесалия, Македония, Крит и други области, които все още се намират под османска власт, но към които Гърция в съответствие с „Мегали- идеята” предявява претенции.

Извън пределите на страната се организират гръцки дружества, подготвят се въстания, изпращат се чети и се прави пропаганда.

В противовес османското правителство търси подкрепата на Франция и Англия, които се очаква да възпират гърците.

В самата Империя започва преследване на гърците.

През 1863 г. по решение на Йонийският парламент жителите на едноименните острови настояват да се присъединяват към Гърция. След продължителни преговори с Англия се подписва договор между Турция и Гърция за присъединяването им към Гърция през 1864 г., като 84 йонийци стават депутати в гръцкия парламент. Постепенно навлизат и депутати от други гръцки общини извън територията на Кралството.

На дневен ред идва Критския въпрос, където правителството подпомага националноосвободителната борба. След тригодишни кръвопролития Крит се примирява с решаваща роля в процеса на великите сили Англия и Австрия, които настояват Гърция да се откаже от подкрепата за въстанниците.

В целостта си мащабите на гръцкият териториален проект очертават две претенциозни тенденции.

По- умерените искат северна граница от р. Струга до Егейско море, като включват Охрид, Битоля и Сяр.

Мегаломанските кръгове прекарват граничната линия от Драч на Адриатическо море през Македония, Кюстендил, през Витоша, билото на Стара планина до Черно море2.

Сърбия е следваща държава, която формира своята идея, чиято основа ляга върху „Начертанията на Илия Гарашанин”. По същество от 1844 г. се разработва външнополитическа програма, чиято цел е създаването на голяма и мощна сръбска държава.

В нея се предвижда ликвидиране на турското владичество на Балканите и присъединяване на освобождаващите се южнославянски народи. През 1860 г. в Белград е образуван Сръбско- босненски комитет, чиято основна задача е да готви въстание в Босна. В изпълнение на плана през 1861 г. се приема Закон за всеобщо военно задължение и създава “Народна войска“. В синхрон с мащабен проект през 1861 г. тук се създава и “Първа българска легия” начело на която застава Г. С. Раковски, с които актове Белград се оформя като център за подготовка на освободителната акция на балканските народи.

Черногорският княз Данило също провежда активна външна политика, съставна част от която е подкрепата за въстанията от 50-те години на ХІХ в., които се съчетават с черногорско- турските войни(1852- 1853 г., 1857- 1858 г. и 1861- 1862 г.).

Когато през 1862 г. в Белград избухва стълкновение между турци и сърби, оставеният в разположение турски гарнизон обстрелва града.

С намесата на Франция и Русия конфликта се прекратява.

Следва разрушаване на турските гарнизони и изселване на мюсюлмани от Сърбия.

Междувременно княз Михаил и неговият премиер Гарашанин организират тайна подготовка, като от втората половина на 60-те години на ХІХ в. инициират Балкански съюз, очаквайки съгласувано с Черна гора, Гърция и Румъния да постигнат реализация на “Начертанията“.

Ръководителите на българската “Добродетелна дружина“ в Букурещ склоняват да се включат в учредяването на обща държава Българо- Сърбия или Югославско царство, на чело на което да застане Милош Обренович.

Сърби и българи започват преговори. По същото време такива се водят между Атина и Белград.

Изплувалите териториални претенции предизвикват конфликт между гърци и сърби.

Сърбия счита, че по право ѝ принадлежат Босна и Херцеговина, Новопазарски санджак, Албания, Македония и българските земи, разположени на запад от р. Искър.

Гърция разглежда като свои Крит, Тесалия, Епир, Македония и Тракия чак до Стара планина.

Въпреки неизгладените противоречия през м. август, 1867 г. се стига до подписването на сръбско- гръцки договор през март следващата година (1868 г.)3.

В края на ХІХ в. сърби и хървати, които се намират под австроунгарска власт придобиват очертано национално самосъзнание, което създава почва за възникване на Великохърватската идея, която се развива успоредно с великосръбската.Неинизразителставахърватската Партия на правото(Правашката партия) сосновател А. Старчевич, койтоот1868 г.пропагандира, че няма сърби, а хървати, разделени на основата наизповядване наизточното православие и католицизма.

На по- късен етап идеята е доразвита, като се изтъква, че Босна и Херцеговина са съставна част от Хърватско; мюсюлманското население в Босна е хърватско, словенците са планински хървати, както населението от Дунав до Адриатика и от Македония до Германия е хърватско.

