/Поглед.инфо/ В днешните тревожни трагични времена на една война уместно е да припомним и една трагична дата в българския календар на страданието – 9 март. Преди 41 години колективният терористичен ум взриви бомба в бързия влак № 326 от Бургас за София. Загинаха седем души, между които две деца… Човешката злост – освен отмъстителна в своето заслепение, се оказа, че може да бъде и перверзна. Да поставиш бомба, и то купето за майки с деца, означава отдавна да си изтрил всичко присъщо на човека, което всъщност е пълната победа за Сатаната и сатанистите. Същото както с ракетен залп да трасираш Алеята на ангелите в Донбас като потресаващо свидетелство за гибелта на над 400 детски невинни души.

Сатаната обаче няма почивен ден – 171 малки момиченца от начално училище в Иран изгоряха от безконтролната „Епична ярост“. И става страшно, безпощадно страшно. Шиити и сунити загърбват вековното си разделение. И фетвата на свещената война се съединява в сърцата на всеки мюсюлмани.

Ние, като православни, може да прощаваме, но не и да забравяме. Както е било през трагичната ни история. Днес обаче нашата тревога е за България и за онзи свят, в който законът е око за око, зъб за зъб.

„Автобусът потегля. Зад стъклата жена ми и децата махат за сбогом. Пак ще съм сам в притихналата планина. Мисля си за следващия петък, в който ще се видим отново. Сега трябва да нахраня кравите и телетата, да почистя под тях… След това пред телевизора за новините, да прелистя вестниците, които ми донесоха децата.

В „Дума“ говорят с ирония за Шесто. „Демокрация“ съобщава, че депутати от Великото народно събрание искали разследване на бившата Държавна сигурност…

Аз бях един от Шесто управление на Държавна сигурност на Народна република България. Толкова неща – къде верни, къде неверни, – се казаха за нас, че повече не мога да мълча. Такива престъпления ни приписаха, че мълчанието би означавало престъпление. Въпреки че съм малко над 40, мисля че имам право да говоря. Имах шанса, както казват повечето колеги – по-старите със завист, по-младите с уважение, да постигна успехи каквито малцина са постигали за кратката си служба в ДС: разкрих особено тежки случаи на корупция по „върховете“; разобличих шпионин още в началото на службата ми. Десетки, ако не и стотици хиляди хора участваха в издирването на терористите, които хвърлиха страната ни в ужас през 80-те години. Загинаха невинни старци, жени и деца, терористите подготвяха нови атентати. Разкрих ги аз. В интерес на комшулука днес много неща се забравят, включително и това, че някои от атентатите бяха осъществени преди „преименуването“ през 1984-1985 г.

Имам и лични причини да говоря. Дочувам приказки, че съм бил изгонен от ДС. Не е вярно, сам напуснах в края на януари 1990 г. Подписаха заповедта без да се интересуват от мотивите ми и без спънки. Но има неща, с които – година и половина след 10 ноември 1989 г., се спекулира жестоко и които нашият народ трябва да знае. Въпреки декларацията, която подписах, че няма да разгласявам факти, станали ми известни по служба, ще говоря. Каквото и да ми струва.“

С тази изповед се изправя пред публиката майор о.р. Георги Сотиров в книгата си „Турските терористи и аз, един от Шесто“, публикувана през 1991 г. от изд. къща „Младеж“. Днес книгата е библиографска рядкост. Вероятно на някои не е изгодно да се преиздаде. От нея обаче може да се проследи хронологията на престъпната дейност на турските терористи в продължение на повече от десетилетие. 

- поредица от анонимни писма от 1976 г. до 1987 г. до министъра на вътрешните работи, съдържащи закани за извършване на престъпни деяния;

- палеж на горски масив в района на язовир „Камчия“;

- приготовления за извършване на аварии по жп мрежата, които да доведат до катастрофи;

- бомбен атентат на 30.08.1984 г. на жп гара Пловдив, при който загива една жена, 44 души са ранени; между тях е Биназ Шентюрк на 16 години, а 13-годишният Мустафа Шентюрк е с тежка телесна повреда;

- бомбен атентат на 30.08.1984 г. на аерогара Варна, при който две жени получават телесни повреди;

- опит за жп катастрофа в района на Айтос през есента на 1984 г.;

- бомбен атентат във вагона за майки с деца на жп гара Буново на 09.03.1985 г., при който загиват седем души, между които две деца – 12-годишният Георги Славчев Цветков и 13-годишният Стефан Атанасов Атанасов; девет души получават различни степени на телесни повреди, сред тях са 14-годишната Мирияна Борисова Петрова и 15-годишната Бонка Цветанова Найденова;

