/Погред.инфо/ Интервю на Калина Андролова с Валентин Вацев, експерт по политически анализ, геополитика и международни отношения, преподавател по европеистика и политическа философия в Европейския колеж и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.
Г-н Вацев, сгреши ли Кремъл по отношение на политиката спрямо Украйна?
Това е много сериозен въпрос. Да приемем за начало, че Кремъл не може да сгреши по принцип, защото е представителна властова институция. Това е реалната власт, за която всички знаят. Естествената власт в Русия не е правителството, а кремълската администрация. Но в Кремъл са представени интересите на няколкото, според мен това са три, властови групировки, които са и тенденции, и са политически култури. В този по-особен смисъл ин и ян никога не могат да сгрешат, защото, ако единият не е прав, другият е прав. Така че Кремъл си остава достатъчно представителна институция, но този, който взема конкретните решения, балансирайки между кръговете, е руският президент. Апропо аз не обичам той да се обсъжда персонално, защото начинът, по който това се прави, граничи с демонизация или обожествяване. И едното, и другото просто не отговарят на изискванията за наука, те не попадат в научната култура. Нормите за научност не разрешават такива подходи. Аз мисля, че не бива да се говори дали е сгрешил, или не е сгрешил, защото ние не можем да съдим, не разполагаме със съответната привилегирована гледна точка. Но пък можем спокойно да наблюдаваме, да анализираме и да преценяваме коя постъпка накъде води. Да започнем с това, че истинският сюжет „Украйна” почти няма значение. Ако не беше Украйна, щеше да е друг плацдарм, защото светът навлезе в тази фаза, когато Русия и САЩ не можеха да не се сблъскат. Без съмнение това, което става в Украйна, е важно, но можем да си представим същата логика, разиграна чрез други факти, на друго място и с други действащи лица. Но интересна е именно логиката на процеса. Ето какво стана. Този свят, който се опитаха „хората на перестройката” (т.е. новият перестроечен елит на Русия) да изградят в Русия, ние неправилно си го представяме като резултат от едно тежко напиване на Елцин и от перманентното дърдорене на Горбачов. Това също беше налице, но става дума за замисъл за един цял нов свят, за една цяла политическа вселена, която в момента умира, и то много скоро след раждането си. Защото се роди накриво. Не привлече обществена енергия и исторически импулс, за да заживее. Беше нежизнеспособна – и затова сега умира. В момента Русия отново решава този въпрос, а не какво да прави в Украйна. Режимът на Порошенко в Киев може да бъде пометен за един следобед. Никакъв проблем няма. И никой не може да им помогне, ако в Кремъл решат, че е дошъл моментът на танковете. Всички тези, които пълнят световния ефир със заплахи, крясъци, истерики, те ще млъкнат. Режимът в Киев е откровено проамерикански режим, лакейско-изпълнителски режим от гнусен тип, нещо подобно имаше в Панама по времето на Нориега. Няма никакъв проблем той да се унищожи. Но въпросът изобщо не е в Украйна, нито в украинския режим. Истинският въпрос е, вие го зададохте преди малко, има ли грешка в реда от действия на Кремъл. На колективния управник на Русия – Кремъл. Аз мисля, че там изпуснаха един момент, а изпускането на моменти, които са технологични фази и стратегически етапи, може да струва ужасно скъпо.
Западната преса обяснява как е дошъл краят на Путин.
Да, за Путин непрекъснато обясняват как той си отива, как непременно ще го помете вълната на обществения гняв и пр. Напълно е нормално. В стилистиката на англосаксонската пропаганда е противникът да бъде сатанизиран изцяло и да се обяви за болен от рак.
Хаха.