Хърватската общественост защитава начертаното държавно и историческо право, като се позовава на политическата концепция на илиризма4.

Сърбите, които живеят в рамките на Хабсбургската монархия не признават подобна идея, а подкрепят тази за Велика Сърбия. За свой идеал те очертават присъединяването на населените с южнославянско население земи както е предписано и в “Начертанието”.

По този начин двете концепции взаимно се изключват и отричат.

Постепенно тези взаимоотношения се пренасят и в Далмация, Босна и Херцеговина, Войводина.

На тази основа през 80- те години на ХІХ в. в Хърватско Сръбската самостоятелна народна партия става една от опорите на режима на Хедервари, насочен срещу хърватската автономия и великохърватската идея на правашите.

През 60-70- те години на ХІХ в. тази тенденция поддържат далматинските сърби, докато Далматинската народна партия прокламира сръбско- хърватското единство. В следващите десетилетия влиянието на Правашката партия на хърватите се засилва и масовост добива великохърватската идеология. Сърбите образуват Сръбска народна партия и се противопоставят на обединението на Далмация с Хърватско.

В условията на новата тенденция те започват да подкрепят италианската буржоазия с нейната денационализаторска политика. В противовес прохърватски ориентираните политически представители започват да провеждат съглашателска политика с австрийските власти, откъсват се от народа и започват политическите сделки и интриги. С това изместват на заден план народното представителство и преустановяват работата по неговото организиране.

В Истрия доминират националните сили, целящи присъединяване към Хърватско. Водеща става хърватско- словенската Народна партия, аръководители на националното движение се оказват хора, които са свързани или повлияни от правашката прохърватска идеология5.

“Начертанията” остават в основата на „Великосръбската идея”, която прокламира обединението на южните славяни в една обща държава, но при определяща роля на сърбите.

Плодовете на тези идеи очертават непрекъснати претенции към територии на съседни страни, етническо прочистване, подбуждане на сепаратистки, иредентистки инициативи и конфликти.

След разпадането на СФРЮ тези идеи отново избуяват на нова почва, а като намират подкрепа обещават опасности и нови преплетени конфликти с типични за Балканите характеристики.

Същите има своите исторически корени.

По време на Източната криза Гърция отделя сериозно внимание на пропагандата, в синхрон с която печати карти и публикува съчинения, обосноваващи гръцките претенции към Черноморието, Цариград и Проливите, земите на юг от Стара планина, Витоша и Адриатика.

Към същият период отчетливо проличават апетитите на сърби, гърци и черногорци към подялбата на Албания.

Основаващите се на ”Начертанията“ на Гарашанин за Сърбия и на “Мегалиидеята” за Гърция политики, макар националноосвободителни, са великодържавни и хегемонистични. При това те претендират за по- широк от действителния териториален обхват.

През 1867 г. Румъния прави опит да се включи към сръбско- гръцкия съюз, като очаква с участие във войната срещу Турция да участва в подялбата на османското наследство и предяви претенции за присъединяване на земите на североизток от линията Варна- Русе.

Княз Михаил през 1868 г. подписва с румънците договор, но само с клаузи за приятелство и търговски отношения.

В Османската империя за македонци не се говори, а за земите, свързвани с това име във всички документи се сочи, че са заселени преобладаващо с българи6.

След 1878 г. в резултат на политиката на великите сили те остават извън територията на новоучредената българска държава, което като краен резултат формира македонска национална общност и македонска държава.

Днес БЮРМ гради нова национална идентичност, но избраните от политиците пътища често пораждат конфликти със съседите.

По време на окупацията и българите, и сърбите не успяха да асимилират македонския народ", заяви Зоран Тодоровски, директор на Държавния архив на Македония пред "Дойче веле“ в опит да опровергае българския евродепутат Андрей Ковачев, който настоя, че „българската страна не може да признае абсурдното твърдение на Скопие, че днешните граждани на Р. Македония винаги са били етнически македонци7.

От самото начало главна цел на Княжество България във външнополитическата област става освобождението и обединението на българския народ. Вече в края на ХІХ и началото на ХХ в. се формира разбиране, че тази цел не може да бъде достигната по военен път, а посредством утвърждаване на българския елемент в Македония и Тракия, постигане на автономия за тези области въз основа на Берлинския договор, след което да бъдат предприети стъпки за присъединеняване към България.

