/Поглд.инфо/ Корупцията е смъртен грях, твърди отецът от Родопите
„Не се страхувай”, Евроком, водещ Васил Василев
Васил Василев: При нас на гости е една емблематична фигура в битката за запазване на българщината, на нашите ценности, на православието и на християнските добродетели. Човек, който направи много за връщането към православието на много от наследниците на ислямизираните българи в Родопите – отец Боян Съръев. Отче, смъртен грях ли е корупцията?
Отец Боян Съръев: Да си присвоиш нещо чуждо, което не ти принадлежи е грях и то много тежък. Така че казано е: „Не кради!”, в Светото писание и всяко отнемане на чуждото имущество, пари, си е кражба. Този, който краде прекрачва законовите и моралните норми и заграбва чуждото, което е придобито вероятно с много труд и пот, с много усилия.
В.В.: вие сте близо на 60 години. Живял сте и преди и по време на Прехода. Кога живяха хората по-добре?
Б.С: Не може да се каже категорично. Лично аз съм щастлив, че живея в едно по-свободно време. Далече съм от политиката, далече съм и от корупцията, далече съм от политическите борби и интриги. Аз се занимавам с духовенство, проповядвам, служа, общувам с хората. А те имат това право да изповядват свободно вярата си, независимо дали са християни или от някакво друго вероизповедание. Аз самият имам право да практикувам богослужението и проповедта.Така че аз съм щастлив, че живея в тези времена.
Но днес има някаква носталгия по държавността в онези времена. Имаше армия, имаше ред и сигурност, типични за тоталитарната държава. Тоталитарната държава не може да съществува без строг ред и изведена до фанатизъм законност, без силовите органи и министерства. Трудно ми е да кажа, кога се живееше по-добре, но не трябва всичко от онова време да се отрича. Но пък да се абсолютизира социалистическият режим на фона на днешното беззаконие и корупция, разсипване на държавата, също не бива. За съжаление, ни продължаваме да се намираме в преход и не можем да кажем, че това, което днес се случва в България – икономически, политически и социални взаимоотношения, всъщност са типичните черти взаимоотношения на демокрацията. Ние, в този преходен период, сме нито риба, нито рак, но живеем с надеждата, че
ще станем един ден нормална демократична държава.
Не казвам, че демокрацията е съвършената форма на държавно управление. Аз по принцип съм теократ, т.е. за мен Бог е този, който управлява, който нарежда процесите, реализира своята велика воля в благия си промисъл както за обществата, така и за отделния човек. Но понеже живеем в демокрация, казвам, че няма по-добра система от нея или друг по-съвършен строй. Така че ще се съобразяваме с демокрацията.
В.В.: Но в нашата форма на демокрацията, защото тя е различна от френската, американската демокрация - при нас има много особености, - не изчезват ли християнските ценности като милосърдие, смирение, морал, чест, достойнство, дори? Не се ли размиват някакси в действителността днес?
Б.С.: Да, това е така, защото живеем в едно време на коренни промени в системата от морални ценности. Ние виждаме днес, че се говори непрекъснато за европейски ценности, а не за национални, български такива. Не се говори за народопсихология, не се говори за български традиции. А всъщност народопсихологията и традициите на нашият народ са православни. Това нашата същност. Втората духовна природа на българина е православието. Цялата ни културна традиция и бит саизградени на тази основа.
Тези европейски ценности се оказаха едни хомо-ценности и нещо около тях. Европа е в нов културен цикъл. Европа днес не е нито на Моцарт, нито на Балзак, нито на Виктор Юго. Тя е на консуматорите, на потребителите, които само се радват на добре подредената държава, която им подсигурява добри приходи в семейството и реализиране на консуматорски стремежи и потребности. За съжаление всичко се заключава в това. Не казвам, че въобще няма реална, истинска култура в Европа. Но както и в България, тя се ползва от определени елитарни кръгове. Масата от хора, за съжаление, си е консуматорска и нищо друго не я интересува. Само някой латино-американски сериал, от време на време и това е.
В.В.: А кои от тези християнски, православни, български ценности трябва да се стремим да запазим в най-голяма степен?
Б.С.: Ами целият християнски и евангелски морал трябва да се запази, защото цялата световна култура стъпва върху Светото писание. Международните взаимоотношения са изградени на златният принцип на Евангелието, което ни дава Господ Исус Христос – да не правим това на другите хора, което не искаме да ни се случва на нас. Всеки иска да бъде обичан, зачитан и уважаван. Освен тези евангелски фундаменти в човешките взаимоотношения,
трябва да запазим и националната си идентичност.
