Тези дни гледах едно американско изследване, според което около една трета от гражданите на САЩ смятали, че проблемите в тяхното общество скоро ще трябва да се решават с въоръжено въстание. Ако е така в цитаделата на либералната демокрация, ако там така гледат на това, което правят политиците, то какво ли си мислят българите в нашата периферна и много по-крадлива и катастрофична либерална демокрация? Ненавистта към политиците нараства, а в същото време немалка част от тях и от политическите наблюдатели продължават почти дрогирано да повтарят, че не какво да е, а само партийно правителство би трябвало да управлява България. Идеята за непартийно и програмно правителство се посреща на нож. А защо?
- Обяснява ни се колко лошо било програмното правителство на Димитър Попов. Но нека да вземем нещата в сравнителен план. Да не би партийното правителство на Филип Димитров да демонстрира по-добри резултати? А това на Жан Виденов? А катастрофата при ГЕРБ, свален с народни протести и камъни? Всъщност и досега Димитър Попов си остава един от най-уважаваните министър-председатели. И не само у нас е така. Правителството на Монти в Италия не бе ли също така по-добро и стабилизиращо от партийното правителство преди това и последвалото след това?
- За да заемеш висок пост в една голяма международна компания трябва да имаш солидно CV на различни равнища на управление, да си се доказал. Да заеме позицията на министър се смята, че може и Сульо и Пульо. Програмното правителство е шанс българите да бъдат управлявани от експерти и технократи, а не от калинки. Либералната демокрация в нашите условия снижи интелектуалното и експертно равнище на българските политици. Да си припомним гигантската некомпетентност на голяма част от парламентаристите и безбройните поправки на законите. Спомнете си, че имахме депутати, които измислиха държавата Нубия, че имахме външна министерка, която не знаеше къде се намира една или друга страна в света. Политици с компетентността на Черната Златка. Управлението на все по-сложни и динамични процеси в условията на глобализация и криза у нас съвпадна с тенденция на деинтелектуализация и депрофесионализация на управлението при така нар. “преход към демокрация”. Ако си устат и простак, ставаш за политик. Хора, които не са управлявали дори жена си ставаха министри, за да управляват свръх сложни системи. Дори прехваленият Дянков не беше ръководил повече от няколко души преди да стане министър в малкото офисче в Световната банка. Затова ги надроби такива, че тепърва ще се чудим какво да правим. Не, не ни трябват министри, които са намирани на кръстопът, а такива, които са се доказали в управлението на големи и сложни системи.
- Политици и политолози се надпреварват да ни убеждават, че програмното правителство било “безотговорно”, че било “правителство на грабежа”. А какви бяха партийните правителства през тези 23 години, дали при тях грабежът бе по-голям или по-малък? Дали не се държаха в повечето случаи като партийни клики? Не, не е вярно, че партийното правителство носи отговорност, за разлика от програмното. Точно обратното – катастрофата на българския преход към капитализъм е резултат на системата на колективната безотговорност. Каква е отговорността например на партийното правителство на Филип Димитров за ликвидацията на селското стопанство и материална база в него за стотици милиони, в резултат на което 90 % от селскостопанската продукция у нас днес е внос отвън? Никаква! Вместо да е в затвора той е възнаграден с позицията посланик и е лице на България пред света!
- Програмното правителство е важен механизъм за обединение в едно силно фрагментизирано политическо пространство, в което в същото време непрекъснато се говори, че “десните” не са “истински десни” и “левите” не са “истински леви” и сред десетките партии и коалиции, участващи в изборите трудно често можем да открием съществени различия. Партиите имат основен проблем с доверието към тях и няма път към възстановяването му. Там, където партийното губи доверие, единственият начин да бъде компенсирано, е на ключови места да се поставят непартийни експерти.
- “Програмното правителство е кукла на конци”, беснее Борисов. Напротив. Досега парламентът бе кукла на конци при партийните правителства. По конституция сме парламентарна демокрация, но досега с партийните управления тя бе нарушавана, тъй като доминираше изпълнителната, а не законодателната власт. Партийната група на ГЕРБ в особено висока степен се оказа придатък на правителството, а не обратното. Сега именно ще се реализира водещата роля на парламента и парламентарните сили. При това контролът ще бъде не от една, а от няколко партии в парламента. Ще имаме, от една страна, относителна независимост на експертите и технократите в изпълнителната власт от партиите, а в същото време обаче чрез парламента те ще могат да ги контролират. Така ще се получи много по-истинско разделение на властите, отколкото при партийните управления.