Княжество България води политика на лоялност и близост с Турция, като по времето на Ст. Стамболов се издействат определени придобивки за българските църковно- просветни институции в Македония и Тракия.

В полза разширяване правата и свободите за българите в тези области се настоява за възстановяване на Българската екзархия, учредена през 1870 г.8.

Следват конфликти между балканските националности и конфесии по време на Балканските, Първата и Втората световна войни.

Особено последователно хитлерова Германия с нейната пропагандна и военна машина използва наследството на историята, като усилва за свои цели враждата между народите9.

В края на ХХ в. разпадът на Югославия отново е съпроводен с активна подривна дейност на външни сили, които умело подбуждат различните стари конфликти.

Така, никога нереализирани, но заявени, великодържавните доктрини пораждат конфликти, които в различните свои стадии откриват поле за политически намеси.

Никога не решавани окончателно, поддържани във възбудено състояние великодържавните претенции крият рискове и заплахи, което отчитат множество наблюдатели и анализатори10.

В представената на 17 септември 2009 г. в Скопие на "Македонска национална енциклопедия" на Академията на науките(МАНУ) Пиринския край е посочен като неразделна част от “македонската автономия” и се акцентира върху “асимилацията на македонците в България11.

Реакцията на албанските партии незабавно ангажира общественото мнение и остро постави въпрос дали не е застрашен мултиетническия мир. Македонски политици и интелектуалци непрекъснато атакуват Гърция и България под предлог, че не признават малцинствата с тяхната етническа, духовна, езикова идентичност. Лидерът на македонците в Гърция Павле Васкопулос(„Виножито”) обвини гръцката пропаганда и настоя за реформа в образователната система и медиите, защото “чрез тях става запознаването с други нации и култури”.

От ОМО „Илинден”-ПИРИН критикува радикалната политика в България към малцинствата, потискането на “македонщината” и шовинизъм, за което заплаши със съд в Страсбург12.

В един от най- новите свои документи, “Платформа за разрешаване на албанският национален въпрос” Албания претендира да е подлагана на най- много териториални разпокъсвания и че днес народът ѝ принудително живее в пет граничещи с нея държави. В документът, изготвен в Академията на науките на Албания специално се изтъква, че голяма част от албанските земи днес се намират под сръбски гнет. За пример се дава Косово с 90 % албанско етническо население. Претенции се предявяват към Македония, Гърция и Черна гора. В “Платформата” са изложени исторически, политически, дипломатически и правни аргументи на т.н. “албанска национална драма”, за чието решаване се търси съответствие с актуални изменения в международната обстановка и политическите процеси, водещи към европейска интеграция на Балканите.

Съседните на Албания Сърбия и Гърция са обвинени, че заради шовинистичните им стремежи да изпълнят собствените “Мегали- идея” и “Начертанията”, още със създаване на съвременните си национални държави, не оставят място за създаване на албанска такава, но и откровено анексират албански земи.

Доказателства се търсят в писанията на Ами Буе, Е. Спенсър и Й. Хан, според които албанците са се простирали на север до Ниш, Лесковац и Враня, на изток до Прилеп, Куманово и Битоля, на юг до Коня, Янина и Превеза. Деленето на вилаети на земите на Османската империя е използвано за да бъде посочено Скопие като център на вилаета с име Косово. В основата на доказателствата за автохтонния произход на албанците се изтъква като безспорен факт, че те са наследници на древното племе илири13.

По своята същност едноименното движение си поставя за цел да развие националното самосъзнание не само сред хърватите, а и сред останалите южни славяни като се противопостави на провежданата от унгарското дворянство политика. То излиза със своя национално- културна програма, която настоява за признаване и въвеждане в употреба на хърватски език, както за създаване на общ книжовен език на южните славяни и др.

Идеологията на илиризмът проповядва изграждането на национално единство в рамките на “Велика Илирия” която да включва Словения, Хърватско, Далмация, Южна Унгария, Сърбия, Босна и Херцеговина, Македония, Албания, Черна гора и България.

Като доказателство за претенциите на албанците се сочи масово участие на албанското население във въстание в Косово през 1689 г. под предводителството на обявения за албански католически свещенник Пйетер Богдани14.

Албанската национална идея се основава на инициативата на Призренската лига(1878- 1881), начертала пътя към албанската национална независимост и проведеното на 28 ноември 1912 г. Национално съвещание във Вльора, когато представители на албанците от всички краища се обявяват за национална независимост и обединяване в една национална държава.

