/Поглед.инфо/ Президентът на Руската федерация В.В. Путин в изявление към Федералното събрание през 2005 г. нарече разпада на СССР „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“. Несъмнено в основата на тази най-голяма геополитическа катастрофа лежи верига от събития. Но определено „Перестройката на Горбачов“ дава стартовия сигнал на тази гигантска трагедия. Трагедия, която още дълго ще отшумява и ще тресе не само Русия и бившите републики на Съветския съюз, но Източна Европа, а и целия свят. 11 март 1985 г. М.С.Горбачов е избран за Генерален секретар на КПСС. За начало на перестройката обикновено се счита средата на март 1985 г., но всъщност фундаменталните социално-икономически и политически промени в страната започват през 1987 г., когато на януарския пленум на Централния комитет на КПСС „Перестройката“ е обявена за нов държавен курс.

Но „Перестройката“ има далече по дълга предистория. Без знанието на тази предистория трудно бихме могли да разберем как това, което, както казва руската пословица „Началось за здравие, а кончилось за упокой“ (в свободен превод „Започна уж с пожелание за здраве, а завърши с погребална молитва“ или „Тръгна уж много добре, а свърши много зле“ ).

За теорията за „конвергенцията“ като интелектуален капан за „желаещи“

Конвергенция (от лат. convergee – сближавам се) е понятие, използвано в различни науки, най-често социални и икономически, което описва тенденцията различни системи да се приближават една към друга в своето развитие. Най-популярното му значение е в икономиката, политологията и социологията през XX век, където се говори за сближаване между капиталистическите и социалистическите общества.

Теорията за конвергенцията между капитализма и социализма е разработена предимно в средата на XX век от икономисти и социолози като Кларк Кер, Джон Дънлоп, Фредерик Харбисън и Чарлз Майърс. Тези учени твърдят, че индустриалните общества, независимо от идеологията, ще еволюират към сходни структури и институции.

Основните идеи на теорията за конвергенцията са:

  • Индустриализацията води до сходства в технологиите, трудовите отношения и социалната организация между различните нации;

  • Капиталистическите и социалистическите системи, въпреки идеологическите различия, се очаква да се „конвергират“ към общ индустриален модел;

  • Тази теза беше влиятелна по време на Студената война, тъй като предполагаше, че Изтокът и Западът могат постепенно да си приличат икономически и социално.

Важен аргумент за разработката на тази теория са конкретни практически положения, а именно:

  1. Индустриален мениджмънт: И двете системи развиват големи йерархични бюрократични апарати за управление на сложни индустриални производства.

  2. Образование и обучение: Значителните инвестиции в техническо образование са правило както в развитите капиталистически така и в социалистическите държави.

  3. Трудови отношения: Профсъюзите, колективното договаряне и защитата на работното място стават стандартни и в двете системи, макар и организирани по различен начин.

Теорията за конвергенцията не е просто академична спекулация – тя оформя дебатите за модернизацията, трудовите отношения и дори политиката по време на Студената война. Докато критиците на теорията твърдят, че капитализмът и социализмът не са се сближили напълно, теорията остава важен момент в сравнителната социология и икономика.

В един момент, обаче, теорията за конвергенцията от академическата област незабелязано навлиза в друга такава, която от съвременна гледна точка бихме нарекли „зона на хибридната война“, на интелектуални атаки, а по-точно на „интелектуален капан“.

Сигнал за подобно залагане на интелектуален капан става участието във формулирането на редица варианти на теорията на конвергенцията от такива мастити фигури като Реймънд Арън - френски философ, политолог, социолог и публицист с либерални възгледи. Застъпва се е за деидеологизацията на науката и глобализацията и е привърженик на теорията за индустриалното общество. Освен това тук трябва да споменем Уолт Ростоу, който по време на Втората световна война работи в Управлението на стратегическите служби (Office of Strategic Services, OSS) – първата обединена разузнавателна служба на САЩ, на основата на която след войната е създадено ЦРУ/Централното разузнавателно управление/.Ростоу е американски икономист и политически мислител, професор в Масачузетския технологичен институт. Той изучава предимно формирането на индустриалното общество. Той очертава теорията си за етапите на икономическо развитие в най-известната си книга, озаглавена „Етапи на икономически растеж: Некомунистически манифест“ (1960).

Но най-важната фигура в цялата тази „сага“ несъмнено е Збигнев Бжежински-известен американски геополитик, краен русофоб, американизиран полски евреин. В книгата си “Between Two Ages” („Между две епохи“), издадена през 1970 г., развива концепцията за „технотронната ера“ и сближаване на системите.

