/Поглед.инфо/ Нещо в обществото се случва. Дали то ще е добро или лошо, дали ще бъде оценено някога като опит за запазване и повторение на онова, което уж си отива е рано да се каже. Факт е обаче, че едно нетрадиционно движение съсипа мечтите и уюта на поколение български политици и техни слугинажи.
Преходът, който ни внушават да възприемем като завършен, беше договорен още на Кръглата маса, по начертания план, където всеки опит за своеволия беше санкциониран с бухалката, чиито два края бяха здраво стискани от фактори, добре познати ни от историята и съвременността.
Ето ги и доказателствата.
Сега за вътрешните, друг път за външните.
БКП се прераждаше в партия и коалиции, на които все по- малко им се налага да заиграват с „електорат”. Не случайно в ръководството на доминиращата в лявото пространство БСП удобно се настаняваха чужди на левите идеи личности и групи, които избутаха всичко различно от тях.
В дясното пространство процесите имаха още по- драстичен характер, след като още в началния етап всички истински дисиденти и демократи бяха изолирани и подменени с ерзац.
Главно по вина на тези две течения упорито беше отхвърляна всяка възможност да бъдат припознати като масови изразители на интересите на българските граждани от различните етноси и конфесии. В нишата удобно се настаниха хора от създаденото през 80- те години в конспирации Турско национално- освободително движение, претворено в ДПС. По- късно, за да не си повярват прекалено и добият самостоятелност и неговата политическа легитимност беше подложена на допълнителни фрагментации.
Не бяха забравени съцветието от националистите и патриотите, също одобрени от онази КМ.
Всъщност се явяваха огледални образи на изникващи една след друга партии, плашещи гражданите, но отлично обслужващи личните и корпоративни интереси със свои „лидери”.
Така без изключение всички политически партии, участвали във властта заедно превърнаха в заложници и разделиха българите, криминализираха реформите и обществените отношения, а сега застрашават един от най- сакралните елементи на националната сигурност- националното единство, вече продали националния суверенитет.
Постепенно лични претенции и амбиции, при липсата на консолидиращи елементи за твърди политически и идейни ядра, влиянието на вътрешни и външни заинтересовани от нестабилност на страната и обществените отношения очертаха прекалено голямо пространство на своето влияние. Същото непрекъснато пресищано с нови субекти, пъпкувани филизи от иначе омразни и изродени начала, убежища на партийни кариеристи, моментни „лидери” и фаворити, подсилвани в безсилието от граждански квоти и НПО, вплетени в мазната борба по пехливански за власт.
Днес точно това статукво(статус- кво) се оказа застрашено.
А за неговото запазване са пуснати стари и обиграни влъхви.
Без да стават защитник на „Има такъв народ”, май им симпатизирам, като съзнавам, че тяхната роля може да бъде на радикален и разумен реформатор, или на жертва. Ако привличат потенциал, организират полезни идеи и решения, ако не се окажат в пространството на самодостатъчни играчи, или не паднат лесно жертва на заинтересованите на всяка цена да пазят статуквото.
Условия и за двете има.
Дълбоко съм убеден, че появата на уж нови субекти, преситени със стари и познати лица от политическата и на управлението сцена са режисура на външни или вътрешни фактори, на проекти, подкрепяни от олигархия и криминални фактори.
Както в поведението около предизвикваните площадни недоволства, така и по ревниво пазените неясноти и тайни около тяхното финансиране.
Кои бяха условията и признаците, че отиваме към блато?
1. Първи признак- умишлена подмяна на базови идентичности. СДС и ОДС първи бяха заразени и тласнати към „долината на умиращите слонове”. Последва ги появата на НДСВ, на която бабуваха най- масово, като смятаха, че нахлуващите от чужбина млади кадри лесно ще бъдат опитомени.
Е, някои се оказаха по- хищни дори.
А на мършата, в която се превръщаше България в новите формации не пропуснаха да слетят лешояди и от други партии, което направи възможна най- безпринципната коалиция от монархисти, комунисти, социалисти и др.
Идейните идентичности от тук нататък се оказаха просто излишно бреме, от което и без това безпринципните партийни апаратчици най- лесно се освободиха. Постепенно заразата пропълзя към всички, позиционирани около властта съучастници в преразпределението на обществени блага. Днес никой не поглежда към предлаганите проекти като този на проф. д.н. Евгений Гиндев за „Единния ляв фронт” например.
2. Вътрешни конфликти, роене и безпринципно коалиране.
Започнаха да се проявяват в различни партии.