Лондонската конференция, проведена по инициатива на великите сили признава решението за независимост на албанците, но не и териториалния им проект. Албанците определят се разочароват още от Версайския договор от 1920 г., решенията от Парижката конференция през 1946 г., както и решенията, съпровождали процесите на разпад на СФРЮ.

Изтъкват приносите се в антифашистката борба, като посочват общо около 110 хил. активни участници и 28 хил. жертви, дадени от албанския народ в нея.

Като нерешен е обявен въпросът с “чамите”, албанско малцинство, чиито представители били гонени от гръцка територия с обвинения за колаборация с фашистките окупатори.

СФРЮ и нейното ръководство са обвинени, че с решението в Яйце дават различни права, съобразени с определенията “нация” и “националност” в зависимост от които едните имат право на държава(република), а другите само на автономия в рамките на национална държава.

В Косово наличието на сръбски и други малцинства(напр. турско) се сочат като остатъци от политическо някогашно господство. Наличието на славянски и православни паметници в местата, населени с албанци се датира единствено с двувековна традиция(XIII- XIVв.).Отрича се правно да съществува норма една нация да има само една държава.

Сръбските власти са винени в геноцид, извършен през 50- 60 – те години наXXв., когато са убити 50 хил. албанци и над 300 хил. прогонени от Югославия.

Като нов елемент, даващ основанията за автономия на Косово се сочи Събранието в Качаник от 7 септември 1990 г., на което представители на албанското население обявили Косовската република и нейното отделяне от Сърбия15.

СФРЮ и сърбите са винени за колонизаторска и експлоататорска политика, геноцид по отношение на албанците и населяваните от тях земи.

Като безспорно съвременно решение на албанския национален въпрос се предлага:

  • приоритетно право на Албания да държи знамето на национално обединение на всички албанци една национална държава;

  • интегриране в ЕС на целите Балкани;

  • осигуряване право на албанците, където живеят, да се образоват на майчин език в държаните училища.

До средата на ХІХ в. Българското националноосвободително движение и българската общественост нямат точна програма за граници на бъдещата държава. В началото на 70- те години на века такава става идеята за обединението на земите в границите на Българската екзархия.

Тази идея получава реализация в решенията на Цариградската конференция и Санстефанския преламинарен мирен договор, когато за граници на България са посочени земите на Мизия, Тракия, Македония, Моравско и Южна Добруджа. Санстефанската национална програма на България не е далеч от народностния принцип на съвпадение между нация, територия и държава16.

Непостигнат тогава, този национален идеал остава блян за мнозина българи, политици и държавници, а опитите той да бъде реализиран с помощта на чужди сили се оказва временно решение, водещо до национални катастрофи.

Същевременно новият етап от българската история, наричан “преход”, демонстрира политически и управленски хаос, липса на ясно формулирани дългосрочни национални интереси, свързани с тях цели и приоритети.

След приемането в края на 90- те години на Концепцията за национална сигурност и Военната доктрина през 2011 г. беше приета Стратегия за национална сигурност на Р. България.

Ориентиран с 20 годишен хоризонт, документът беше приет след няколко години доработване на различни варианти, но срокът 2020 беше запазен.

Огласен публично, дискутиран в различни обществени и специализирани форуми, почти веднага след неговото приемане той остана сякаш поредната от многото стратегии, които България преписва и набързо приема.

Дългосрочно заложените в нея цели и задачи, очертаните приоритети и изисквани динамични ключови политики не се доработват, а написаните и приетите в самата Стратегия не се следват.

Това състояние отключва съмнения за качествата, капацитета и мотивацията на националния елит, за способностите му да реализира национално- отговорна и последователна политика.

Османска Турция не е принудена да се оттегли от Балканите нито по Санстефанския, нито по Берлинския договор. Начертаното държавно- териториално статукво оставя под нейна власт територии, населени с гърци, българи, сърби и албанци. Според чл. 23 от Берлинския договор Високата порта се ангажира да приложи Органическия правилник от 1868 г. за о-в Крит, както да изработи подобни правилници за другите си европейски владения.

За Турция става ясно, че няма историческа перспектива.

Европейските държави овладяват икономиката на страната по пътя на активното проникване на капитала и формиране на задължения към направените чужди инвестиции.