- «Процесът на вземане на решения не само може да се забави от неизбежните консултации, но и лесно може да бъде блокиран.» ни казва известна дама от кабинета на Борисов, притеснена, че неговите противници може да се обединят и да направят правителство. Напротив! След като има стратегическите програмни ориентири и разполага с опита и експертността, програмното правителство много по-лесно може да взема решения от еднопартийно правителство от калинки. Та нали партийното правителство на Борисов бе пример на неспособност да се вземат решения, на колебаене по няколко пъти на ден по един или друг проблем, на зависимост от посоката на вятъра, липсата на каквато и да е стратегия или програма, неспособност тя да се реализира?
- Всяко правителство е програмно, изпълнява програма, казват противниците на програмно правителство. Да, ама не! Каква беше програмата, която изпълни партийното правителство на ГЕРБ? И нали проблемът на досегашните партийни правителства бе, че се приеха между 200 и 300 стратегии и какви ли не програми, а по принцип те не се изпълняваха! Много в по-висока степен обаче изпълнението на една конкретна програма на програмно правителство може да се изисква от страна на парламента, ако мнозинството в него не е прост партиен придатък на правителството.
- «Всяко програмно правителство има ограничен времеви хоризонт.», ни казва една критичка на програмните правителства.И какво от това? И всяка партийно правителство има ограничен времеви хоризонт от четири години, но за разлика от програмното, неговото мнозинство в парламента не му поставя въпроса защо не си изпълнява програмата.Според сайта Политика.нет управляващите от ГЕРБ са изпълнили само 21 % от направените обещания, т.е. на пет неща – едно. Ако някой във всекидневния живот от пет изречения в четири лъже, можем ли да кажем, че трябва да му имаме доверие и можем да работим и очакваме от него да свърши нещо? А именно тази безотговорност на лъжливото овчарче се получава при партийното управление.
- При едно програмно правителство от експерти и технократи има по-голяма вероятност от честно и прозрачно управление. Няма опасност например Министърът на вътрешните работи да си прави каквото иска и да бъде скрит и защитаван от своето мнозинство в парламента. Това правителство може да бъде контролирано адекватно и да носи отговорност. Партийните върхушки са откъснати от възможността за партийни далавери, политически и шуробаджанашки назначения в министерствата. Възможността за корупция на органите на изпълнителната власт е по-малка.
- «Липсва му политическа представителност», твърдят противниците на програмното правителство. А какво е представителството на партиите и коалициите от партии? Не се ли определя представителството от доверието на гражданите към партиите? В България има вълна на негативизъм към политиците и политиката, към партиите. Да си спомним лозунгите на протестите. И към спечелилата партия ГЕРБ недоверие и омраза изпитват над 60 % от българите. Единственият начин да се върне доверието към държавата и нейните институции е да се намали ролята на политиката и политиците там, за сметка на експертите, технократите, непартийците в изпълнителната власт. Иначе народът ще измете партии и политици.
Преди година в една своя нова програмна статия, озаглавена “Бъдещето на историята”, прословутият идеолог на либералната демокрация Франсис Фукуяма се оплака, че тя не работи в Америка и се е превърнала в олигархия. И че китайските лидери вземали по-рационални икономически решения от американските. Е, ако американските лидери не вземат достатъчно рационални икономически решения, то какво да кажем за българските лидери на правителства в условията на преход към капитализъм? Папата на либералната демокрация ни казва, че правителството в цитаделата на тази демокрация не взема достатъчно рационални икономически решени. У нас в периферията на тази демокрация партийните правителства през изминалите 23 години вземаха не просто по-малко рационални, а катастрофални икономически решения. Защо тогава да настояваме отново на такива правителства?
Програмните правителства се разглеждат обикновено като нещо извънредно, в условия на криза, на неспособност за партийно управление, на висока политическа фрагментация. Но това състояние постепенно се превръща в устойчиво състояние навсякъде в Източна Европа, а и не само там. Да не си правим илюзии – последните две десетилетия го доказаха, досега бяхме в криза и ще продължим да бъде в криза. Нарастват кризисните процеси в либерално-демократичните механизми. Неслучайно масовите протести у нас бяха протести и срещу всички партии на прехода, срещу цялостната система на управление на прехода. В тези условия на устойчива и продължителна криза рязкото засилване на експертността и технократността на управлението, но съчетано с многопартийно представителство в парламента, е един възможен механизъм за преплуване през океана на една продължителна, една устойчива и дългосрочна криза. Това може да стане без да се правят преврати и въвежда непартийно управление както става след 19 май 1934 г., а при съчетаване на многопартийната представителна демокрация с експертността и технократичността в управлението.
Труд
