На гости на Татяна Дончева. Хол и приемна отделно, спретнат кухненски бокс, вляво е прочутата спалня, за която преди време Румен Петков доста нетактично намекна за тишината в нея. По стените - картини от екзотични места, навсякъде - произведения на изкуството. Женски уют. Две цигулки и огромна фонотека. В този дом класическата музика звучи от сутрин до вечер. Стопанката му е меломан. Самата тя обича да изпълнява Бах и Моцарт. Десет години е свирила на цигулка в детската филхармония "Пионер" и благодарение на нея още в юношеска възраст е обиколила почти целия свят. 18-годишната Татяна опъва лъка на първа цигулка на концерт и в Кръглата зала на ООН, дирижиран от прочутия Ленард Бърнстейн.
Кафе и бонбони. Говорим си за нещата от живота. Естествено и за мъже. За пропуснатите мигове. За липсващата любов. За политиката, която много отнема и много дава. Таня живее сама, не намира тръпка в готвенето, но пък се отдава на пътешествията. Наскоро се запалила по ските, после седнала и зад волана, макар че от 20 години има книжка. Преди две години слезе от политическата сцена, където остави своя следа на откритост, за която често бе наказвана.
- Не ти ли липсва динамиката, скандалът, атракцията в политиката, където често беше във фокуса на общественото внимание?
- В живота на човек настъпва време, когато той чувства вътрешна потребност да се отдели от това, което е правил, да го погледне отстрани, да се откачи от хора, от отношения, от връзки. По време на изборите през 2009-а имах вътрешен проблем да обяснявам на хората защо трябва да се харесва управлението на тройната коалиция. Не можах да го направя. Това ми създаде дискомфорт.
- След три мандата в парламента не съжаляваш ли, че си си загубила времето с политиката?
- О, не, не! Аз се занимавам с политика, защото смятам, че имам талант за политика и защото ми е интересно. И не съм сложила кръст на участието си в политиката.
- Защо тогава се отказа от президентските избори, въпреки че бе обещала да се кандидатираш за държавен глава?
- Изборите са и математика. След като не виждаш възможност да консолидираш гласове - на леви, десни и центристи срещу статуквото, няма смисъл да правиш това упражнение само от любов към спорта. Аз не съм олимпийски състезател. Тези избори ми приличат на българското футболно първенство. Вярвам, че политиката е колективно усилие, че е нещо много повече от екип. И ще чакам времето, в което ще се случи консолидацията на обществото срещу простотията.
- Но ти винаги си искала да блеснеш самостоятелно, да свириш първа цигулка, да се изявиш...
- Че аз и сега правя същото! С каквото и да се занимавам, аз винаги съм била първа цигулка! Нямам друг подход към живота, защото го живея на високи обороти, с висок адреналин, с душа, с чувството и стремежа, че трябва да съм шампион. Ако хората не искат да са шампиони, за какво тогава са в политиката?
- Но получи и удари!
- Е, какво от това? В политиката си и за да получаваш удари!
- А обида не остава ли?
- Аз съм Водолей. Моето мото е: "Гледай напред! Всичко е пред теб." Човек, като пресее нещата и погледне на хората такива, каквито са, като разбере, че те са нещастни посвоему, злобни, злопаметни, завистливи, интриганти, нежелаещи да приемат по-способния от себе си, пречещи по всякакъв начин, понякога ниски, понякога просто невиждащи шанса в това, което им се предлага... какво огорчение ти остава?!
- И никога не си се завивала под юргана да стенеш от болка, от наранено самочувствие, дори и тогава, когато по женски те обиждат?
- Че те, мъжете в политиката, мразят по принцип жените конкуренти. Първо, от мъжка солидарност. И второ, жената е естественият им дразнител. Затова жената е първият човек, когото те ще отрекат, без да казват защо. А пък жените ще ти направят сто номера по женски, защото искат те да са на твое място, защото дори в личните си отношения ще се борят с теб с най-непочтените средства, пак водени от усещането за конкуренция. Добре. Остави ги! Радвай се! В този живот трябва да има радост. Ако ти не намериш радост, няма кой да ти я донесе.
