/Поглед.инфо/ Всички изменения в българската политика идват отвън или там се утвърждават, ако външните фактори са съгласни с тях. Така е, защото в нашия политически живот в Модерната епоха няма идеи, а ако се обсъждат идеи и се води борба между тях, то е в случаите, когато те вече са преживени в някоя велика сили или доминират в Европа.

Затова българската политика е по-скоро борба за надмощие на човешки усилия, характери, качества, а не на идеи. Организаторските и агитаторските способности на партийните лидери са по-важни от техните идеи. У нас хората вярват в качествата и характера на партийния водач, а не на неговите идеи. Защото той няма идеи.

Така е било през Възраждането по време на национално-освободителните борби, така е и след Освобождението, когато се изгражда националната ни държава. Колкото и силна и продуктивна да е властта, колкото и да управлява с насилие и твърда решителност, тя пак не взима сама решенията си и не върви по свой път, а по такъв, който й е предначертан от обстоятелствата, външните условия и от господарите на Европа и света.

До ден днешен ние живеем в своя си свят на гордо самочувствие, но действаме по повелите на буржоазната зависимост и изпълняваме нейната воля.

Когато политическите потребности от механични действия и битови механизми надделеят и напълно изтрият идеите, по които да се изгради някакъв реален свят и се постави държавата в такива условия, че да функционира спокойно и съобразно условията, имаме доказателството, че нищото е изпълнило живота и го е направило хаотично, непоследователно, необяснимо и безнадеждно.

Как тогава биха се разпалили градивните сили и желанията за по-добър живот да се осъществят. Те нямат конкретен вид, не са свързани с реалността, а са някакви намерения, които и на тези, които ги пропагандират не са ясни. Затова се и говорят безсмислици от рода на “европейски ценности”, а и дума не се обелва за обществено устройство, икономика, основана на възможности, както и за морал, висока култура, просвета.

България днес дори не е на кръстопът. Тя е в състояние на непреодолимо незнание, но и нежелание за реална промяна. Достатъчно е да си увеличат заплатите и пенсиите, и всичко ще бъде в ред, обществото ще се успокои и ще заживее дори щастливо. И ако има ред, сигурност и спокойствие, нищо друго няма да е нужно.

Но точно това “друго” е нужно, защото в него е смисълът и реалната цел на политиката. Липсва идеята, идеологията, които съдържат ключа към общественото устройство, логиката на развитието, целите и начините на тяхното постигане. Говори се за мафия, за “отнета държава”, “задкулисие” като за неща, които щом биват разрушени или поправени (а как ще стане това, никой не знае), моментално ще настъпи просветление и всичко ще тръгне по мед и масло.

Как обаче ще разрушиш нещо, което е изконно присъщо на една система, построена върху идеите на Модерната епоха, капиталистическото устройство на икономиката, буржоазната държава, морал, право, духовност. Та това са опорите на системата, които се пазят, защото рухнат ли, ще се срути самата система. А на нейното място какво ще дойде? Нали трябва да е ясно кой ще наследи мафиотите, задкулисието и т. н. Такива резки ходове обаче не са възможни без революция и без подготовка, в хода на която вече се е зародило новото и то е способно да замени старото и вече разрушеното.

Политическата ситуация в България е в такъв хаос, че никаква смислена идея не се появява, за да освети малко от малко тъмнината. Затова и се говорят празни приказки, дават се обещания, хората биват убеждавани, че може да се извърши чудо, а обещанията им са банални и е по-добре да не се изпълняват. Те няма и как да се изпълнят, защото е невъзможно разрушаването на системата и налагането на нейното място на нова.

Нито държавниците и политиците, нито политолозите, социолозите и “мислителите” обаче си дават сметка както е реалното положение, кое подлежи на смяна, което на подобрение, кое е неизменно. Тяхната идеологическа неграмотност и безпомощност се пренася върху цялото общество, за да бъдат всичко на едно и също мнение, че вече няма ляво и дясно и че всеки може да предлага, каквото си иска. Нужно е само единение, за да бъде постигната целта. И установяване на правила, каквито сега няма, защото старите са отменени, а на новите партии и политици е изгодна да работят без правила. Затова били този хаос и неразбориите в държавата.

Единението в техните представи и разбирания означава подчинение и сляпо следване на решенията на водача, изключване на възражения и съпротива, работа за събиране на гласове на изборите.

Такова е поведението на президента Радев в подготовката му за парламентарните партии.

Смятах, че той единствен се държи адекватно, говори точно и вярно, не се изсилва, умерен е. И той по естествен път увери българите, че е единствен, на когото можем да имаме доверие и да се надяваме, че е способен да помогне на народа и държавата ни. Защото положението наистина е безнадеждно.

