/Поглед.инфо/ Въведение
Написах във ФБ кратък анонс по повод 150 години от рождението и 100 години от гибелта на Йосиф Хербст. И блъвна потоп от потресаващо невежество, гарнирано със злостни лъжи и клевети. Един „корифей“ написал, че Хербст е като Димитър Общи, друг - че е като Петьо Блъсков, трети - че взривил (лично!) храм „Св. Неделя“, четвърти и пети - че по тази причина напълно заслужено бил осъден и обесен, шести и седми – че бил „агент на Кремъл, комуняга и мръсен чифут“ и „предварително пуснал информацията“ за атентата. Единственото, което ФБ-корифеите „знаят със сигурност“, че е женен за дъщерята на Каравелов, ама не са сигурни коя дъщеря и кой Каравелов… Тези фалшификати не идват на празно място. Въртят се от години по медии, дебели книги и нАучни опуси. Това е тя, „новата интелигенция“.
1.
Старото поколение и новата интелигенция
„Сърце чисто сожизди во мне, Боже, и дух прав обнови во утробе моей”(50-и псалом).
„Роди се освободена България с народ и идеи; роди тя и нова интелигенция, но новата интелигенция няма нито народ, нито идеи. Тя не позна тоя народ, обърна гърба си на неговите идеи и даже стъпи върху тях. Тя потърси и намери нови идеи на европейския пазар. Прекара ги през границата без преглеждане, без мито, съгласно закона за насърчение на местната индустрия. Донесе ги в изобилие, но народът не видя полза както от интелигенцията, тъй и от идеите й. … Интелигенцията забрави народа и неговите идеи и в много случаи тя действуваше и действува против неговите най-скъпи интереси…
Тогава ний видяхме вчерашните слуги, днес господари в монументални дворци; видяхме оплюти владици, разпнати народни дейци и застреляни герои; видяхме на съдийското кресло продажно правосъдие; видяхме народни дейци да бягат от освободеното от тях отечество – интелигенцията доби свобода, за да ги гони; видяхме депутатския мандат в ръцете на изхвърлените от обществото; видяхме чела, увенчани с лаврови венци, простреляни; видяхме цигански и хамалски избраници за народни представители; видяхме окръжни управители и околийски началници – тъмнични обитатели – народни управители; видяхме тия, които се угоиха със Садинските помощи да издават вестници и да учат хората на морал; видяхме позора на печатното слово и изневярванието на народа в неговата сила; видяхме самозвани апостоли и писатели, които плюха на това, което вчера проповядваха и проповядват това, което вчера оплюха; видяхме горещо да се стиска ръката на вчерашния подлец и убиец; най-после, в деня, когато се полагаше основният камък за паметника на народните светци (б.м. – основният камък на паметника на Царя Освободител), ний видяхме да викат „долу!” на нашите освободители тия деца, които не помнят турския ятаган и кръвожадност, които не знаят колко ни коства един български поп, един български владика; които не знаят как се е добило българското четмо, на което се учат…
Видяхме, много неща видяхме в един период от 25 години свободен живот, но какво ли още има да видим?!...
Няма ли след това в нашето общество признаци на близка катастрофа и наближающе народно бедствие?...
Русе, вестник „Вестник“, 1901 г.
Това е откъс от най-ранната публикации на 25-годишния Хербст.
Какво да добавим към неговото есе?
Нещо да се е променило?
2.
20 ноември 1875 г., Одрин.
В семейството на инж. Яков Хербст, директор на Баронхиршовите железници, и неговата съпруга Софи се ражда второ момче. Наричат го Йосиф. До Априлското въстание има 6 месеца, до Руско-турската освободителна война – 2 години.
Най-вероятно Яков е завършил един от трите технически университета в империята на Хабсбургите: Прага, Будапеща или Виена. По-скоро Виена.
Антисемитските протуберанси след революцията от 1848 г. превръщат Яков в скитника евреин. В своите митарства от град на град среща Софи. Двамата се озовават в Черновци, Буковина (ту австрийска, ту унгарска, ту полска, ту румънска) и там се ражда първото момче, Карл. Не знаем колко време остават в Черновци. Поканата на барон Морис фон Хирш застига Яков в Бърно. Поканата е спасително предизвикателство за предприемчивия инженер. А инак си е чиста авантюра.