- Доста философски разсъждаваш. Политиката не ти ли отне очарованието на личния живот?
- Не мога да кажа, че личният ми живот се стича по начин, който ми харесва особено. В определени моменти съм искала нещата да се случат другояче, но ...
- Искаш ли да имаш дете?
- Закога да имам дете? Аз съм на 51 години. Нали не мислиш, че е удачно да си направя експеримент с ин витро? Мога да приема чужди деца, да се грижа за тях. Нямам проблеми в общуването с децата. Те ме приемат много възторжено, имаме прекрасни контакти.
- Вярно ли е, че си искала да осиновиш дете?
- Мога да го направя. Но не е дошъл моментът, в който да кажа: Сега ще осиновя дете.
- С какво са те разочаровали мъжете?
- Много се съизмерват с нас и са много малко тези, които могат наистина да ти дадат свобода. Да се радват от това, че имаш свобода да се развиваш, че имаш своя орбита на изява. Няма нужда да се правят драми от това кой е по-велик, по-известен, по-, по-, най-. За да съм с един мъж, това означава той да ми дава нещо, което никой друг не ми дава. Аз не съм общувала с помияри и с плюнки.
Не разбирам силата на мъжа като бабаитлък, като демонстрация на мускули. Мъжът не трябва да е як, а да притежава устойчивост и предвидливост като черти на характера.
- Обикновено обаче мъжете се страхуват от силни жени като теб.
- Е, хубаво, ама аз няма да стана по-слаба! На мен също ми е късно да се променям. Моят много уважаван преподавател, проф. Васил Мръчков, който ми е бил и главен прокурор, ми честити последния рожден ден с думите: "Да бъдем други вече късно е!". Аз няма да си вържа траур, защото съм неомъжена, защото съм се разделила или не съм се събрала с някого.
- Не смяташ ли, че ще дойде един миг, в който самотата ще те налегне и ще кажеш: Абе, аз защо не бях малко по-кротка...
- Моята баба по майчина линия, тя почина 90-а година, която нося в сърцето си, е останала вдовица на 40 г. Цял живот се е оправяла сама. Откакто я познавам, тя никога не пожела да напусне с. Горно Връбче, Дряновско. За Великден 1990-а тя ме извика една седмица, преди да почине, и ми каза: "Аз си отивам. Имам да правя еди-какво си, ти имаш да правиш еди-какво си, това е животът". След три дни извика сестра си, даде й ключовете от къщи, тръгна за болницата и там издъхна. Всичко беше предвидила. Баба имаше само един страх в този живот - че може да се случи да легне болна и да не може да се грижи сама за себе си. Не мога да го опиша това чувство. Има хора, които винаги са живели с някого. Аз от 14-годишна възраст съм извън семейството си, случвало ми се е да се оправям с какво ли не. Баща ми, който непрекъснато ме врънкаше кога ще се женя, спря да го прави през 1993-а, когато си купих първия апартамент в София. Каза ми: "Щом можеш да се оправиш с този проблем в тези времена, ти нямаш нужда от мъж, който да се грижи за теб, да те храни, да ти донесе пари и т.н." Прав е! Аз имам нужда от мъжа в друг смисъл - от мъжа, който дава вътрешна опора, от мъжа партньор. Но да ти призная нещо по женски - много се кефя на жените кучки, които могат да карат мъжете да се грижат за тях, да ги издържат непрекъснато, да ги врънкат, да мяучат около тях, да ги занимават със себе си, да искат да им се обръща внимание. Много им се кефя, понеже аз не го умея.
- Никога ли във връзките си с мъже не си стигала до момента за брак?