В резултат на банкрут през 1875 г. чуждите кредитори започват да отказват повече заеми, докато в резултат на военната загуба задълженията на страната растат. Отпечатването на нови банкноти и държавни облигации допълнително задълбочават кризата.

Следва нов банкрут, който правителството признава през 1879 г.

Синдикатът на цариградските банкери отпуска заем от 120 хил. лири, но срещу правото да прибира данъците от монополизираните производства на сол и тютюн, както плащаните от Княжество България и Източна Румелия. Представители на европейските кредитори създават “ Управление на османските държавни дългове”, което получава правото да събира данъците и приходите.

По този начин европейските държави налагат контрол върху държавния бюджет на Турция. “Банкотоман” става акционерно дружества с френски и английски капитали, като през нея Турция сключва договорите за нови заеми. Френски и английски капиталисти получават концесии за строеж на пътища, ЖП трасета, пристанища, мини, водоснабдяване и др., а Германия добива през 1888 г. концесия за строеж на първия участък от магистралата Берлин- Цариград- Багдад.

Вместо да съживи икономиката, чуждият капитал се насочва към лихварство.

В селското стопанство господства чифликчийството. Макар да укрепват концесионните предприятия и увеличава външната търговия Турция остава полуфеодална държава.

Младотурската революция обръща развитието на страната в светска насока, макар в политиката повлияна от външни фактори в по- голяма степен, отколкото от своите национални интереси.

В най- ново време, с появата във властта на Реджеп Т. Ердоган и А. Давутоглу се наблюдава нова тенденция. В книгата си “Стратегическа дълбочина…” заемалият поста на външен министър, а в последното правителство и премиер Давутоглу чертае съвременната национална доктрина на Р. Турция.

В своите детайли тя очертава претенции, които обещават дългосрочни вътрешни и международни конфликти, в чиято основа ще застават етнонационалните и конфесионални отношения.

Че този труд намира широк кръг поддръжници сочи и самия факт, че партията във властта получава широка подкрепа. Самото властово позициониране на Давутооглу е знак, че предложената доктринална рамка се приема от турското общество и власти.

Във въпросната книга достигането на историческата дълбочина не е само научен метод, а свързан със съвременната география подход, които обосновават съвременна широка реализация на турските интереси в пространства, останали в османската история на някогашната империя.

Едва ли може да се възприемат като случайни акцентите върху това, че Турция е наследник на многонационална империя, сравнена с Англия, Русия, Австро- Унгария, Франция, Германия, Китай и Япония17.

По този начин обединяването на културните и историческите аспекти цели само да обоснове новата геополитическа насоченост, позволяваща Турция “да не остава безучастна към кризите в Босна, Кавказ и Близкия Изток”18.

За смета на това Турция се поощрява да избере активна позиция в този период заради самочувствието, което исторически обуславя и носи нейното право да “направлява самостоятелно собствената си динамика”.

Като движещи сили на този процес са посочени историческите субекти, съчетани със съвременната воля на обществото да превърне собствения потенциал в положителна динамика.

Самият труд е предложен като средство за преодоляване на “стратегическия дефицит”.

Целият документ се състои от три глави.

В първата глава се определят елементите на националната мощ, изследват причините за дефицита на стратегическо мислене в обществото и се разглежда влиянието на историческото наследство върху политическите параметри(вътрешни и външни), които направляват международните отношения.

Във втората глава са описани близките “териториална, акваториална и континентална” зони, чиито характеристики и динамика обуславят необходимостта Турция да разработи система и стратегия в отношението си към тях.

В третата глава са изброени различни международни организации като НАТО, ОССЕ, ОИК, ЧИС, Г- 8 и Г- 20, които Турция възнамерява “да използва като стратегическо средство” за реализация на собствената външна политика.

Балканите, Близкия Изток, Средна Азия и ЕС са жалоните, очертаваща стратегическата дълбочина, основана на исторически и географски анализи, върху която Турция възнамерява да въздейства в зависимост от “вероятното развитие на процесите”.

Най- продължително и силно на Балканите за продължителен период се усеща влиянието на Русия, което задължава да отчитаме и днес факторите, свързани с нея.

За първи път за руска национална доктрина се заговаря около книгата, описваща житието на шевалие Деон, аташиран при двореца на Петър, който, според авторът, успял да подкупи високопоставен руски дипломатически сановник, с чиято помощ се сдобил с автентичния документ.

Никога руската страна не е дала официално потвърждение, нито пък е отрекла съществуването на такъв.

