/Поглед.инфо/ След края на т. нар. “студена война”, когато в неистовия си страх от репресии и отмъщение левицата обяви, че е за национално помирение и обединение на цялото общество за национална, а не за класова кауза, стана модерно да се правят “кръгли маси”. Те трябваше да покажат, че левицата се отказва от определената от Конституцията ръководна роля в държавата и обществото и се подчинява напълно на принципите на “демокрацията”. Освен това тя имаше скритата амбиция да покаже, че никой като нея не познава проблемите на държавното управление и че само тя е способна да излъчи адекватни държавници. А това означава, че по право й се полага управлението и уважението на обществото.

Държавата бе крайно необходима а левицата, за да има надеждна опора под себе си и върху тази опора да укрепи настоящето и да изгради новото си бъдеще.

Всъщност,колкото и нелепо да звучи, защото не се познават реалностите,нея я интересуваше единствено успеха на контрареволюцията и реставрацията на капитализма, които й бяха възложени за изпълнение от историята и от световния капитал. Реставрацията означаваше буквално край на левицата и формиране на друго съотношение в обуржоазеното национално общество.

Проведената национална “кръгла маса” показа колко безпомощни са т. нар. “демократични сили”, но и колко са жалки усилията на левицата достойно да натрапи властта в техните ръце. И така да приключи колкото е възможно по-бързо агонията на социализма и неговата идеология и практика в България.

Криво - ляво това се случи.

И стана, което трябваше да стане, защото бе неизбежно. Държавата ни рухна, европейските ценности погубиха нацията, либерализмът напълно разруши нравствеността и морала.

Вместо да се съвземе, излизайки от дългата политическа кома, левицата продължи да се надява, че ще я търпят в компромисите, които постоянно върши, за да доказва предателската си същност. Предателска, защото призванието й е да изразява определени идеи, политическа доктрина и учение, а тя се е отказа от тях, за да се облажва от време от властта и да насажда илюзиите в обществото, че каузата й е да съхрани държавата. Държавата, която не е нейната и не й е позволено да я управлява и развива.

За да поправи това непреодолимо условие, левицата се отказа от всичко, което я определя като лява сила, и напълно се сля с дребната буржоазия, чието съзнание възприе. Но това вече не е и не може да бъде левица.

Левицата има историческа кауза и няма право да се обезобразява до такава степен, че да не прилича повече на себе си – само и само да не се кара с властта. Това, в крайна сметка, е лявото на социалдемокрацията. То обаче няма нищо ляво в себе си и една измама за левите хора и техните симпатизанти.

Добре, дори и левите трябва да живеят в мир и разбирателство – особено със сънародниците си. И са длъжни да работят за благото на държавата си. Но политическият субект, който ги изразява, е длъжен да води политически борби, за да установи своя модел на обществено устройство и на икономически закони. Иначе няма никакъв смисъл от него. Той не е посредник между членовете и симпатизантите и властта, а политическа и идеологическа сила.

Левицата, ако е автентична, а не социалдемократична, не може да се съюзява с властта, а още по-малко с десни партии, защото те са й противници. Допустимо е в определени случаи, но те трябва много внимателно да се анализират и преценяват, да се постигне някакво съглашение за общи действия, но те не могат да бъдат съглашения по принципни въпроси, засягащи класови различия и антагонистични противоречия. Още по-малко отнасящи се до укрепване на дясната партия, държава и икономика, за да стане и държавата по-силна.

Ако левицата е автентична и изповядва леви идеи и идеология, ако осъзнава истински своето предназначение в историята, тя е длъжна да работи за въплъщаването на тези идеи в живота и превръщането на националната държава в държава от нов тип.

Но вече повече 30 години тя работи “за укрепването на държавността”, за да се избегнат конфликтите и се създава спокойна обстановка за развитието на бизнеса. Това означава, че тя не отхвърля капитализма като социално-икономическа система и че дори го смята за неизбежен и полезен. Партия, която не е записала в своята идеологическа харта и в политическата си платформа, че се бори срещу капитализма и буржоазията и смята за своя крайна цел тяхната смяна и установяването на нов социално-икономически и политически ред, не може да бъде лява. Да декларираш, че си за бедните и социално слабите не те прави ляв, щом смяташ, че техния социален статус ще се промени с увеличение на минималната работна заплата и пенсиите “по швейцарското правило”.

Рецидивът на деидеологизацията на лявото се проявяват в усилията на леви интелектуалци и анализатори да се проведат кръгли маси, на които обществото да изработи програми и форми за стабилизиране на държавата и обществото с цел подобряване живота на хората. Много активно работят в тази посока специалистите по енергетика. Техните публични обсъждания показват висока степен на професионална подготовка на знания, умения и ръководни качества.