- Не. Може да съм си мислила, че е възможно да се случи нещо такова, но да съм била изправена пред дилема - да подписваме сега или не... не, не е имало. Може би защото аз предвиждам нещата доста по-рано, не изпадам във въображения, както повечето жени. Доста преди края на една връзка аз усещам, че има нещо, което не ми прилича на предстоящо брачно обвързване.
- Това означава, че при теб никога не е дошла онази сляпа неделя, онази тръпка, която те кара да забравиш всичко.
- Не! Аз не мога да забравя всичко. Аз съм имала и имам тръпки, и хора, които са ми голяма слабост. И досега изпитвам искрено съжаление, че между нас не се е случило онова, което съм искала. Но не съм човек, който може да забрави всичко. Даже когато виждам, че решението за раздяла назрява от месеци и че човекът срещу мен не може да каже: "Виж, не мисля, че можем да продължим нататък", аз съм този, който взима това решение.
- И си тръгваш първа?
- Да.
- А би ли направила ти първа предложение за брак?
- Не, аз съм изключително старомодна! Оставям на мъжа цялата инициатива и обикновено губя години в това начинание. Тъй като вече имам притеснения, че респектирам противоположния пол, не смятам да променям нещо в тази посока. А и ако един мъж няма куража да ме свали, за какво ми е?! Това е първият тест.
- Изневерявали ли са ти?
- Ах, 100%, естествено! Днес има толкова свободни жени, че аз дори не си го слагам на сърце. Често се подигравам на мои приятели, когато виждам, че водят неправилен живот. Формално имат брак, един или няколко, имат деца, а в същото време поддържат един странен начин на битуване, който непрекъснато им създава притеснения, защото са създали извънбрачни връзки. И за да ги поддържат, правят какви ли не сложни упражнения. Да, има хора, за които това е адреналин, по този начин те се зареждат. Но те са малката част. Голямата част от хората поддържат извънбрачни връзки, защото имат голяма непълнота в брака. Защото са се оженили заради общоприетите норми, а не защото с този човек може наистина да живеят в хармония. И когато тя липсва, те започват да компенсират това по един нелеп начин.
- Не смяташ ли, че адвокатката в теб говори повече, отколкото жената?
- Това е моето разбиране за живота много отдавна. Никога не съм била изправена пред дилемата, че трябва да се оженя, защото така е прието, защото ако не го направя, това може да ми създаде пречка в кариерата или да дойдат някакви другари, които в един ден да ми кажат: "Ама в нашата партия не е прието да има такива като вас. Какво е това - всеки да живее сам за себе си!" Много ви моля, вие си живейте личния си живот, както си искате, ние ще си го живеем, както си искаме! На никого с нищо не преча, за да ви пусна вие да ми давате акъл, аз кога ще се чувствам добре. Това дори на най-близките си не съм позволила. Абсолютно!
- Но, ето виж, сега в партията приемат Станишев по-добре, след като стана баща. Иначе все му натякваха, все му търсеха булка.
- Виж какво, никога не съм смятала, че е работа на партията и на всякакви свахи да кажат на Сергей Станишев къде и с кого той ще се чувства добре. Ама трябва ли той да живее с Елена Йончева, без да подписва брак, трябва ли да подпише с Моника Йосифова, трябва ли да приеме децата на Моника - моля ви, това не е ваша работа! Той е решил, че в момента Моника е жената, с която се чувства добре. А когато той се чувства добре в дома си, в личния си живот, той ще бъде много по-пълноценен и в работата, и навсякъде другаде - много повече ще е в равновесие, много по-нормален ще е, с много по-големи възможности да се отдаде на работата. Останалите неща са техни семейни отношения и не е работа на никого да им се бърка. С голямо презрение се отнасям към хора, които си навират носа в живота на другите или които ми обясняват на мен: "Ти, като не си се оженила, къде си тръгнала?" Вие пък като сте се оженили, докъде сте стигнали, че да ми държите сметка? Да се разберем - аз съм равновесен човек, знам с кого докъде са ми отношенията. Имам достатъчно време за работата си, каквато и да е тя - политика, адвокатстване, обществени и други ангажименти, имам време за разходки с приятели. Когато човек е във вътрешно равновесие, акълът му е в работата. Какво му пречи дали е в брак, или не е?