И от Бърно, този „Париж на Южна Моравия” с шеметни готически катедрали, барокови театри, пищни дворци, изискани кафенета, просторни булеварди и кокетни дами с шапки като препълнени фруктиери, семейството попада в Одрин, посред дрямката на Ориента - кални сокаци, сбутани къщи, омайващи наргилета, великолепието на Селимие джамия, забулени жени, пъстри пазарища, локум, боза, шербет, салеп и – неочаквано – дамски струнен квартет от Германия „концертира“ в градината на един хотел, пълен с дървеници.
Семейството е настанено в що-годе представителен сарай в центъра, помежду трите джамии - Селимие, Ески и Юч Шерефели, чието минаре има три балкона, та трима мюезини едновременно да призовават правоверните…
И се развилняват настървени орди софти и ходжи, колят гяури по улиците, на всеки ъгъл – набучена българска глава, по фенери и чардаци - обесени българи, Петко Славейков е тикнат в Одринския зандан. Представете си как едно семейство с две малки деца, едното бебе, живее в този ужас...
Доскоро в школата на железницата Тодор Каблешков учи телеграфия, по влака българските революционери пренасят пушки и пищови, по време на войната разглобяват релсите, за да забавят турската армия…
Всичко това - със знанието на директора инж. Хербст. През юни 1876 г. той посреща на гарата с разкошен обяд и две бутилки френско вино Иван дьо Вестин от „Фигаро“ - първият чужд журналист, пристигнал след Априлското въстание.
След Освобождението семейството пристига в София, Йосиф учи във Френския колеж, после в І мъжка гимназия (сега там е Факултетът по журналистика), после във Военното училище, после в Юридическия факултет; негови учители са Стоян Михайловски (по френски) и учителят на Фердинанд и княжеското семейство Добри Ганчев (по български и история), с Кирил Христов са съученици; после...
После…
3.
Трябвало е само да си избере подобаваща кариера: дипломат или политик, офицер или предприемач. Избира журналистиката. Въпреки предупрежденията на Стоян Михайловски, че „българската журналистика е каймак от храчки и сметана от помия”.
Редакторът на „Дневник” и „Време”, издателят на 5 вестника и едно списание; създателят и първи председател на СБЖ; първият директор на БТА;
Бащата на съвременната българска публицистика; кореспондентът на „Ди цайт”, „Дейли мейл”, „Нойе фрайе пресе” и „Фосише цайтунг”; журналистът, „на когото в чужбина вярват повече, отколкото на БТА” (казва Екатерина Каравелова); човекът, който „с цинична леснота говори на родните езици с всичките си чуждестранни събеседници” (пише Марсел Дюнан, главен редактор на в. „Temps”);
Приятелят на Стоян Михайловски и Пенчо Славейков, Симеон Радев и Александър Балабанов, Елин Пелин и Александър Божинов, д-р Кръстев и Кирил Христов, Антон Страшимиров и Александър Гиргинов;
Офицерът, оживял по чудо под купища трупове при Дъсчен кладенец; героят в две войни, награден лично от Франц Йосиф с орден за военни заслуги;
Директорът на печата, който вместо да изпълни задълженията си на цензор, пуска цялата информация за Октомврийската революция;
Най-авторитетният, най-влиятелният човек в държавата, когото Короната силно желае да придърпа в своето обкръжение и да го опитоми;
Кумирът на дамите от хайлайфа; най-изисканият кавалер, щастливо женен за първата красавица на царството - изящната Виола, дъщеря на Екатерина и Петко Каравелови, завършила най-престижното висше училище в Русия – Елизаветинския институт в Санкт Петербург (от куршума, който не сварил да го убие, ще направи медальон и ще го подари на Виола);
Той е импозантен, сякаш току-що кацнал от „Пратерщрасе” посред прашната София, неизменно с бяла жилетка, бяла папийонка, бял копринен шал и златен ланец;
Той е в центъра на всички светски събития, има ложа в Парламента и в Народния театър, в „Юнион клуб” го чака неговата маса, пие си кафето в „България” и пуши само тънки пури.
Това е Йосиф Хербст.
Един блестящ мъж с блестящо бъдеще.
Един блестящ журналист с жестоко бъдеще.
4.
Той не признава никакви величия. Освен „Негово величество Народът” и „Негово величество Езикът”. Българският народ и българският език. И най-вече – Свободното слово на Свободния човек.
Той е страшно неудобен, казва и иска неща, които не са нито за искане, нито за казване и с безподобния си инат предизвиква и разваля на цял свят спокойствието.
На Фердинанд, един „човек с голям нос, малък интелект и дългоноктести нервни ръце”, един „фаталист, който сетне стана фатален”.
На Борис: „Царувай, царю честити, но и управлявай сегиз-тогиз!”.