Ако ние живеем извън Балканите, примерно, и не сме православни, автоматично ще изчезнем като българи, ще изчезне нашата култура и всичко, свързано с нас. Затова ние сме просто закодирани да живеем на Балканите като български народ и да сме православни. Бог ни е отредил православието като наша религия и ние сме длъжни да го пазим, да го изучаваме и прилагаме в нашето ежедневие. Ако Господ искаше ние да сме протестанти или тибетски лами, будисти, ние щяхме да сме такива. Бог щеше да ни даде спасението чрез тези религии. Съгласно богословските принципи и канони обаче, няма спасение за човека извън православието. Всичко останало е… Не казвам, че е съвсем празна работа, но не води до истинското спасение.
В.В.: Като че ли ни е дал най-хубавото парче земя на Земята, но заедно с това ни е предопределил и наказания, които нашият народ тегли 1337 години. Какви хора са енориашите? Как ги виждате?
Б.С.: Те са от различни социални слоеве. Нашата част са най-обикновени хорица,които трудно връзват двата края. Има разбира се и богати хора, които разполагат с милиони, но в църквата всеки по един и същи начин преживява общението с Бога, защото пред него ние наистина сме равни и във философския смисъл на думата – нищожни. Без Божието какво можем да бъдем ние: едни недостойни, грешни човеци, които са длъжни да се каят за своите грехове в храма и да молят прошка от Бога.
В.В.: Упованието в църквата се засили след позицията на Светия синод за Истанбулската конвенция. С неговата ясна и категорична позиция, която отхвърляше този документ.Това в голяма степен допринесе конвенцията да бъде снета от дневния ред на обществото. Не трябва ли църквата да се намесва по-активно в тези проблеми, които в крайна сметка опират до живота и до душата на всеки един от нас. Не трябва ли тя да бъде малко по обществено активна?
Б.С.: Църквата е хилядолетна институция. Тя се опира на вековни традиции, на учението Христово, на Богослужението.
Църквата не е корпус за бързо реагиране.
Ако днес премиерът, президентът или някой нещо направи в политически, икономически или обществен план, църквата веднага да реагира и да отговаря. Когато църквата не се обажда, не прави декларации, не прави медийни изявление по един или друг въпрос, народът казва: защо мълчи и не реагира църквата. Когато обаче църквата се намеси в някои проблеми, тогава пък всички казват – абе, тя няма ли си друга работа. Няма ли си други проблеми църквата, че тръгнала да се занимава с джендър общества, с хомосексуални проблеми – малко ли хомосексуалисти има там, че сега свещениците са тръгнали да се оправят с хомосексуализма. Църквата е мъдра институция. Нейните служители са хора с различно мислене, с различен манталитет. По принцип църковните служители по цялата йерархия, мислят по-различно от масата.
В.В.: Аз съм слушал проповеди както на обикновени селски свещеници така и на архиереи, митрополити и ми прави впечатление, че след завършването на литургия там, някои от тях държат проповеди…
Б.С.: Това е задължително! След богослужението, трябва да има проповед.
В.В.: Така.. В тези проповеди, те трябва да обръщат внимание на тези проблеми, които засягат енориашите, хората, въобще държавата и народа. Но като че ли хората не реагират на тези проповеди. Като че ли не могат да възприемат идеите, които се съдържат в тях. Аз съм чувал много сериозни, много смислени и хубави неща, казани от амвона.
Б.С.: То други работи не се говорят от амвона. Празни приказки няма.
В.В.: В този смисъл, не са ли умрели душите на хората, след като и проповедта не може да ги възбуди да станат и да защитят това, което е тяхно?
Б.С.: Значи, Божието слово е семе. Ние, духовниците сме сеячите на това семе. Когато то се хвърли в земята обаче, не дава веднага плод. Не пониква веднага. Затова, когато ние говорим на хората – било от амвона, било в медиите, ние сеем Божието слово и минава време, докато то поникне и даде плодове. На словото Божие и на проповедта не се реагира така, както се реагира на една емоционална и спекулативна политическа реч. С бурни ръкопляскания, овации, дюдюкания и така нататък. Това практически не е възможно. Всеки, който слуша проповедта, той я приема в сърцето си и както се казва в притчата за сеяча - едни слушат словото, обаче не го възприемат; други го възприемат, обаче временно, забравят го, угрижени в собствените си грижи. А трети и четвърти го приемат и то дава някакъв плод. Според това кой колко е понесъл в сърцето и душата си. Така че не е изстинало обществото към словото Божие. Напротив, хората са жадни за него и когато нещата прозвучат от амвона, те звучат по друг начин – божествено, ако щете, имат небесно звучене. За разлика от нещата, които си говорим по кафенета и читалищни зали. В църквата нещата звучат по друг начин и по друг начин се възприемат, като обикновено се помнят цял живот.
В.В.: Благодаря на отец Боян Саръев.