- Кой ти избра цигулката в живота?
- Баща ми. Той ми избра цигулката, защото смяташе, че тя е по-лека и няма да се принуждава да ми носи акордеона до читалището. Но и на мен цигулката също ми харесва. Тя ми лепне. Цигулката е особен инструмент. На нея бездарници не могат да свирят. На пиано - могат, от старание. На акордеон - могат. На цигулка - не. Това е дяволски инструмент! Всичкото е усет на ръката. Освен това се иска слух и чувствителност към цигулката.
- А защо не стана цигуларка?
- На 14-годишна възраст загубих един конкурс, несправедливо по моя преценка тогава. И си казах, че свиренето на цигулка е несправедливо изкуство и по-добре да се занимавам с математиката, която е справедлива наука - 2 и 2 са 4.
- Но и голям математик не стана.
- Голям математик не станах, защото не е било призванието ми. На 14-16 години човек се увлича от усещането си да става все по-добър, да печели олимпиади. Но на 18-19 години си дадох сметка, че това няма да ме кефи. Като влязох в СУ, пред мен изникна въпросът за избора: математика или социология. В първоначалния момент го реших в полза на математиката. Една година по-късно обаче се обърнах към социологията. Бях много запалена по социологията, така че Кънчо и Сънчо да не ми се хвалят, щях да ги отвея барабар с произхода им от Венцел Райчев. Казах на баща ми за избора си. Докато си пушеше пчелите (той още гледа пчели в Плачковци, едно градче до Трявна), татко чу всичките ми аргументи, с които исках да се преместя след първи курс с отличния си успех по математика в специалност социология. Баща ми обикаляше кошерите, аз покрай него, той слуша, слуша и накрая каза: "Приемам всичките ти аргументи, но смятам, че трябва да избереш нещо по-практично. Не те виждам социолог. Според мен е по-добре това да е занаят. И като мисля, по-добре да е право". Онемях. Учудих се, защото в нашата фамилия юристи няма, а до този момент за мен правото бяха адвокатите, които са мошеници.
- Коя година се води този разговор?
- Пролетта на 1979-а. Прехвърлянето ми от математика в право го разреши акад. Благовест Сендов, който беше много учуден от моето решение - с шестици по математика да ставам юристка. Много години по-късно, през 1997-а, с него се оказахме в една кандидатдепутатска листа в Габрово, точно след падането на Жан-Виденовото правителство. И групата на Виденов, и групата на Луканов в БСП пищят: Не може в една листа на БСП на първите две места да са безпартийни кандидати. И коя пък е тази мултачка? На академика Сендов бяха разказали, че аз съм мултак, адвокат на дявола и какво ли не още.
- А той не се сеща за своята студентка?
- Не, не, откъде ще се сеща? Колко студенти са минали покрай него за тези 18 години! Започваме кампанията, академикът се държи резервирано към мен като към втория човек в листата след него. Аз разбирам, че той е достатъчно подкован, за да има това враждебно отношение, но нищо не му казвам, защото няма и повод. Не мога, без той да ме пита, аз да изяснявам отношения. След две седмици академикът ми се обажда и ме вика при себе си. В щаба гледаха мач. Свърши мачът и Сендов ми казва: "Виж, сега искам да знаеш, че ако вземем мандата, той ще бъде за теб." Нищо не казах, но на следващия ден цялата група на Виденов скочи срещу мен и започна да натиска академика той да влезе от Габрово, за да не бъда аз. Академикът обаче си държи на думата. Ден след изборите ме вика на кафе: "Айде честито! - Как честито, още не са обявили списъка?, питам аз. - Ние нали сме говорили, аз нали съм дал дума!", отвръща академикът. Впоследствие разбрах, че това му е коствало обтягане на отношенията с целия кръг на Виденов, но Сендов си удържа на думата.