Трябва да кажем, че „интелектуалните капани“ значително се различават от ловджийските такива. При последните нещастните животни се хващат против волята и желанието им. Но да паднеш в „интелектуален капан“ трябва да пожелаеш това да стане.

Нека да видим кои са тези, които са пожелали да паднат в „интелектуалния капан“, заложен от такъв мозъчен център на Запада като „Римския клуб“ и защо?

Няколко думи за „Римския клуб“ (Club of Rome)

Римският клуб е международна обществена организация (мозъчен тръст), създадена от италианския индустриалец Аурелио Печеи (който става първият му президент), както и от генералния директор на ОИСР(Организацията за икономическо сътрудничество и развитие) за науката Александър Кинг. Клубът обединява представители на световния политически, финансов, културен и научен елит. Организацията е допринесла значително за проучването на перспективите за развитиена биосферата и популяризирането на идеята за хармонизиране на отношенията между човека и природата. Смятана е за един от инструментите на Комитета на 300-те (The Committee of 300).

Съществува скандална книга с автор Джон Колман, който според собственото му изявление, е бивш офицер от британското разузнаване, полковник от Secret Intelligence Service (MI 6) със заглавие „Комитетът на 300-те. Тайните на световното правителство“. (The Conspirators' Hierarchy: The Committee of 300). Публикуване е през 1992 г. Изразява темата за световното управление от конспиративна гледна точка.Комитетът на 300-те е напълно тайно общество, съставено от представители на недосегаемата управляваща класа, включително английската кралица, кралските семейства на Европа, известни политици – такива като Чембърлейн, Уинстън Чърчил, Джордж Лойд, Джордж Буш, както и най-богатите семейства в света като Ротшилдови, Рокфелерови, Морган, Форд и др. (Общо над 300 семейства).Родословието на някои от членовете му датира от старите рицарски ордени. Наричат още тази всемогъща група „Магьосниците“. А също „Глобален предсказател (ГП)“, „Свят зад кулисите“, „Глобалисти“ и „Тайно световно правителство“.

Група пенсионирани британски агенти от разузнаването, които са били в течение, наричат тази конспиративна йерархия "Force X". Изпълнителните и подчинените организации на Комитета на 300-те са: MI6, НАТО, Кралския институт за международни отношения, Международния валутен фонд, Римския клуб, Института за човешки отношения Тависток (Институт за промиване на мозъци), Ордена на черепа и костите, Тристранната комисия, Световния съвет на църквите, Световното масонство, Харвардската психологическа клиника, Бритиш Петролеум, различни банки, включително швейцарски и стотици други организации в различни страни по света. ООН също бавно, но сигурно се трансформира в изпълнителен орган на това „квази“-световно правителство.

От основаването си през 1968 г. Римският клуб популяризира, по «научен начин», старите малтусиански идеи. Същността на тези идеи, накратко, може да се обобщи по следния начин: населението на нашата планета непрекъснато расте, докато количеството природни ресурси непрекъснато се изчерпва поради интензивната им експлоатация. Следователно икономическото развитие и човешкото благосъстояние имат определени „граници на растежа“ и ако например всички на Земята живеят толкова добре, колкото американците и европейците, и консумират еднакво количество природни ресурси, ще последва екологична катастрофа и човечеството ще загине.

Основателят на Римския клуб Аурелио Печеи също така подчертава необходимостта от регулиране на броя на хората, осъдени на бедност: „Правото да се дава живот не може безусловно да се отъждествява с правото на размножаване; то трябва да се регулира въз основа на интересите на цялото човечество.“

И ако народите от слаборазвитите страни откажат доброволно да регулират населението си, Аурелио Печеи намеква, че са възможни и силови варианти: „...след въоръженията и петрола, храната ще се превърне в политическо оръжие... и ние... сме предопределени, в крайна сметка, да станем свидетели на „решение“ на проблема, като например възраждането на феодалното монополно право да се сортират отделни хора и цели народи и да се решава кой ще получава храна и следователно кой ще живее.“

Римският клуб става ключов форум за преговори между част от елита на СССР и с елитите на Запада. Именно там се разработват и алармистични кампании за ограничаване на индустрията, науката и населението, уж в името на опазването на околната среда.

Коя част от елита на СССР застана зад идеите на Римския клуб и защо?

Член на Римския клуб, представляващ СССР, е Джерман Михайлович Гвишиани, зет на председателя на Министерския съвет на СССР А.Н. Косигин (съпруг на единствената дъщеря на Косигин). От 1965 до 1985 г. той е заместник-председател на Държавния комитет по наука и технологии към Министерския съвет на СССР (докато той служи в Държавния комитет по наука и технологии за кратко един от неговите подчинени е полковник О.В. Пенковски (в 1963 г. същият полковник е обвинен в шпионаж в полза на САЩ и Великобритания и в държавна измяна, и по присъда на Военната колегия на Върховния съд на СССР е изпълнена висшата мярка на наказание). Гвишиани също така преговаря с Джани Аниели от името на Косигин и СССР относно закупуването на завода на Фиат, построен в град Толиати.