На политическия слугинаж, който се възторгва и разстила пред чуждия интерес: „Дошли откъдето и да било, безразлично в какво качество, с покана или без покана, сегашно величие или минало, възходящо слънце или угасваща звезда, всекиго посрещаме като месия. Радваме се, че халът ни е станал толкоз интересен, та идат да го видят. Значи не е хал като всеки хал. И после тъжим, че не си знаем халът”.
На политическите мамелюци, тартюфи и писалконосци на режима, вместили „в себе си толкова подлост, глупост и низост”. (Днес славословят споменатите мамелюци, и ги почитат. Както някога.)
На партиите: „Всяка партия си създава легендата, че е представителка на целия народ”; „Няма буржоазна политическа партия, която да се бори за право и за свобода. В най-добрият случай буржоазните партии се борят за права и свободи. Права и свободи, това е много, много по-малко, отколкото: право, свобода”; „Чудят се на охолния комунист. Никой не се съмнява в охолството му, но всеки се съмнява в комунизма му”.
На цензорите, които „като птицата щраус крият главите си в пустинния пясък, а излагат задника на властта”.
На демокретените от Демократическия сговор, който „винаги е заявявал кратко, ясно и на всеослушание: обичай ме, ако не - ще те изям”.
5.
На 9 юни над България увисва едно черно слънце.
Черно и кърваво.
Започва смъртоносната битка на Йосиф Хербст с глутницата, предвождана от Цанков, ген. Вълков и ген. Русев.
„Решено било да се празнува „9-и юни” като една славна дата на възстановяването на Конституцията. Конституцията е скромна. Както и при други тържествени случаи тя щяла да отсъства от празненствата с риск да бъде изключена от Демократическия сговор”.
„На г. Цанков колчем му се е падало да говори, все една реч е държал и тя е „Кръв ще леем!”.
„Не е пръв г. Цанков, от когото българското общество слуша, че то диша единствено чрез него и ако той си отиде, животът на страната ще спре”.
„Да се спасява страната е едно, а да се спасява правителството е друго. За спасяването на страната може да се пожертва едно правителство. За спасяването на което и да е правителство обаче не може и не бива да се жертва страната. Правителството е за това, за да бъде държано отговорно. То не е писано яйце”.
Властите спират „АБВ”, той започва „Вик”, спират „Вик”, той започва „Ек”, спират „Ек”, той започва „Днес”. Хвърлят под прозореца му трупа на Вълчо Иванов. За да го сплашат. Това е последното предупреждение на мафията. Надяват се да замълчи. Но не!
Той целият е в думите „Да бях премълчал - бих се опозорил!”.
„Този произвол, това инквизиторско, подло „душене” на „опасности” зад, във от всеки печатан ред, позори и власт, и народ. Позори всекиго, който не се възмущава от дъното на душата си. Да бях премълчал, бих се опозорил!”
За Хербст политиката това е „да застанеш нейде”. И той застава – „на страната на унижените и оскърбените”. Това е неговата свободно избрана позиция на свободен човек. Той, който никога не е членувал в Комунистическата партия, написва едно късичко изречение: „Аз съм комунист”. Това е избор. Това е смъртна присъда.
За Йосиф Хербст журналистиката е „истинският, постоянно действащият парламент на една държава”.
Неистова, страстна е неговата битка за свободата на словото. Хербст разграничава свободата на словото от свободата на печата: „Свобода на печата ли? Оная ли свобода, която позволява на всеки нехранимайко да издава и да пише вестник, неграмотен, отровен, невежествен?”.
Той се извисява, грамаден и самотен сред океан от кръв, сълзи и мръснословие. Самотен, защото такава е съдбата на гигантите. Просто няма дружини от великани. Даже в приказките.
Той е пристрастен, защото „безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар, е журналистически евнух”. Властта обича евнусите.
Той е неудобен, непоносим. За всякоя власт. Във всяко време.
За него журналистиката, вестникът, не е стока, не е машина за печатане на пари, не е момче за мръсни поръчки, не е ничий наемник, нито партийна слугиня, нито политическа метреса, нито куртизанка или проститутка. А обреченост за истината.
За него няма нищо по-високо и по-ценно от свободата на съвестта, която е свобода на словото - „Целият ни протест е за свободата на съвестта”.
За тази свобода той е готов да плати с живота си. Защото знае, че е по-добре да плащаш за свободата си, отколкото да плащаш със свободата си, да я превърнеш в разменна монета, да я размениш за временна слава или измамно величие. Защото талантът да пишеш не струва и пукната пара без таланта да бъдеш свободен. Това е публицистиката – талантът да бъдеш гражданин, талантът да бъдеш свободен. Малцина притежават този талант.