И ето, сега чуваме, че Путин има рак на някакъв много важен орган. Не помня на кой орган, но му откриха рак дистанционно. Между другото тази стилистика направи опит да пусне корени и в България. Аз помня, когато „Мултигруп” от отчаяние, че не могат да направят нищо с Иван Костов, го обявиха за болен от СПИН. И цели три месеца културната общественост трепереше: „Олеле, божке, какво ще правим сега”, Костов си отива. А нощем разносвачите на слухове и интриги ходеха по дворовете и обясняваха как Костов бере душа. Историята беше много поучителна, защото в края на краищата Костов покани журналистите на екскурзия с него до Черни връх и те млъкнаха след това, защото той ги надбяга всичките по пътя към върха. Това бяха нашите умници от службите, които се бяха групирали в ръководството на „Мултигруп” и се чудеха какво да правят с Костов. В България това беше открадната технология. А англосаксонската пропагандна машина го прави това от време на време успешно. Това е „политически вудуизъм” – правиш кукла на противника си и я мушкаш с игли. И той страда. Или поне се предполага, че страда. Когато един милион пъти кажеш, че той е умрял, той може пък и да умре. Това е „елементът магия” в постмодерното политическо битие на света. Но очевидно тези магии не стигат до Кремъл. Като оставим настрана големите заклинания, които впечатляват простолюдието, но нямат връзка с реалния политически етаж на живота, аз мисля, че Путин взе решение, за което може да му се наложи да плати много сериозно.
Смятате, че Путин е трябвало да бъде още по-решителен? Но Украйна е суверенна държава, макар и с руски исторически генезис. Не е лесно да се вземе решение за разправа в полза на Русия.
Да оставим настрана цялата правна схоластика на украинския проблем (суверенна държава ли е Украйна – да, суверенна е, има ли право Русия – не, няма право, и т.н.), да оставим този морализаторски и идеологически патос на американската пропагандна машина, който е смехотворен, защото всеки път когато го обърнеш към тях, се оказва, че те първи са нарушили всички правила, за които в момента плачат. Суверенитетът на една държава може да бъде обсъждан, утвърждаван или оспорван само ако властта в тази държава е легитимна. Украинският режим не носи никакъв белег на легитимност. Легитимността на властта в Украйна може да бъде безусловно оспорена. Механизмите за формиране на тази власт не отговарят дори на най-примитивните критерии за легитимност. От друга страна, веднага може да се отговори, че кой е легитимен и кой не е легитимен се решава в Държавния департамент. И това днес е така – това е правото на хегемона. Той решава кой е легитимен и кой не. По същия начин папата в други времена се е колебаел дали да разреши на Хенри Осми поредния му развод. На британския крал му е омръзнало да чака и е започнал да действа посвоему, с което е нарушил правото на хегемона да определя кое е правилно и кое не. И Хенри Осми не е станал по-малко важен в британската история от това, че не е послушал хегемона. Истинският проблем днес е, че вместо да действа по логиката на една възраждаща се империя, Кремъл се опитва да намери компромис между двете основни сили там. Едната сила е имперската, която ясно заявява, че Украйна може да си играе на каквото си иска, в Киев могат да се вживяват във всякакви роли, но докато Украйна се държи така, Русия ще бъде разцепена в основанията си и че руският свят не може да се състои, и че украинците, ние не възразяваме да се наричат украинци, но техният исторически материал, тяхната културна субстанция е Русия все пак. И в този смисъл няма значение какво приказват в Държавния департамент на САЩ и в Киев. Това беше първото, което Путин каза: каквото и да се говори, белоруси, великоруси и малоруси са руснаци, ние така го чувстваме. И това, разбира се, е нечувана наглост. Защото световният хегемон затова е хегемон, за да казва на всички не само какво е, но също и как това, което е, следва да бъде чувствано, кои са коректните усещания изобщо. Така глобалната метеорологична система на САЩ – най-добрата в света впрочем, не само казва колко градуса е температурата във всяка произволна точка на глобуса, но казва също и като колко градуса тя се чувства. Така глобалният Das Man знае и чуства вместо мен – ето, ако само за секунда аз спра да се чувствам Чарли, започвам да усещам политически дискомфорт, върху душата ми натежава някаква мрачна политическа греховност… Всичко това можеше да бъде решено като проблем още през лятото на 2014-та. Вместо това другата партия, другата политическа сила, другият вектор успя да спре процеса и да се наложи. С други думи ние виждаме пред себе си на предметно ниво как се решава големият руски конфликт между векторите в руското политическо тяло. Виждаме как вътре в Русия двата импулса вече почти не могат да се съчетаят, за да произведат обща политика. Защото е важно какво е вътре, а не какво е отвън, нали цялото бесовско хоро в Украйна просто беше реализация на един примитивен скандал между руския и украинския клон на късносъветската номенклатура? Номенклатурният рай, който си измисли тази номенклатура, се разпада и гние, срутва се под собствената си тежест. А ако вие бяхте Държавен департамент на САЩ, нима не бихте се намесили?