При коалициите ставаше още по- лесно. Обикновено бяха резултати не от идейни сблъсъци и търсения, а фаворизиране, от прекомерни личностни амбиции и претенции. Губеха всъщност всички. Българските граждани започнаха все по- трудно да се ориентират и разпознават „своите”. Партии и коалиции, вместо да увеличават пространството на своето влияние се свиваха. Заемали висши изборни длъжности са изхабяваха, понасяха вина, накрая се оказваха захвърлени. Не остана нито един лидер, който да не се оказа употребен. Поредица от министър- председатели бяха извадени и забравени, принудени да се оттеглят, докато техни подгласници и довчерашни съратници, дочакали своето време бързаха да не пропуснат и своя шанс, бързо превръщат в следващо падение. Всъщност нищо ново, българската политическа традиция винаги е била такава!
3. Лидерско и на фаворитите паразитиране.
Самозабравили се, всеки следващ лидер и неговитепридворни антуражи все повече се възприемат като непогрешим, отричащ постиженията на колективния разум фактор, отричащ приносите на онези преди него, чиято съдба рано или късно повтаря.
4. Преяждането с цветята на лотоса(цвета на забравата). За лотофагията и нихилизмът, обсебили българското общество пишат различни поколения български интелектуалци, докато техните съвременни наследници, макар да познават това наследство, се оказаха повлияни от упорито налаганите през съвременните канали на въздействие уж харизматични образи на вождове, зад които прозира озъбената паст на джелатите на собствения народ. Повлия и готовност масово да бъдат пазарувани, срещу нищожна цена.
5. Обезсмисляне на партийното членство и последователност.
След като партийно- политическите пространства без съпротива губеха своята идейна идентичност, в тях все по- масово започнаха да се настаняват скоротечни, самомнителни кариеристи до откровенно криминални елементи. Обезсмисли се политическата вярност, последователност, игнорира се политическото знание и култура повсеместно. Появиха се на мястото на политическите и управленски програми стратегии, старателно преписвани от чужди решения, които няма как да се изпълняват без осигурен капацитет, без верификации и ясни отговорности. За да запазят и осигурят дори материално себе си, масово партийни ръководства допуснаха коптиране на хора с успешни минали биографии, но извън политиката и управлението. Така повечето партии се превърнаха в гаранти за безнаказаност на окопали се в тях елементи.
6. Нагаждане на националните интереси и орбити към чужди проекти. Отново и тук масово заразата пълзи повсеместно, по всички традиционни партии, както и по привидно нови такива. Всъщност естествен процес, доколкото в тях в изчакване се настаняват банални образи, изчакващи своя звезден час.
Мисля, че всичкото обяснява донякъде поведението на статуквото срещу всеки опит за разчупване на неговия скрито договорен консерватизъм.
И съпротивата срещу всеки опит за промяна.
След години на тотално присъствие в политиката едва сега ли се сетиха всички, че Бойко Борисов е човек с ограничени политически и управленски възможности, че е носител на съмнително минало, обвързаности и зависимост.
Не, просто те търпеливо са изчаквали своя пореден миг!
Не беше ли такова поведението им и при идването на Сакскобургготски, обещал случване на чудеса за броени дни.
Просто търпеливо изчакаха да изтече мандата му, за да се прегърнат с неговите остатъци от партия, подсладен с етнически подправки, за да се докопат до властта, като се договорят за ново разпределение на остатъците от обществената трапеза.
Сега се появи и нещо ново в лицето на „Има такъв народ”.
Несистемен играч, с много неясноти около проекта, привлякъл вниманието на най- много избиратели.
Да се борят с него сега нямат време и възможност, което не пречи да атакуват отделни личности.
Първо като политическа недалновидност и неумение атакуваха бързия отказ да бъде съставено правителство след предходните избори за народни представители. Но след поредните избори от 11 юли 2021 г., вече с обратен знак, полетяха критики, че се предлагат конкретни имена за министри, без да се чака ново Народно събрание и без склонност за договорки.
Предложеният за министър- председател Н. Василев падна като първа жертва, независимо, че с него са управлявали, явно или скрито, основните партии на статуквото два мандата.
Не закъсняват и следващите изстрели.
Проф. Николай Радулов е поредната мишена.
А факта, че някога е работил в МВР- ДС е основание да му бъдат приписани всевъзможни грехове.
Работил е в районно управление, където ДС, НМ и пожарникари бяха ежедневно заедно и взаимно се допълваха при изпълнение на законни задачи на Министерството. Минал през отдел „Кадри”, през Службата за контрол на информационно- аналитичната дейност(СКИАД), през ЦСБОП и НСС, закономерно става секретар, т.е. заместник- министър. Участвал в екипите разработили Стратегията за национална сигурност на Р. България заедно с проф. Д. Йончев, с В. Шаламанов и мнозинадруги. С хора с подобни биографии е наситено общественото пространство, бизнеса, партии, НПО, масово обвинявани и заплашвани като основен обществен враг с лустрация.