Хербст не пише истината заради собствената си чиста съвест. „Борбата с тъмните сили водя за вас - казва той на читателите. - Моята полемика е ясна. Тя не е моя. Тя е ваша. Аз я водя само от ваше име, за моя сметка и на мой риск”.
За Хербст истината и животът нямат заместители. За глутницата на Цанков те нямат никаква, дори нищожна стойност.
Никога няма да разберем Хербст, ако не знаем и тези негови думи:
„Предпочитам да ме дерат с кремък, но да не ми вадят душата с памук. Не защото кожата ми е нечувствителна, а защото душата ми е много чувствителна. Защото аз вярвам и в това, че прашецът от крилцето на най-дребната пеперудка, запалена от някой стихиен пламък, може да предизвика катаклизъм във всемира”.
Агентите на Обществената безопасност, тия неграмотни копои, следят всяка негова стъпка, негова и на Виола, слухтят, дебнат и душат, правят обиски в редакцията, пишат доноси.
Хербст получава заплашително писмо от „Братята на Омуртага“. Няма такава организация, това е полицейски трик за сплашване. Тия „братя” го „съветват” да напусне София и България, в противен случай „ръката, която е вдигната върху вас, никой не ще бъде в състояние да спре. Помнете и не забравяйте това! Иначе смърт вам и децата ви очаква”… Хербст не показва писмото на Виола.
Глутницата е нетърпелива. И му отправя последно предупреждение, по мафиотски. Убийците изхвърлят трупа на Вълчо Иванов под прозореца на Хербст, на „ул. Любен Каравелов” №3.
През януари 1925 ген. Вълков вече е написал своята заповед и е подготвил черните списъци.
На 21 февруари 1925 г. Хербст съобщава (в. „Ек”), че Народното събрание има готов проект за обявяване на военно положение. Това вбесява властта. Същият ден е внесен друг проект - за допълнение към ЗЗД.
На 28 февруари 1925 г. на гарнизоните в София, Пловдив и Варна е разпоредено да определят кои офицери ще участват във военните трибунали, тъй като „в близко време се очаква да бъде обявено военно положение”. И това не е мълва, а факт.
На 14 април 1925 г., два дни преди атентата в „Св. Неделя” ген. Вълков вече е издал заповед № 56, с която обявява, че военно-полевите съдилища вече действат поради „днес въведеното военно положение” с укази №2 и №3 в бр. 13 на Държавен вестник. А царски укази няма!
6.
Първият човек, който осъжда атентата в „Св. Неделя”, е Йосиф Хербст. Разпорежда да се отпечата второ издание на в. „Днес”. Тираж - колкото хартия има в печатницата.
„В този момент, когато вестникът се печаташе, три и половина часа, ужасен гръм разтърси столицата…Общ е потресът от това сатанинско злодеяние”.
Това е последният текст, написан от Хербст.
Датата е 16 април 1925 г.
Велики четвъртък.
На 16 април вечерта Йосиф Хербст е арестуван. Пред Виола и децата разиграва истински спектакъл – бялата жилетка, бялата папийонка, белият копринен шал, бялата кърпичка в джобчето на сакото, черната филцова шапка с черната копринена кордела. Сякаш нискочелите „господа”, запречили вратата с кални обувки, са дошли да го заведат на прием в двореца.
Отвеждат го в ІV полицейски участък…
А утре е Разпети петък.
Тогава ще го убият.
7.
Екатерина Каравелова обича Хербст като син. Още от времето, когато един млад офицер се изкачва по стълбите към нейния дом и сабята му прозвънва в металния парапет …
На 20 април Екатерина записва в своя дневник: „Слухове зловещи за Йосифа, арестуван на 16 вечерта, че бил убит, прострелян, заклан…”
Какво научаваме от дневника?
Слуховете, че арестуваните са убити и погребани изпращат Екатерина и Виола на гробищата. Там часове наред стотици хора се лутат като привидения между гробовете и търсят своите изчезнали близки.
На 17 април от IV полицейски участък отговарят, че Хербст е препратен в Обществената безопасност. След 2 месеца Обществената безопасност отговаря, че е преместен в казармата на VІ пехотна дружина. На 27 юни Софийският военнополеви съд с удостоверение № 3905 съобщава, че Хербст не се търси по ЗЗД и че „освобождаването му повелително се налага”. Обаче на 15 юли от VІ пехотна дружина казват, че Хербст е в училище „Фотинов”. На 17 юли Екатерина изпраща запитване до Дирекция на полицията. Отговор няма. Няма, защото властта се огелпва в своите лъжи.