Какви са същностните разлики между тези два политически вектора?
От едната страна са т.нар. западници, те така ги наричат, но това не е просто западничество, това е, хайде да го наречем „англо-американската партия”, която има много сериозни ресурси, това са хората, които разполагат по-скоро с финансовата машинария на руската държава, това са хора, които в някаква степен имат контрол и върху газопреносните мрежи, там в някаква не стопроцентова степен е замесен и „Газпром”. Като много важен инструмент на руската политика. „Газпром” не е само икономика, „Газпром” е и геополитика, разбира се. Трябва да се помни генезисът на тази публика – лакоми комсомолци, хищни партийни секретари, безскрупулен съветско-антисъветски генералитет (включително и на тайните служби), секретари на ЦК на КПСС, движени от люта троцкистка омраза към съюза, но не и към шеметните му богатства. И всички те с Америка в сърцето, комунисти с вяра в Единний светъл американизъм – лечител на всички комунистическо-имперски недъзи… А не сме ли го гледали всичко това и по-отблизо? А от другата страна са т.нар. имперски сили. Или неоимперски сили. Това са военнопромишленият комплекс, различните тайни служби, въоръжените сили, това е рублевата (а не доларовата) икономика, това е до голяма степен местната власт, това са политическите сили, които наричат себе си патриотични, това е по-голямата част на общественото мнение. Подкрепата на Путин идва от тези хора. Те не разполагат с огромни капиталови потоци, но те гласуват за Путин – и не за личността на Путин, а защото виждат в него символика на възраждащото се имперско величие и мощ. Странни хора – съгласни са (не е ли ужасно!) да преживеят без iPhone 6 и дори без чанти Birkin (очевидни мазохисти), но да бъдат уважавани като граждани на велика държава… До известно време Путин успяваше от тези два различни вектора да произведе една своеобразна векторна сума. Това още веднъж потвърждава природата на личността на Путин – той е посредник. Не е „цар и самодържец”, а е балансьор в една много тясна група от хора, всеки от които е много влиятелен и представителен. Природата на властта в Русия е от политбюровски тип. Има едно сенчесто, разширено Политбюро от около 40-50 човека, всеки от тях е влиятелен, отговорен и представлява различни интереси в имперския свят на Русия. И Путин е длъжен да ги примирява, да ги подрежда, да ги сдобрява, ако трябва някой да се бие по главата – също, това е право и задължение на батюшката. И аз усетих ясно през есента на миналата година и особено сега през зимата, как възможността вътре за примиряване на този конфликт намалява. И расъждавайки платонистки, във „Война и мир” има едно място, където княз Болконски умира и разсъждава защо човек умира, очевидно авторът разсъждава, а не Болконски, и авторът казва, че всяко нещо умира, когато се пресече възможността за развитие на неговото благо. Всяко нещо си отива, когато се развие докрай това, което е „навито” в него, когато му дойде времето. Така че по отношение на Путин може да се окаже, че възможността на този човек да балансира по този начин тези противоречия е изчерпана. Властта на Путин се основава върху неговата способност – и субектна, и обектна възможност, да балансира противоречията, които са животът на всяка власт. Той не е едноличен господар, както го рисуват на Запад, той е един много прецизен балансьор, който междувременно се и научи как да го прави всичко това. Можем да приемем за момент основанията на тези, които иронично го зоват Pontifex Maximus – при условие обаче че си спомним първия смисъл на това звание, този, който строи мостове и не толкова над Тибър, колкото изобщо. Той технологично е много