Д.Гвишиани е съдиректор и основател на Международния институт за приложен системен анализ (International Institute for Applied Systems Analysis - IIASA) в Лаксенбург, Австрия, заедно с британския чиновник и зоолог лорд Соломон Цукерман и съветника по националната сигурност на САЩ Макджордж Бънди. Гвишиани е председател и на научния съвет на института. Почти всички бъдещи «бригадири» на «Перестройката» са завършили стажовете си в IIASA. Друг бъдещ заместник-председател на ДКНТ на СССР е Леонид Николаевич Сумароков. Той е учен и зет на втория секретар на ЦК на КПСС М. А. Суслов. Сумароков също е завършил стаж в Лаксенбург. От 1990 г. живее със семейството си в Австрия.

През 1976 г. Д.М. Гвишиани става директор на Всесъюзния научно-изследователски институт за системни изследвания към Държавния комитет за наука и технологии/ДКНТ/ и Академията на науките на СССР (ВНИСИ), който е замислен като съветски клон на IIASA. Такива фигури които съставляват ядрото на «перестроечния процес» като Станислав Шаталин, Юрий Милнер, Пьотър Авен, Егор Гайдар, Виктор Данилов-Данилян, Юрий Лопухин, Борис Жуков, Михаил Зурабов, Александър Шохин, Андрей Вавилов, Алексей Головков, Андрей Нечаев, Гавриил Попов, Ислам Каримов, Анатолий Чубайс, Сергей Глазиев, Евгений Ясин, и Борис Березовски също преминават стажировка във ВНИСИ.

Трябва да кажем, че и двамата заместник-председатели на Държавния комитет по наука и технологии на СССР - Д.М. Гвишиани и Л.Н.Сумароков са свързани с IIASA в Лаксенбург и с Римския клуб. Всичко това се осъществява под зоркото око на председателя на Комитета за държавна сигурност(Комитет государственной безопасности – КГБ) Юрий Владимирович Андропов, където се намира истинския център на бъдещата «Перестройка».

Ето какво пише по този въпрос Вячеслав Матузов, служител на Международния отдел на ЦК на КПСС: „Вярвам, че именно Андропов, като ръководител на КГБ от 1967 г., е изготвил план за промяна на обществено-политическата система на СССР. Но той не е действал чрез КГБ, тъй като апаратът на специалните служби си е апарат на специалните служби. Те си имат свои собствени закони. Например, ако е научил нещо, той трябва незабавно да го докладва на началника си. Тоест, Андропов не би могъл умишлено да го унищожи там.

И тогава той започва да развива странични структури, базирани на Академията на науките на СССР/АН на СССР/. Например, Института на САЩ и Канада... Първият му директор е Георги Арбатов. Синът му Алексей след разпада на СССР става член на „Яблоко“ (Яблоко - Росийска обединена демократическа партия /РОДП «Яблоко»/ е социал-либерална партия. В състава ѝ действат фракции: «Зелена Русия», Правозащитници, Джендърна, Младежка, Социал-демократическа, а също фракция на предприемачите). Алексей Арбатов е експерт по американските структури за сигурност.

Също така, Институтът за световна икономика и международни отношения (ИМЕМО), който след напускането на А.Яковлев, тъй като е назначен за член на Политбюро на ЦК на КПСС, е ръководен от Евгений Примаков. Преди това Примаков ръководи Института по ориенталистика/Институт Востоковедения/ в продължение на няколко години.“ Оказва се, че от една страна Римският клуб е осигурил платформа за преговори между елита на СССР и Запада, а от друга е заложил «интелектуален капан» на важна част на тази върхушка.

В тази връзка не може да не се спомене заявлението на основателя и ръководителя на Римския клуб Аурелио Печеи, още преди разпада на СССР: „На ахейците, обсаждащи Троя, им отне десет години, за да измислят плана с дървения кон. Римският клуб имаше късмета да открие своя троянски кон много по-бързо и да постигне първата стратегическа победа в тази историческа битка, която едва започваше.“

Както подчертава по този повод Игор Нефедоров в статията «Игри в конвергенция» (Доктрината за енергоспестяване и унищожаването на СССР) «...значителна част от АН е на СССР, която по същество е централата на Перестройката и развъдник на антисъветски и русофобски идеи, е поддържала тесен контакт с Римския клуб. Съвместните им усилия са унищожили програмата на Виктор Глушков за въвеждане на автоматизирано счетоводство в СССР с помощта на компютри. Идеите на пазарни икономисти като Евсей Либерман са били възприети(става дума за т.нар. «Реформа Косигин-Либерман», съгласно която оценката на дейността на отделните предприятия започва да се планира и осъществява не на базата на количеството произведени изделия, а на основата на парични показатели, т.е. цената на търговската реализация на изделията. Резултататът е, че предприятията започват да повишават цените на изделията за да изпълнят плана, като поне на хартия си фиксират повишени разходи-б.м. Н.С.).