- След тебе винаги върви шлейфът "мултачка". Как стана адвокат на Илия Павлов?
- С Илия Павлов се запознах през 1992-ра. По онова време и аз като много други хора не съм си задавала въпроса: "Аджеба, откъде се зададоха тези хора с тези пари?" В интерес на истината аз не съм работила толкова често като адвокат на Илия. Няма да ме намерите в нито едно голямо или малко дело на групировката. Аз съм адвокат на свободна практика и мога да давам консултации. Но няма нито една от тези консултации, която с нещо може да ви смути и да кажете: "Ама тя е участвала... тя им е помогнала да измислят... да направят нещо нередно." С Илия Павлов съм била в добри и коректни отношения. От този човек не съм видяла нищо лошо. И смятам за осъдително на базата на това, че ще бъде зле тълкувано за моя политически имидж работата ми с този човек, да се правя, че не го познавам, че не съм го срещала никога и че никога не съм била с него в никакви отношения. Познавам много хора, които са били на честванията му в грандхотел "Варна" през август, които днес се правят на ударени, че нямат нищо общо с това. Покрай масите на Илия се извървя целият политически свят и сега да се отрича това го смятам за помиярско поведение. Аз такова не практикувам. Не съм имала повод да бъда в близки отношения с Илия, но ви казвам - това беше човек много любознателен, много широко скроен, той никога не се притесняваше от хора, които знаят повече от него. Напротив! Той се кефеше, че може да събере личности, които знаят много, имаше определен усет за сделки, имаше мащаб, който рядко се среща. Може би, ако можеше да върне живота си назад, би го изживял по друг начин. Илия Павлов е човек, от когото има какво да се учи, независимо дали практикуваш бизнес, политика или нещо друго. А пък желанието на човека да се развива и да се учи до края на живота си, аз лично адмирирам силно.
- Имаш ли своя версия кой уби Илия Павлов?
- Имам. Но не мога да я кажа.
- Писаха, че поръчката била дошла от Самоковеца?
- Не. Между поръчителя и извършителя може да има верига от няколко звена.
- Причината да бъде натиснат спусъкът срещу Павлов?
- Преходът у нас започна с назначаването на капиталисти, което беше извършвано с български и чужди капитали. И когато получиш много пари, в един прекрасен момент могат да ти ги поискат. Искането очевидно е безпрекословно, защото фигурите от ранния преход бяха ликвидирани един по един. Е, има още, да не пожелаваме на никого кратък живот. Но мисля, че си беше избор на загиналите и на някои живи, какво ще предпочетат - от върха на сладоледа "Делта" да станат господин "Никой", някои го предпочетоха и сега живеят в двуетажни къщи, не в замъци, или да останеш на върха на сладоледа, докато не ти поискат сметката.
- Българин ли е поръчителят на Илия?
- Не!
- Руснак?
- Не казвам!
- А кой те заведе в политиката?
- Аз съм в политиката от малко дете. Като малка съм чела Дьо Гол например, кое 12-13-годишно дете чете Дьо Гол?
- Благодарна ли си на Татарчев, че те уволни?
- В последните години Татарчев ми казваше: "моето момиче." Да, Татарчев ме уволни. Моята трудова книжка завършва така: Уволнена по параграф 5 от конституцията за липса на морални и професионални качества. През 1992 г. по този начин свърши кариерата ми в прокуратурата, която беше изключително бърза и успешна. Имах огромен шанс, на 30 г. бях зам. градски прокурор на София, следващите колеги бяха 15 години по-възрастни от мен. Но какво? Животът да не е свършил? Върти се виенското колело - днес си горе, утре си долу... Няма страшно, няма драма в това. Колко много неща след това ми се случиха. За нищо не съжалявам. Важното е да гледаш напред!