оправен ръководител. Но има моменти, когато изпуснатите решения се връщат в катастрофичен смисъл. Мисля, че той можеше да реши проблема с Украйна още през лятото на миналата година. Разбира се, щеше да има международен скандал. Но нима сега няма международен скандал?! Сега скандалът е във формата на глобална инфекция. Просто противниците на Путин усетиха неговата слабост и ще го преследват, докато постигнат това, което целят. Путин прояви слабост през лятото. А за проявената слабост на това място, на този пост се плаща по най-скъпата тарифа. Никакъв проблем нямаше да се свалят превратаджиите, които дойдоха на власт под егидата и с технологията на американския посланик Джефри Пайет. Защото просто светът видя как на 20 февруари Джефри Пайет направи преврат. Мероприятието струваше, както си му е редът, една добре закръглена сума, но това не е важно, „имал си бол пари – дал си”. Това не загрозява американците в моите очи, Америка прави преврати навсякъде, където пожелае. Мога да направя дълъг списък от преврати, които Америка е направила. Това е част от властовата технология на Америка, при това те ги правят най-често не по най-грозния начин. Но. Путин тогава имаше възможност да покаже: „Вие правете преврати, където искате, но тук, под носа ми, няма да ви разреша!”. Единствената много страшна грешка на Путин е, че тогава показа слабост. А тези срещу него го наблюдават много внимателно. За разлика от българските лакеи пропагандисти, на които работата в живота е да обясняват колко много е ужасен Путин, просто защото са на „котлова храна и вещево доволствие”, където трябва (или се надяват страстно на това). Във Вашингтон има брилянтни специалисти по политически анализ, които всяка грешка я виждат, отчитат я и от нея правят изводи. Слабостта на Путин, която той демонстрира през лятото, се изрази в това, че той изпусна момента, а изпуснатото време в политиката е единственото необратимо нещо. По-лошо, Путин продължи да прави компромиси със силите, които вътре в Русия го ненавиждат. Без съмнение компромисът е също легитимна политическа технология. Но никога не е ясно докъде може да продължи компромисът. Това е една от големите загадки на политиката. Без компромиси никога нищо не става. Но един компромис в повече обръща колата. И променя смисъла. Осветлението на сцената се променя… С други думи Путин наистина е в затруднено положение. Но предполагам, че той има всички шансове да се оправи. Тъй като в края на краищата субстанциалната подкрепа за него от обществото е много силна. Друг е въпросът, че природата на неговата власт, ако той остане като президент, а вероятно ще остане, ще трябва да се прeобразу ва. Той вече няма да бъде универсалният посредник между тези и онези. Русия навлиза в етапа на асиметричен баланс. Между имперските сили и антиимперските сили. В полза на имперските сили.
Има ли полезен ход Путин?
Мисля, че той го прави полезния ход. Казва на обществото: „Ние правим компромиси само до определен момент”, и засилва външните си икономически, политически и военни партньорства със своите бъдещи съюзници. Зад фразеологията на един от последните руски царе, който бил казал в друга обстановка и друг исторически момент, че Русия няма други съюзници освен своя флот и своята армия, което звучи героично, но зад тази фразеология Русия в момента множи своите политически контакти, за да има съюзническа инфраструктура – и вече на практика я има. Това са партньори, с които Русия днес, макар и да няма военен съюз, има разбирателство на ниво съвпадение на интереси. Така че рано е да се „погребва” Путин.
Въпросът е дали наистина се възражда Русия, защото Обама заяви: „Ние фалирахме икономиката на Русия!”.