Т.е. «реформата» предлага насочване на икономиката към рентабилност, основана на разходите. При Сталин, за разлика от този «реформен модел» фокусът е върху намаляването на разходите (оттук и известните намаления на цените), без те да бъдат стриктно обвързвани с рентабилността.

Съветската икономика е принудена да функционира по модели, чужди на нея; намаляването на разходите е станало нерентабилно, тъй като това намаление съкращава печалбите. В резултат на това подобряването на производството също е станало нерентабилно».

Тук ще добавим, че на практика «Реформата Косигин-Либерман» формира абсолютно различен модел на социално-икономическо функциониране на СССР. На мястото на Сталинския модел, ориентиран към понижаване на разходите чрез повишаване на производителността се създава нов модел. Същият се базира на повишаване на рентабилността, т.е. на печалбата изразена в парични единици. В условията на планова икономика това става най-лесно за сметка на повишаване на разходите. Този модел води до забавяне на темповете на развитие необходими за догонване на Запада, загуба на интерес да се търсят иновативни подходи за повишаване на производителността, фокусиране върху екстензивен растеж. В крайна сметка в съвкупност са стига до изоставане от същия този Запад. Това е съпроводено от загуба на привлекателност на социализма. Но също така и на вяра, че е възможно да се преодолее капитализма като общество, основано на социално неравенство, социална несправедливост и липса на действена социална солидарност. Несъмнено всичко това създава съответната обществена атмосфера в СССР и страните на социализма, направила възможно разцъфтяването на кълновете на «Перестройката» на Горбачов.

Почти цялата терминология на М. С. Горбачов е взета от статиите на Д. М. Гвишиани: ново мислене, универсални човешки ценности, отхвърляне на концепцията за класова борба, приоритетът на общочовешките интереси пред интересите на която и да е класа и т.н. Смята се, че тази концепция за новото политическо мислене е сформулирана от бъдещия лидер на Съветския съюз Горбачов по време на неговото посещение в Лондон през 1984 г. Това засилва съмнението, изказвано от редица анализатори, че тук са намесени и британските разузнавателни служби, вербували нарцистичния Михаил Сергеевич като агент на влияние.

Но какво стои зад председателя на Комитета за държавна сигурност(КГБ) Юрий Владимирович Андропов, под чийто строг надзор се създава ядрото на „Перестройката на Горбачов“ Дали това, което редица наблюдатели наричат привързаност към т.нар. „Глобалистко течение“ в ръководството на СССР и съветските комунисти?!!! Не бива да се забравя, че дългогодишен ментор на Ю.В.Андропов е Ото Куусинен, фински и руски революционер, активист на Социал-демократическата партия на Финландия, един от основателите на Финландската камунистическа партия, един от ръководителите на Коминтерна, по-късно става секрета на ЦК на КПСС. Днес редица изследователи го причисляват към глобалисткото течение в съветското и световното комунистическо движение.

За да разберем начина на действие на дейците на Римския клуб по отношение на тази глоабалистка част от съветското ръководство ще направим един паралел с подобно явление в отношенията между САЩ и КНР. По времето на президента Обама се прави предложение на ръководството на Китай да се формира „Г-2“, т.е. съвместно Вашингтон и Пекин да ръководят по един хармоничен начин света. Китайското ръководство отказва тази сделка, след което на практика започва политиката на Щатите на открито „сдържане“ на КНР, изразена в т.нар. курс на “PivottoAsia”, т.е. „Връщане /на САЩ/ в Азия“. На практика Пекин избягва капана заложен от Вашингтон.

Може с висока степен на вероятност да се предполага, че такова предложение е имало и към определени кръгове в ръководството на СССР. И тези кргове явно са се съгласили на подобно „партньорство“. Така започва да се подготвя почвата, чийто апогей става „Перестройката на Горбачов“. Резултатът от този процес на „измамна конвергенция“ е разпада на Съветския съюз с всички трагични последствия и милиони жертви. Както са казвали в античната епоха „Бой се от данайците, дори когато дават дарове“.