Всъщност вина, ако има такава, вероятно носят хора от висшите етажи на партиите, на властта, на бившите служби, повечето вече не между живите, други биологично изчерпани, за да генерират заплахи за когото и да било.
Всъщност хора като проф. Радулов никога не са крили своя произход и служебни характеристики. Въпреки това чета по различни форуми положителни, негативни и дори враждебни изказвания по негов адрес.
Разни хора, разни мнения. Но май сме си такива хората.
Познаваме или не, теглим всеки надолу, когато върви нагоре, склонни сме да приписваме свойства, качества, дори грехове, подобни на нашите собствени. Така неумело разпознаваме свои и врагове. А хора като Радулов, формално излезли от МВР, са продължили да мислят за националната сигурност, да пишат и предлагат идеи, визии за нейното осигуряване, да готвят кадри в университети. Със сигурност образованието, включително и висшето девалвира, като се допусна в него да проникнат незаслужено фаворити, кариеристи. Но ако зад нечия научна титла свои действителен труд, знания, тежка изпитна комисия, рецензенти, то това признание е дадено от известни преподаватели, дори на онези, които сега се упражняват в критикарство.
Не се превръщам в защитник на Радулов, макар да го познавам от години. Негов най- естествен защитник са написаните монографии, едната посветена на прилагането на Специалните разузнавателни средства, а другата на анализ на „Революция 4.0” и отражението върху общата ни сигурност, десетките му научни доклади, статии, огромен брой публични изяви.
Всъщност за СРС- та в България освен Радулов монография написа и Бойко Рашков.
Когато слушаме някой да говори, да видим кой е той, кога и защо говори. Говорят основно хора, минали през системата за сигурност, като я разграждаха, опитомяваха и подчиняваха на собствен интерес.
След повече от 30 години преход да предлагаш лустрация на бивши служители, да вадиш от гардероба скелета на някаква митична ДС, е смешно. Но как да криеш собствена вина и несъстоятелност, ако не отклоняваш вниманието от действително важните въпроси от дневния ред на обществото, за които не си способен да генерираш политики и решения.
Особено когато агентурното минало на същата ДС свети иззад гърба на говорещите или техни много близки хора, ако това те възприемат за огромен негатив.
Забележете, лустрация искат и хора, които охотно се ограждат в битността си на политици и държавници с бивши служители, но с очакване да ги подчиняват, противопоставят, използват, да доминират отмъстително над тях.
Лустрация иска бивш прокурор, реализирал се като такъв в най- активния период на Възродителния процес в един от най- засегнатите от етническото и верско противопоставяне региони. Попаднал в преходния период в системата за сигурност същият приема за своя мисия да я руши, а на мястото на масово уволняваните опитни служители да назначава калинки и криминалинки.
Лустрация иска юристка, напуснала държавната служба, за да премине в една от най- мощните криминализирани групировки от началото на прехода.
Лустрация иска учител по математика, със завиден комсомолски и партиен стаж, който преди и докато яха МВР успешно участва в различни престъпни схеми, довели обществото и държавата ни до масова бедност и зависимост. Едновременно заслужил борец с правото на служители да изпълняват служебните си задължения, особено когато той е правонарушител.
Поне двама от изброените образи и един бивш премиер, така и не разпознал сянката на масовата корупция в собствения политически кръг, масово сраснал се с организираната престъпност сега настоятелно искат разпускане на службите.
Ясно защо?
Отворили старите дела, за да скрият своето минало, за да предизвикат конфликти, за да употребяват безнаказано за свои и чужди цели съдържащото се в тях, обезсилили службите, за да не пречат на грабежа, превърнали ги в бухалка за своя употреба, сега те ревниво ще пазят или унищожават опасните досиета(оперативни дела), които съдържат информация за прехода и тяхната вина за престъпните деформации и съюзи. В този контекст и с тези цели ще пречат на каквито и да било реформи на съдебната власт. В този контекст са консолидираните усилия на калинки и криминалинки от малки и големи партии, удобно до сега разположени в договорната схема от уж стартирали промени, прицелени да опитомят и подчинят неочаквано конструирани политически проекти, като извиват ръцете и не позволят правителство на малцинството, което осъзнават като заплаха.
Защото в своята несигурност или мечти, видите ли, се чувствали „лашкани като бригадирски колички”.