Русия си е все там, където си е била винаги, и там няма какво да се възражда. Могат да се възраждат режими. В Русия се възражда имперското начало. Просто не се състоя другият политически проект, който беше измътен, измечтан, изсънуван в края на 80-те години, когато в Русия се появиха хора, които смятаха, че мястото на Русия в света трябва да е друго. Това са хората, които вярваха, че Русия трябва да се откаже от всичките си имперски зони на контрол. Че трябва да се откаже от всичките си ресурси включително и от военните си възможности. Да покани всички възможни суровинно-добиващи корпорации и компании (предимно англосаксонски, разбира се) и с тях да сключи „договори за подялба на продукцията”, тоест да сподели шеметните богатства на Русия с „цялото прогресивно човечество”, и в резултат да бъде една малка симпатична богата европейска държавичка, чийто елит да бъде добре приет във Вашингтон, децата да учат в Харвард, Оксфорд или Кеймбридж, съпругите да пазаруват в Лафайет, Прентан и Хародс, тоест онзи руски елит се беше размечтал, че мястото му е в световния елит. Това не се получи, просто не ги приеха там. Докато плащат, всичко изглежда наред. Но не всичко може да се купи – замък край Лоара може, а производство на нивото на „Опел” – не, златен „Ролс-Ройс” – да, но хай-тек лаборатория – не, руски деца в Йейл – да, но в „Череп и кости” – не, и изобщо в Бохемската горичка руснаци не се допускат. И изобщо – що за тъпо-налудна идея е „срастването на елитите”? Кога, къде и как се е случвало това? Всъщност никога, никъде и никак. На този етап в Русия се осъзнава именно това и руското общество преживява някакъв исторически политически махмурлук, граничещ с абстиненция. Да, онези четиристотин хиляди „правилни руснаци”, които са колективни собственици на около трилион и половина долара, се опитват да се вградят в „по-щастливата част на човечеството” (iPhone – Birkin – Louboutin), борейки се да живеят навсякъде другаде, но не и в Русия. А останалите сто и четиридесет милиона се опитват да възстановят империята, а всеки път, във всяка епоха, разбира се, това става в различни форми. Онази империя няма да се възстанови, нито пък Съветският съюз може да бъде възстановен, защото СССР също беше империя. Това, което е сигурно за Русия сега, е, че империята се възстановява, забележете: ясно е, че се възстановява, а не е ясно какви ще са най-адекватните форми на това ново имперско битие. И другото, което виждам, то е дреболия, но за мен има много показателен смисъл. Откакто помня, а аз помня отдавна, винаги е имало някаква руска баба, която повтаря мантрата: само да няма война! Каквото ще да е, но война да няма. Ясно е защо е така. Но от няколко години виждам обратното. И отначало не можех да повярвам на очите си. Да, сега на руснаците им се воюва или поне са морално готови за това. Украинците ще воюват ли за Крим, за да си го вземат? Не могат да „си вземат” Крим – съмнителна, нереална е рефлексивността на това „си”, правосубектността и самата реалност на режима са под въпрос. И кое им е реалното? Че ги признаха Държавният департамент на САЩ, а незабавно след това и Станишев с Вигенин? Да, наистина великите сили имат силата и възможността с едно просто признание, с едно просто именуване да творят реалност – така САЩ през XIX век сътвориха ex nihilо гордата държава Либерия. И не по-малко гордата Панама – нали каналът трябваше да мине отнякъде… Но да сътвориш чрез именуване държавна реалност не в Западна Африка, а точно под западния клюн на византийския орел – това е грешка спрямо Принципа на реалността. Ужасът на реалност та в това да се създава нещо до Русия или даже върху Русия, без тя да е съгласна, днес е просто невъзможно. Освен с война – и кой да я води? Коалиция на желаещите без участието на Германия и Франция, но пък вместо тях – с България и Полша, и с Хърватска. Може би. Статуквото с Крим е възприето. В момента няма никакво политическо или военно движение по въпроса за Крим. Гугъл вече обозначава Крим с жълти граници, което значи, че от гледна точка на Гугъл (нашата гордост и утеха, а също и извор на култура) Крим е част от Русия. Тоест там статуквото е прието и се водят само ариергардни идеологически битки. А сам по себе си Крим никога не е бил точка номер едно в проблемите. Крим сам по себе си не е много важен, въпреки че вероятно би бил великолепна военна база – руска, американска, някаква… Важен е не Крим, а Украйна. Но е важна не държавата Украйна, а е важна територията. Мечтата на путинския елит на Русия е това да бъде мястото, където Русия като главния континентален бастион, както казваше Халфорд Макиндер, това е географската ос на историята – Русия, там тя да се срещне с географската ос на Европа, да се срещне с Централна Европа, тоест с Германия. Германия не е Западна Европа, Германия е Централна Европа, тя е отдавна забранената за споменаване Mitteleuropa. Голямата и важната страна на Европа, „Срединната земя” по смисъла на Толкин, това е именно Германия. Смятало се е, че мястото, което ние днес наричаме Украйна, е мястото, където руските и германските интереси – икономически, политически, културни, исторически, социални, ще се срещнат, ще се преплитат, ще си взаимодействат и така ще се произведе тъканта на новото взаимодействие на постмодерната епоха на XXI век. Това, което не можа да стане в модерността, може да се реализира в постмодерната епоха, така мечтаят в Москва днес. И това е смъртно опасно за американските интереси в Европа. И затова никаква Украйна не е важна като държава. Важна е територията, където, естествено, Русия и Германия, това са двете велики държави на Евразия, можеха да се срещат, да се разбират, да разговарят. На днешното руско ръководство поне това трябва да му се признае, че са извадили всички възможни поуки от катастрофите на двете войни през XX век. Тези катастрофи се състояха в това, че двете велики държави воюваха, взаимно разрушавайки се. И Първата, и Втората световна война бяха катастрофи и за Русия, и за Германия. И според мен днес в Кремъл ясно осъзнават – никога вече това няма да се случи! Трябва да си спомним, че Първата и Втората световна война всъщност не бяха две различни войни, те бяха две фази на една и съща голяма война с някакви междучасия за събиране на силите и за подредба на аргументите. Днешното кремълско ръководство е готово на всички възможни компромиси, за да не се срути възможността да се общува с Берлин. Никой не е по-важен в Кремъл от Ангела Меркел. Единственият държавен ръководител, който има аргументи пред Путин в Европа, на Запад от Москва, това е Ангела Меркел. Разбира се, тя е сложен човек.
Напоследък Меркел започна да се изразява нещо срещу Путин.
Не, не е започнала. Нашите пропагандисти лакеи много се радват на възможността да намерят в думите на Меркел смисли, които тя не влага. Например Меркел била казала, че Путин е луд. Меркел не е казвала това. Госпожа канцлерин каза, че Путин е в някаква друга реалност. Което е абсолютно точно. Вярно е, че реалността на Русия винаги е била друга спрямо Европа. Светът не е плосък, той има различни форми на реалност. Да, разбира се, германският канцлер г-жа Меркел е дълбоко несъгласна с днешната политика на Кремъл. Наистина. В това тя е съвсем искрена. Това е точката, където се водят най-интензивни разговори и където проблемът е най-остър. От една страна, германският капитал ясно осъзнава изгодите си от сближаване с Русия, крайно неприятна е и мисълта за огромните пропуснати ползи. От друга страна обаче, целият днешен германски политически елит с много малки изключения е възпитаван и формиран в проамерикански дух и това е напълно естествено. Дълги години, десетилетия светът беше семпло черно-бял: от изток – опасности, от запад – дружба и сигурност. А днешният свят е непоносимо сложен за германския елит: на изток – неоспорими изгоди и поле за икономическа експанзия, от запад – напомняне за дължима лоялност. Противоречието между икономика и политика днес минава през сърцето на американската любимка Меркел… И за ваша изненада сложностите се множат с помощта и на американската администрация, тъй като Америка също е много сложна държава. Американският президент и неговото доверено лице Кери съвсем не са заинтересовани от голяма война с Русия. Но истината е, че почти цялата Демократическа партия вече не поддържа идеологически, стратегически и политически вижданията на своя президент Обама. На власт там са предимно клановете на семейство Клинтън и техните близки съюзници и, разбира се, невидимите, но свръхактивни глобални мениджъри и лордове на финансовия наднационален капитал. Нали не забравяме, че Хилари Клинтън беше конкурент на Обама в битката за президентския пост. Претенциите й съвсем не бяха безпочвени.