Но преди да си изяснилкак да се смени системата, върху която е изградена и функционира енергетиката, се надяваш успешно да подобриш този толкова важен отрасъл на икономиката, предварително обрича усилията ти на провал. Дори да изработиш функционални правила за управление и поддръжка на енергетиката, на кого ще ги дадеш? На държавата, която е твой идеологически враг и противник, за да я направиш по-силна и тя да се обърне против тебе. Защото ако ти не я считаш за враг, тя много добре знае, че ти именно си нейният враг и ще използва знанията и уменията ти, за да те държи в подчинение, докато те унищожи.

Нелепо е да участваш, а и постоянно да търсиш начини да усъвършенстваш системата, за да я запазиш, когато историческата ти мисия е да я унищожиш и на нейно място да изградиш друга, служеща на справедливостта и социалната хармония.

Когато напомням всичко тези до болка познати, но пък и съвсем забравени основни принципи на лявата идеология била тя социалистическа или комунистическа, нямам никакво намерение да призовавам за бунтове, въстания, демонстрации и разрушения на мирния живот, който днес водим. Левите изключват тероризма от своята политическа практика. Но те имат цели, поставени от историята, и към тях са длъжни да се движат настъпателно, като подготвят тяхното постигане с мирни, докато е възможно, средства, а когато стане невъзможно да се прилагат мирни средства, да предприемат адекватни на ситуацията методи.

Най-важната задача в ежедневния политически и социален живот за левицата е не укрепването на държавата, а защита на класовите интереси на класата, чийто политически изразител е тя. Т. е. на пролетариата. Пролетариатът трябва да бъде укрепван, да се осъзнава “в себе си” и “за себе си”, за да придобие в един момент, когато условията се назрели, да извърши историческата революционна смяна на системата и да отвори нови епоха в световното развитие. Левицата не може да има за своя първа грижа да съдейства на бизнеса, защото, видите ли, добре работещият бизнес щял да осигури повече доходи на своите работници. Сериозните леви политици нямат право не само да говорят така, но и да мислят по подобен начин. Защото когато мислят и говорят така, те непременно предават интересите на пролетариата!

Левицата е длъжна много внимателно подбира своите съюзници. Стремежите й към властта в никакъв случай на бива да бъдат безразборни и на всяка цена. Но тя трябва да помни, че участието във властта на буржоазната държава, дори и самостоятелно да е то, винаги ще бъде неуспешно. Защото капиталът като собственик на държавата никога няма да позволи да се провежда социална, социалистически или комунистическа политика, защото тя е насочена винаги срещу него. Известно време ще бъде оставена да изпълнява своите програми и планове, но непременно ще бъде отстранена от властта.

Този принцип, формулиран от Маркс, не се познава нашите “леви политолози”, поради което се пренебрегва и поражда нещастни илюзии у левите сили.

Разбира се, изборите за централна и местна политическа власт трябва да се използват от левицата за популяризиране на идеите и намеренията в близкото и далечното бъдеще, а когато участва в някаква власт, да демонстрира управленски умения и способност да се справя с проблемите на държавата или общината.

Но никога не бива да си прави илюзии, че ще печели реална и дълга власт чрез подобни избори. Ако има своя ясна и силна идеология, ще съумее да се предпази от илюзиите. Но щом няма, тя ще блуждае в политиката и пътят й ще бъде път на неграмотен, неподготвен и дори глупав участник в политиката. Какъвто е тя днес, толкова години след реставрацията на капитализма. Никакви уроци не е усвоила, горката. Затова и пораженията й са толкова тежки.

Затова в този си вид няма абсолютно никакво бъдеще!

Левицата няма бъдеще в този си вид, но защо левите интелектуалци да се лишават от него заради безразсъдството на партията, на която идейно симпатизират.

Но всеки път, когато лявата партия се решава да влезе в някакво управленско обединение, е задължително тя да провери бъдещата коалиция на принципа “преди да се обединим, нека решително се разграничим”. А не да се оправдава, че се принуждава да отиде на такова обединение, за да запази държавата.Защото това просто не може да е вярно. Принципът трябва да се проверява, за да се избягнат грешките.

Левицата е длъжна най-сетне да започне да размишлява и да говори за своята историческа мисия и отговорност. Те не могат да бъдат прехвърлени на други политически субекти.

Който не изпълнява задълженията си пред историята, го очаква забвение или проклятие...

Към такова бъдеще отдавна и неудържимо тича и българската левица!