Според френската публикациядоктрината акцентира върху:

  • процес за непрекъснато подобряване и усъвършенстване на средствата, които да служат в мир или война на държавата;

  • привличане в служба на Русия на хора и средства от “най- учените нации”с всички възможни средства, за да се възползва от предимствата на другите;

  • сближаване на всяка цена с Германия, включително с династични бракове;

  • активно участие в европейските дела;

  • усилване на търговските и транспортни отношения с Европа;

  • печелене на позиции и влияние в Полша;

  • поддържане на равновесни отношения с Швеция и Дания за сметка противоречията помежду им;

  • разширяване на територията към Балтийско и Черно морета;

  • осигуряване на влияние в Константинопол;

  • осигуряване на достъп до Близкия Изток и Андите заради ресурсите;

  • като път към тези цели да се използват противоречията между Турция и Персия;

  • възстановяване на търговските пътища през Сирия и присъствие в Персийския залив;

  • преодоляване конкуренцията и влиянието на Англия;

  • за сметка на конкуренцията и взаимната им ревност установяване на съюз с Австрия и Германия;

  • общи действия срещу Турция с европейците до нейното изтласкване и подялба на нейното наследство с цел Константинопол;

  • спечелване на руска страна на “всички гърци19” чрез религията и държавническата подкрепа;

  • заедно с Виена и Версай осигуряване на господство в “световното кралство”20.

Както се вижда, напълно логични и последователни ходове, реални или измислени от френската пропаганда заради Наполеон, всъщност те в своето лесно може да бъдат проследени и потвърдени като реализация във времето до днес.

Подобни елементи може да бъдат намерени и в плановете, писани и изпълнявани по времето на Екатерина II, сред които най- известни са „За Крим”, „За Швеция”, „За Полша” и „Гръцкия проект”. Тяхната последователност, насоченост и реализация в голяма степен повтаря приписаните на Петър I начертания”21.

В следващите векове до днес театърът, на който се сблъскват интересите на великите сили очертава свързани региони.

Освен националните и конфесионални елементи, с времето към тях се добавят радикалния ислям и свързаният с него тероризъм22.

С поведението си на международното поле Русия убедително демонстрира, че излизаот състоянието, в което изпада след краха на СССР, придобива мощ и следва интересите си в световното геополитическо пространство. Освен всичко тя започва все по- остро да изразява загриженост от все по- близкото разполагане на сили на НАТО около нейните граници.

Сблъсъкът на световните сили чертае нови кръгове на активно противопоставяне, в които взаимоотношения на по- малките страни се налага да вписват своите интереси.

При това в самата Русия продължава да се работи върху осъвременяване на нейните доктринални и стратегически документи, което ангажира властта, различни кръгове и институции.

Обществените настроения подкрепят масово усилията.

В един от проектите списъкът на съставителите и редколегията включва 10 знакови имена от различни области на науката. В написването на различни части участват допълнително над 60 водещи учени, отделно специалисти, експерти и консултанти.

Разработката включва дефиниции за:

  • духовно- политическите основи на нацията;

  • връзката национален дух, национална култура и образование;

  • необходимостта от духовен суверенитет и социална справедливост;

  • принципите на държавността;

  • връзката между политика и геополитика;

  • рисковете и заплахите срещу страната;

  • потребността от военна доктрина;

  • ролята на национално стопанство за подобряване нивото на живот;

  • за пътищата за изход от кризата;

  • за развитието на науката;

  • преодоляване на негативната демография;

  • социалната политика и необходимостта от преобразования23.

Освен това се организират в разнообразни дискусии. Издава се месечно списание, в което се публикуват изследвания и доклади. Руският институт за стратегически изследвания включва обществен съвет, в който участват хора от науката, образованието и практиката24.

Изводи

Във възникналите през втората половина на ХІХ в. великодържавни идеи и концепции изпъкват националшовинистически и хегемонистични идеи и стремежи. По този начин Балканският полуостров се превръща в постоянно полесражение, на което се сблъскват интересите както на балканските нации, така и на редица извънбалкански държави, които се ръководят от конюктурата и собствените си интереси25.

Открили успешните технологии, заинтересованите сили в следващи периоди още повече усъвършенстват инструментите на своето въздействие, макар тяхно приложно поле да остават националните, етнически и верски отношения.

Идентични остават и резултатите- ескалация на конфликтите, което позволява външна намеса, постигане на временни решения, които винаги крият нови опасности и очертават нови пропасти в регионалните взаимоотношения.