- бомбен атентат на 09.03.1985 г. във фоайето на кафе-сладкарницата на х-л Сливен, при който 14 души получават телесни увреждания;

- опит за предизвикване на късо съединение в контактната жп електрическа мрежа в района на Карнобат през лятото на 1985 г.;

- многократни провокации на различни места в страната чрез издигане на флаг с турски национални символи, вкл. в Пловдив на Хълма на освободителите на 30.10.1985 г.;

- изливане на препарат за растителна защита в шахта за питейна вода на 26.12.1985 г.;

- палеж на балирана слама в района на Карнобат в края на 1986 г.;

- опит за терористичен акт на плажа в курорта „Дружба“- Варна на 31.07.1986 г.;

- драстичният терористичен акт на 11.07.1987 г. пред хотел „Интернационал“ на курорта „Златни пясъци“, при който трима похитители от преименуваните вземат за заложници две деца, заявяват, че разполагат с голямо количество бойни гранати и искат да им се предостави „зелена улица“ до Турция…

Но да се върнем към изповедта на Георги Сотиров.

„След завършване на Висшата специална школа на МВР ме разпределиха на работа в Шесто управление на Държавна сигурност, една от задачите на което бе да разкрива корупцията по високите етажи на властта. Това ми донесе славата на твърдоглав оперативен работник, който все си пъха носа там, където не трябва. Защото част от тези по високите етажи имаха протекция от по-високите етажи.

Без да навлизам в подробности, началството все не одобряваше моята работа. Започнаха да ми търсят цаката. Обвиняваха ме в напразно пилеене на силите, внушаваха ми, че това е задача само на Стопанската милиция. Този конфликт набираше сили и трябваше да бъде разрешен – естествено в полза на ръководството. Търсеше се повод, който скоро дойде. Прекият ми началник подготви заповед за „непълно служебно съответствие“, което е последната мярка преди уволнение. Извикаха ме при генералите, за да ми прочетат проекто-заповедта. Искаха от мен цялата истина. Бях в ролята на удавник, готов да се хване за сламка. Събрах кураж и изложих моите съображения по случая. Генералите Мусаков и Силянов бяха удивени от демагогията на преките ми ръководители и за моя изненада полковник Козловски и Цветан Бузовски получиха „мъмрене“, а заповедта ми бе хвърлена в коша.

Излязох морален победител. Оперативен работник да натрие носовете на преките си началници. Оказа се обаче пирова победа. През май 1986 г. ръководството на Шесто управление на ДС направи нова структура за борба с възникналия тероризъм. И въпреки нежеланието ми получих заповед за преназначаване в направление „Т“ (Терор).

Нямах никаква подготовка в тази област, както и по-голямата част от колегите ми. Повечето от тях по различни поводи си бяха позволили да критикуват и така си спечелили неприязънта на преките си началници. Мина близо половин година преди да успея да навляза в работата по „Терора“. Вече имах виждане как трябва да се работи по издирване на терористите. Началникът ни – генерал Джендов, ни събираше на съвещания, внимателно изслушваше всеки поотделно и съумяваше да отсее рационалното.

Усилията ни бяха насочени към идентифициране и обезвреждане на терористите. Търсеха се улики, веществени доказателства. За мен, най-перспективната следа бе ленената покривка с инициали РСВ (Ресторанти и спални вагони), „забравена“ на плажа на комплекс „Дружба“-Варна, върху която бе поставен гюм с взривно устройство. Следите водеха към Бургас, където идентична покривка с тази от плажа на „Дружба“ бе открита от колегата от Транспортна милиция в ресторанта на автогара „Запад“. Останалото е известно…

Малко след разтурването на Шесто се говореше, че е вършило и полезни неща, като се изтъкваше работата по терора. Още тогава ми се искаше да реагирам. Не само ние, а всички поделения бяха включени в изпълнението на тази задача. Ние от „Терор“ се отличихме по всеотдайния начин, по който работихме. И успяхме. Нека не се забравя, че прословутото „Шесто“ разкри и обезвреди терористите, а не разузнавачите и контраразузнавачите, мнозина които имат претенции, че са с чисти ръце. А тези от Шесто – Златанов, Вутов, Евгениев, Сайков, Бейков и десетки други – бяха пенсионирани преждевременно на по четиридесетина години. Това бяха доказани професионалисти, за които не се намери място в новата Националната служба за защита на Конституцията…

А Владо Танев? А бургаския окръжен началник генерал Андонов, който повече пречеше, отколкото да помага? И десетки други, които след промените на 10 ноември извършиха „дребни“ наглед хватки с архивните материали. Защото много от материалите по делото за разкриване на терористите липсват в архивите. Както и „ориентировките“ на някои от началниците, тъй като показваха, че ако се бяха изпълнявали стриктно, едва ли щяхме да стигнем до извършителите.

