/Поглед.инфо/ Позицията на САЩ като глобален хегемон ерозира необратимо пред очите на целия свят. Анализаторът Юрий Мавашев разкрива как събитията от март 2026 г. се превърнаха в момент на истината за Вашингтон. От провала в Ормузкия проток до унизителното отлагане на срещата със Си Дзинпин – Белият дом демонстрира стратегическа безпомощност.

Счупеният зъб на американската хегемония

Светът вече не гледа на Съединените щати със страх, а с нарастващо недоумение и дори ирония. Ролята на глобален „шериф“, която Вашингтон толкова дълго и натрапчиво играеше, днес изглежда по-скоро като лошо режисиран театър. През втората десетдневка на март 2026 г. станахме свидетели на поредица от събития, които ясно показаха, че американският механизъм за упражняване на власт е блокирал. На преден план изплуваха не само дълбоките противоречия в администрацията на Доналд Тръмп относно сигурността в Ормузкия проток, но и една призната пред целия свят слабост: искането за отлагане на срещата на върха с китайския лидер Си Дзинпин.

Както отбелязват анализаторите на Поглед.инфо, фразата „Акела пропусна целта“ вече не е просто литературна метафора, а сурова геополитическа диагноза. Когато лидерът на най-мощната ядрена държава шумно обещава да „удря като ад“ по иранските брегове, а само след няколко дни призовава Франция, Китай и Япония да му помогнат с военни кораби, това не е демонстрация на сила. Това е вик за помощ от страна, която е загубила способността си да контролира процесите самостоятелно.

Унижението в Ормузкия проток: Между заканите и реалността

На 14 март Тръмп направи поредното си гръмко изказване в социалните мрежи, твърдейки, че САЩ са унищожили „100% от военните възможности на Иран“. В същия пост обаче той призова държавите, пострадали от блокадата на пролива, да изпратят свои флотове редом с американския. Логическото противоречие е крещящо: ако врагът е „напълно обезглавен“ и военният му капацитет е нулев, защо е необходима международна коалиция за справяне с „един-два дрона или мина“?

Тази риторика е не просто непоследователна, тя е унизителна за страна, която претендира да е единствен гарант за световната сигурност. Белият дом очевидно не осъзнава, че подобни призиви само потвърждават ефективността на иранската стратегия. Иран, от своя страна, действа хирургически точно. Посланикът на Техеран в Индия, Мохамад Фатали, потвърди, че иранските власти позволяват свободното преминаване на индийски кораби, които не са обвързани с американските интереси. Външният министър Абас Арагчи беше още по-категоричен: проливът е затворен само за враговете и техните съюзници. Това е класическо разделяй и владей, но този път приложено срещу Вашингтон.

Бунтът на „сателитите“ и пукнатините в Колективния Запад

Разногласията в лагера на Запада достигнаха точка на кипене на 16 март. Тръмп, разгневен от липсата на ентусиазъм сред съюзниците, намекна, че може да поиска от Конгреса да ограничи подкрепата за държави, които не изпращат военна сила в Ормузкия проток. Този опит за изнудване обаче удари на камък. Както подчертават експертите на Поглед.инфо, основните цели на Тръмп – Япония и Германия – отказаха да се включат в неговата военна авантюра.

Ситуацията е парадоксална: Германия и Япония, в които са разположени по над 40 000 американски войници, предпочетоха да рискуват гнева на Белия дом, вместо да се впуснат в открит конфликт с Иран в Персийския залив. Предупреждението на Тръмп: „Защо защитаваме страни, които не ни защитават?“, прозвуча по-скоро като признание за разпад на съюзническите отношения, отколкото като ефективна заплаха. Колективният Запад вече не е монолит, а сбор от държави, всяка от които се опитва да спаси кожата си в условията на глобален хаос.

Военно безсилие и иранският отговор

Докато Тръмп се самозалъгва пред репортерите в Белия дом, че съюзническите кораби „вече са на път“, реалността на терен е коренно различна. На 18 март Иран демонстрира, че далеч не е „обезглавен“. В отговор на израелски удари по находището „Южен Парс“, Техеран удари енергийната инфраструктура на Катар в Рас Лафан и нефтеното пристанище Ал Джубайл в Саудитска Арабия.

Министърът на отбраната на САЩ Пит Хегсет обеща „пълен контрол“ над иранското небе за една седмица, но тази седмица мина, а иранските ракети и дронове продължават да летят. Министърът на финансите Скот Бесент дори призна горчивата истина: американските кораби не могат да ескортират танкери сами, защото са заети да се пазят от иранските балистични ракети. Нуждата от „многослойна отбрана“, включваща хеликоптери и изтребители за всеки конвой, прави операцията икономически и логистично непосилна за Вашингтон в дългосрочен план.

Бягството от Си Дзинпин: Стратегическо отстъпление

Може би най-яркият символ на залязващата американска мощ е отлагането на срещата със Си Дзинпин. Официалното оправдание на Тръмп – „Във война сме, трябва да съм тук“ – звучи неубедително. Всъщност Белият дом се опасява, че ако Тръмп се появи пред китайския лидер в момент, в който не е успял да „приключи с Иран“, той ще изглежда като губещ.

Операция „Епична ярост“ се превърна в стратегическо блато, което поглъща ресурсите и вниманието на САЩ. Изтокът и целият свят вече разчетоха този сигнал. Ако Вашингтон не може да се справи с регионална сила като Иран, как би могъл да противодейства на Китай, ако Пекин реши да предприеме решителни действия по отношение на Тайван?

Упадъкът на американския авторитет вече не е теория, а факт, който се потвърждава с всяко отложено посещение и всеки отхвърлен призив за коалиция. Тръмп и неговите стратези са затънали в пясъците на Близкия изток, докато светът се пренастройва към една нова реалност, в която думата на Вашингтон тежи все по-малко.