За хората, жертвите и страданията никой не е държал сметка.

Днес ситуацията е още по- опасна.

Това задължава съвременните национални доктрини да бъдат обсъждани открито, а за откритите противоречия се създават институционални и инструментални международни капацитети, които да са в състояние да действат превантивно в най- ранен, предконфликтен стадий.

________________________________

 Литература:

1 Манчев, Кр., Националният въпрос на Балканите, София, изд. “Проф. Марин Дринов“, 1999 г.ISBN 954-430-624-2, с. 57

2 Пак там, с. 127

3 Пак там, с. 60

4 Пак там, с. 129 Тази концепция обосновава съществуването на Велика Хърватска и чертае претенции към включването и на Словения, Босна и Херцеговина, Сърбия и България в проекта.

5 Пак там, с. 131

6 Вж. докладите на руския консул в Битоля(Манастир) М. Хитрово

7 Зоран Тодоровски, директор на Македонските архиви: И българската, и сръбската окупация не асимилираха македонския народ, http://focus-news.bg/news/2013/10/23/1839470/zoran-todorovski-direktor-na-makedonskite-arhivi-i-balgarskata-i-srabskata-okupatsiya-ne-asimiliraha-makedonskiya-narod.html

8 Манчев, Кр., Националният въпрос на Балканите, София, изд. “Проф. Марин Дринов“, 1999 г., с. 144- 145

9 Вж. Романько, О.В., Мусульманские легионы во Второй мировой войне, Изд. АСТ, Транзиткнига, М., 2004 г.

10 Вж. Стратегия за национална сигурност на Р. България// Актуални ррискове и заплахи за националната сигурност, КСНС, 20.11. 2013https://www.mvr.bg/NR/rdonlyres/32924394-C30B-4C6E-B0C2-EEBDD103A43E/0/DOKLADKSNS20111// Statement for the Record worldwide threat assessmentof theUS Intelligencecommunity//и др.

11 http://news.ibox.bg/news/id_1601307066, 17.09.2009, http://news.ibox.bg/news/id_1533927730, 22.09.2009

12 http://www.focus-news.net/?id=n1263562

13 В случая това кореспондира донякъде с идеята за славянска историческа, етническа и езикова общност, станала основа на Хърватското национално възраждане, чиито автор е един от ярките представители на хърватската интелигенция, Людевит Гай, чието движение добива популярност като илиризъм.

14 Петър Богдан е българин, католически свещенник, чието име се свързва с въстанието в Чипровци. Близо 100 години преди Паисий пише история на българите. Роден е в Чипровци през 1601 г. Завършва католическо училище в Италия. Назначен за католически свещенник, пише доклад до папата за положението на българското население и книги за историята на България.

15 Процесът служи за пример на още 4 съюзни републики.

16Манчев,Кр., Националният въпрос на Балканите, С., 1999, Изд. М. Дринов, с. 134

17 Реализираните на Балканите други имперски проекти, потвърдени и описани от историята се игнорират.

18 Давутоглу, А., Стратегическа дълбочина. Мястото на Турция в международните отношения. , С., 2015, Изд. Изток- Запад, с. 22

19 Под това име се разбира завареното население след османските завоевания, съответно наричано за дълго с общото име „руммилет”.

20Петвеков, Б., История на Източния въпрос преди Освобождението на България, С., 1908 Печ. Т. Пеев, с. 52- 53

21 Елисеева, О. И., Геополитические проекты Г. А. Потемкина, http://militera.lib.ru/research/eliseeva_oi/index.html, 05.03.2016

22 Стойчев, Т., Тероризмът и терорът като средство. Голямата игра продължава., http://avtorski.pogled.info/article/51265/Terorizmat-i-terorat-kato-sredstvo-istoriya-traditsiya-badeshte, 09.01.2014//Стойчев, Т., Тероризмът и терорът като средство. История, традиция, бъдеще, http://securitymagasine.com/terorizma-t-terora-t-kato-sredstvo-istoriya-traditsiya-ba-deshte/, 09.05.2014

23 Вж. Русская доктрина, Кобякова, А.Б., В. В. Аверянова и др., М., 2008, Изд. РИСИ

24 Вж. Российский институт стратегических исследований. Проблемы националной стратегии, изд. РИСИ

25 За това пише и Хр. Ботев в „Българският народ и неговите съседи” във в. Знаме, 1875