На 29 април Екатерина пише до княгиня Евдокия, те са в приятелски отношения.
Какво пише Екатерина: че за две седмици са арестувани „десетки стотици“; че една седмица след ареста на Хербст е направен обиск в неговия дом „в присъствие на двете му деца... Акт или разписка за отнесените неща не са дадени“; че „неотговорни фактори произволно се разпореждат с българските граждани и решават в мрака на нощите – кой да живее и кой да мре“.
Към писмото Екатерина прилага списък с имената на 151 безследно изчезнали. Това е първият списък, първият документ, първото доказателство, първото изобличение на масовите убийства на леви интелектуалци и политици. Изключително важен документ срещу режима на Цанков.
В края на юни, 1925 г. Виола пише до Александър Цанков. Няма отговор.
Депутатът Петър Минов от БЗНС огласява писмото от парламентарната трибуна. Цанков изпада в истерия: „Бедната политика на сегашното правителство! Реакционна, кървава! Това ми се повтаря до втръсване! Не омръзна ли им? Аз вече съм глух, надебеляха ушните ми нерви и не чувам всичките тези приказки и всичките тези характеристики…”
След истеричния монолог на Цанков в парламента Виола изпраща до пресата „Отворено писмо до председателя на Народното събрание г. Кулев и министър-председателя г. Цанков”. Публикуват го два вестника. Другите мълчат. Обажда се „Демократически сговор”. Язвително. Издевателски. „Има в страната установен ред, по който г-жа Kaравелова - Хербст може да получи отговор и възмездие. Тоя ред е посочен в Закона за углавното съдопроизводство. Вместо да пише „отворени писма” във вестниците, тя трябва да се обърне към респективните органи на съдебната власт, като им изложи обстановката, при която е станало задържането на мъжа й, заедно с всички данни и подозрения. Българските съдилища са дали досега достатъчно доказателства за независимост и строга изпълнителност. Нека госпожата бъде уверена, че и в дадения случай те ще изпълнят своя дълг”.
8.
Напразно полусляпата Екатерина Каравелова пише до княгиня Евдокия. Напразно Виола пише до Александър Цанков.
Виола, обезумяла от мъка, в бялата си сватбена рокля, на която е закрепила снимка на Йосиф, прекрасната Виола тича от участък в участък, от казарма в казарма, от министерство в министерство… И пита: „Къде е Йосиф Хербст? Къде е мъжът ми?”.
В отговор получава отмъстителен, тържествуващ цинизъм от страниците на „Демократически сговор”: „Ние не сме пазачи на вашия съпруг!”.
През това време Хербст отдавна е убит и захвърлен нейде. Както повелява заповедта на ген. Вълков – в срок от 24 часа. Убийците - офицерите от Трета секция и главорезите на чичко Величко от ВМРО имат норма и ценоразпис – 50 души на нощ. Всяка нощ. Хонорар – 50 лв. на нощ. Един убит – 1 лев. За главата на Хербст – 1 лев. За главата на Гео – 1 лев. Толкоз.
9.
През 1925 г. най-величественият български публицист на ХХ век ще бъде погубен в черните нощи на белия терор. Не знаем къде и как е убит, не знаем къде е заровен, къде е захвърлен, в коя дупка, в кой овраг. Не знаем дали побеснели кучета са влачили неговите кости, нито къде са ги завлекли. Когато през 1954 г. разкопават ямите на Илиенския форт, изпод земята излизат черепи, кости, въжета, примки, пръстени, часовници, кости, катарами, копчета, порцеланова кукличка…
И всевиждащото око на Гео.
И „една почти напълно запазена мъжка черна филцова широкопола шапка с черна копринена кордела“. Все си мисля, че това е шапката на Йосиф…
10.
Проф. Филип Панайотов завършва книгата си за Хербст с въпроса на Виола:
„Къде е Хербст?“. Нас пита тя. Време е да го намерим“.
P.S. На ул. „Любен Каравелов“ № 3, където е живял Хербст, няма паметна плоча. Вече 100 години. Няма паметни знаци на Илиенския форт, нито там, където са избивани български леви интелектуалци и политици: Военната академия, Обществената безопасност, училище „Фотинов“, полицейските участъци и казарми… 100 години. Така е в София. А по страната? Същото.
*Изказване на конференцията по повод 150 години от рождението и 100 години от гибелта на Йосиф Хербст, организирана от СБЖ, 10 декември 2025 г.