Радев пое върху себе си отговорността да помогне с реални управленски действия на държавата ни. Отказа се да бъде президент, за да може да подготви политическия субект, чрез който да участва в парламентарните избори и чрез тях да оглави изпълнителната власт. Той повярва, че това, което притежава като ум, разум, морал, способности, управленски умения, е достатъчно, за да управлява държавата.

Нашата държава обаче е буржоазна, капиталистическа. Нейният собственик е капиталът и той я управлява чрез този, когото упълномощи. Упражняващият изпълнителната власт уж може всичко или поне много, но всъщност може само онова, капиталът му позволява.

Политикът, а още повече държавникът, е длъжен да познава и осъзнава реалностите такива, каквито са. А те винаги са идеологически оцветени и осмислени и това ги прави по-лесни за осъзнаване и разбиране, както и за тяхното управление. Ако един държавник храни надеждата, че “народът е суверена” и че той служи нему, а не на някого другиго, значи да се изгуби в илюзиите си и да претърпи пълен провал. Защото в буржоазната държава капиталът е господар и “суверен”.

Ако държавникът е политически и идеологически недоучен, той е непълноценен и негоден за работа. Политическата неграмотност проличава в провала, а не в пропагандата.

Но само политически грамотният политик и държавник води своята пропаганда съобразно реалностите, а не преувеличава и не лъже хората, на които говори. Затова се страхувам от думите и обещанията на Румен Радев, че е решителен и то толкова, че ще изкорени недъзите в обществото и ще постави на нови основи държавата ни. От сега му казвам, че това е невъзможно, защото и няма да му бъде позволено. Ако той изпълни обещанието си, ще извърши революцията, която е поверена на левицата. Той обаче не осъзнава обещанията си като революционни, а само като справедливи и в някаква степен красиви и много човечви, смели и крайно необходими. Ще ги положи, за да помогне на народа и държавата да излязат от кризата.

Казвам това, защото съдя за сегашните действия на Румен Радев по избора му на коалиция, с която да отиде на изборите, докато още няма своя партия. Той не се досеща, поради което не се съобразява, какво означава да се сдружиш със социалдемократи. Названието на коалицията също е непремерено. Вярно е, че това са подробности, ала те показват доколко участниците в новото движение начело с бившия президент са осенени от идеология и съобразяват политически своите действия.

В крайна сметка, признавам, че никоя партия и никой политически лидер и държавник не обраща внимание на подобни “досадни” подробности. Но тогава и Радев не е нещо ново и от него трудно може да се очаква толкова необходимото обновление на държавата.

След смяната на предсдателя на БСП се засили интересът към състоянието в левицата. Новият председател бе посрещнат радушно, с големи надежди, че промяната в партията е неизбежна и тя ще доведе до засилване влиянието на левите партии. И че е възможно БСП да премине границата от 4% на предстоящите избори за Народно събрание.

Но измина вече достатъчно време, за да стане ясно как БСП преодолява идеологическата, а и организационната си немощ и доколко тя възвръща политическата сила и отново е реален политически субект, способен да поведе своите членове и симпатизанти към изконните за левицата цели.

Аз лично бях скпетичен към избора на новия председател. Смятам, че не е добре подготвен политически и идеологически. Може да е добър юрист и да притежава организационни качества, но това не е достатъчно. Той обикновено назовава членовете на БСП “бесепари”, а не социалисти. Можеш да наричаш тези хора бесепари, ако ги имаш за външни, чужди, неопределени. Ако си техен истински другар и съратник, непременно ще знеш какви са те по политическа и идеологическа принадлежност. И няма да използваш определението на либералите към тях.

Измина достатъчно време, за да бъде възможно той да излезе с някаква идейно-политическа програма, за да е ясно към какво ще се стреми партията. Но освен да казва, че БСП защитава трудовите хора, нищо друго не говори. От кого обаче ги защитава и защо ги защитава, кой ги напада и как ги напада, това не е излишно да се знае. И когато се знае, да се определи с точните думи, като “класа”, “капитал”, “капиталист”, “експлоатация”, та дори и “пролетариат”. Тук е смисълът на съществуването на БСП, а не в единството и другарството.

Още по-малко да я прави “модерна лява партия” – каквато вече е била и резултатът от това й битие е днешното й състояние!

Аз твърдя, че БСП отдавна е мъртва партия и че нейното същивяване и възкресение е невъзможно. Но и аз се поддадох за кратко от оживлението около нейния конгрес и избора на нов председател. Надеждите тук няма да се оправдаят и всяко чудо ще е за три дни.

От другаде е изключено да се появи нещо в нищото. Проектът за нова лява партия все още не е готов – ще се наложи да почакаме. Но на 19 април картината няма да се промени и държавата и обществото ще продължат да потъват. Дано да не потънат, а да се подържат още малко, белким се случи нещо добро.