По-късно един колега ми заяви, че съм бил късметлия и затова съм успял. Истината е, че стотици хора строиха пирамидата. По много от признаците, свързани с терористичните актове, работиха десетки секретни сътрудници и без тяхното съдействие нямаше да стигнем доникъде. Моят късмет беше в това, че съумях да сложа последния камък…

Най-зловещият терористичен акт бе на гара Буново. Влакът се вие из Подбалканското дефиле. В тъмното Стара планина изглежда мрачна. Тук-там блещукат светлини. Като че ли всичко е замряло. Само монотонното тракане на колелата на влак № 326 от Бургас за София успива – трак, так-так, трак, так-так…

В купе № 3 на вагона за майки с деца пътниците са четирима – две деца, една възрастна и една млада жена. Децата са се свили до прозореца едно срещу друго. Мълчат. Гледат навънка. Облечени са неугледно, ръцете им са напукани и мръсни.

Младата жена изважда от чантата си сандвич. Разделя го.

- Момченце, заповядай, хапни си.

Детето продължава да гледа без да реагира.

- Момченце, заповядай.

Тъй като малкият отново не обръща внимание, жената внимателно го потупва по рамото. Детето се обръща. Гледа с интерес, но не отвръща.

- Заповядай, де – протяга напред ръка жената и се опитва да пъхне в ръцете му сандвича.

Малкият поема филията и лакомо започва да дъвче.

Заразен от примера му и другият малчуган посяга. Двете деца ядат така, като че отдавна не са се хранили. След като поглъщат и последната троха, поглеждат с благодарност младата леличка.

- Хареса ли ви?

Те не отговарят. Поглеждат се и едното вдига ръката си пред устата. Прави някакви знаци. Жената с изненада установява, че децата са глухонеми. Майчиното ѝ чувство я кара да погали седящото до нея дете и протяга ръка.

В този миг купето се разтърсва от ужасен взрив. Ръката се откъсва, а главата на детето се разцепва на две…

Първите три купета са напълно унищожени от ударната вълна и последвалия пожар. Останали са само части от арматурата на вагона. Таванът липсва. Тук-там се търкалят разчленени трупове. Навсякъде следи от кръв. Чуват се викове за помощ и стоновете на ранените. Телата на жертвите са толкова обезобразени, че идентификацията отнема дни.

Дни са необходими за да се установи самоличността на убитите. На стълб в близост до жп линията следователите намират парче от мозъка на едно от децата. Убитите са седем. Заедно с децата загиват 38-годишната Яворка Петрова, 40-годишният Емил Георгиев, 60-годишният Стилиян Иванов, 63-годишният Николай Генков и 64-годишната Райна Бозукова. 

Не ми е известно колко родители са минали през моргата, какво са преживели, когато виждат разпокъсаните на парчета деца. Само те си знаят. Но родителите на децата разпознават рожбите си по облеклото. И потъват в трагичното чувство за вина, че са ги изпратили да учат в пансион за глухонеми. Оказва се, че на едното му домъчняло за мама и татко, поканило и приятелчето си и двамата се изнизали от школото и тръгнали за София…

Мнозина сигурно си обясняват терористичната вълна у нас с т. нар. възродителен процес. Без съмнение, насъщните права на част от българския народ бяха накърнени. Така оправдават престъпленията си и самите терористи – взривовете били реакция на преименуването. Не искам да споря с никого. На мен самият ми е трудно да бъда категоричен, но бих искал да насоча вниманието към следните факти:

Единият от терористите – Елин Маджаров, се снабдява със взрив още през 1964 г. Тогава едва ли е имал намерение да копае кладенец.

Първото писмо, в което се отправят закани за терор, е от 1976 г. Програмата, която се излага в него, по-късно е изпълнена. Ала „възродителен процес“ тогава не е имало.

Писма със сходни заплахи се изпращат през 1983 и 1984 г. Първият бомбен атентат на гара Пловдив е през 1984 г. А Преименуването започва през зимата на 1985 г.

Не искам да обсъждам чия е вината. Може би най-виновни са били двете дечица???“

В. „Нова Зора“, бр. 10/2026.