/Поглед.инфо/ Какво е свободата на словото? Какво е демокрацията? За мен тази две неща са неразривно свързани. Свободата на словото означава да можеш да заемеш позиция без да се страхуваш, че заради нея ще ти се случи нещо лошо, а демокрацията се изразява в отношението на мнозинството към малцинството. Т.е. ако можеш да кажеш това, което мислиш, без да изпитваш основателен страх, че заради тази твоя позиция мнозинството, което не е съгласно, „ще си разчисти сметките” с теб, то ти живееш в демократично общество, в което има свобода на словото.
Анатолий Сергеевич Клян, оператор на руския „Первый канал”, за съжаление нямаше щастието да предава от страна, която се радва на тези две придобивки на съвременността. Той беше в Украйна. До вчера предаваше от Донецката народна република (ДНР). Някой би казал, че просто си е вършил работата. За него това не беше просто работа, а призвание – призванието да дава на своите зрители информация за реалната картина на случващото се в ДНР, за зверствата и ужасите, извършвани от украинската армия и нацгвардията, без украсяване, но и без да крие нищо. Заради такива смели журналисти ние получаваме възможността да направим информиран избор каква позиция да вземем. Избор, който да се основава на съвестта ни, отчитайки фактите. За мен това не е просто вършене на работа, а изпълнение на осъзнат дълг към обществото – към своето и към чуждите. Убийството му не е просто добавяне на още една към стотиците жертви на палачите, чиито безчинства той отразяваше, а е поредният удар срещу тези две ценности, с които започнах статията си – свободата на словото и демокрацията. 30 юни 2014 г. ще остане в историята на конфликта в Украйна именно като посегателство срещу най-висшите човешки ценности, сред които на първо място е правото на живот, а на второ – вече споменатите по-горе. На 17 юни вече бяха убити двама журналисти на руска медия (Игор Корнелюк и Антон Волошин), преди това загинаха италиански журналист и неговият преводач. И нека после Порошенко лицемерно да заявява, че невъоръжените няма да пострадат, нека говори за изпълнение на постигнатите договорености! Но кой е по-лошият – този, който лицемерно дава обещания и не ги спазва, или този, който се прави, че му вярва, и не се намесва пред лицето на отявления геноцид?!
Как загина Анатолий Клян?
Анатолий Клян беше убит на 30 юни по време на снимки. Снима репортаж за жените, които искат да отведат синовете си извън гражданската война, да ги приберат от армията. Тези, които стрелят по автобуса, знаят, че в него има жени и журналисти. Още повече, че в прословутия мирен план на Порошенко е посочено, че по невъоръжени няма да се стреля. Тогава защо журналистите се превръщат в жива мишена? Та отиват на снимки – екипът на „Первый канал” и жените. Изглежда сякаш това е поредната обичайна история от този вид. Такива вече е имало няколко десетки. Майките на войниците отиват пред вратите на сградата, където се намира войсковата част, и се опитват да извикат синовете си, които са в нея. Синове, призовани да воюват срещу собствения си народ!
Пътуването до войсковата част е организирано от опълчението, но в жълтия автобус освен шофьора, жените и журналистите няма никой друг. Всичко това се случва през нощта. Анатолий Клян, който има зад гърба си няколко войни – в Югославия, Ирак и Сирия – знае, че е опасно да включва осветлението над камерата, защото това го превръща в отлична мишена. Въпреки опасността го включва, за да вземе интервю. Той и спътниците му стигат до сградата на войсковата част. И дори някои от войниците излизат от нея. Но разговорите между пристигналите и излезлите не се получават и се взема решение жените и журналистите да се върнат в автобуса. Тръгват си, отиват в близост до автобуса, смятат, че са в безопасност. Признаци на агресия не е имало. И изведнъж сигнална ракета! И стрелба!
Обстрелът бива заснет от камерата на самия Клян. Той казва, че в него е попаднал куршум. Казва го, а не извиква. Никой не му обръща внимание в началото. Всички виждат, че е ранен шофьорът, който се опитва да измъкне автобуса от обстрела. Но когато Клян казва на кореспондента, че не може да държи камерата повече, става ясно, че нещата отиват на зле. Обстрелът продължава от страната на вратата за пътниците. Шофьорът прави каквото може, за да го избегне и да се върне към зоната на опълченците. Поне докато той самияте в състояние. В това време в салона на автобуса колегите на Анатолий се опитват да го задържат в съзнание, макар че той се влошава.
„Толя каза: „Рани ме”. При това го каза няколко пъти. По-нататък го държах. Не знаех какво да направя, как мога да му помогна. Не знаех къде е улучен. Той само каза, че му е трудно да диша. А аз не знаех къде е улучен и как е улучен” – спомня си кореспондентът на РЕН-ТВ Виталий Ханин.
След това спират минаваща наблизо кола, натоварват Анатолий, който още е в съзнание, и се опитват да стигнат до болницата.
„И точно когато преместваха Толя, започваха да го изнасят от автобуса, последните му думи бяха... знаете ли, той се обърна и каза: „Камерата, камерата...” Камерата му беше останала в автобуса. Това бяха последните му думи” – разказва колегата му от „Первый канал” Евгений Лямин.
Колегите му от „Первый канал” си спомнят, че са го наричали най-вече „чичо Толя”. Не заради възрастта (68 години), а заради доброто му отношение към хората. Ту ще донесе кошница с гъби, ту ще покани всички на риболов, по който страстно се увлича.
Когато украинските власти преустановяват достъпа от Русия за всички мъже до 60-годишна възраст, чичо Толя, усмихвайки се, казва, че „ето това е предимството” на неговата възраст. И заминава за Донецк, където сменя снимачната група на Денис Давидов.
„Ние с него се прегърнахме. Винаги съм го наричал Майстор. Казвам му: „Майсторе, много те чакам в Москва. По-бързо се връщайте!”. Той казва: „Да! Приятелю, трябва бързо да се върна! До септември задължително. Защото през септември съм за риба” – разказва кореспондентът на „Первый канал”, Денис Давидов.
Колегите му повече няма да чуят гласа на чичо Толя, няма да опитат от гъбите му, нито ще се радват на риболова с него. Зрителите на неговите репортажи се лишиха от един отличен оператор, винаги готов да отиде на най-горещите точки, за да бъдат те информирани, а не манипулирани.
Така киевската хунта взе поредната си жертва. Загина още един поборник за по-доброто бъдеще. „Загинал, за да живее демокрацията”, както гласи един известен надпис.
Към офиса на „Первый канал”, единствената месторабота за целия живот на Анатолий Клян, днес цял ден се стичат хора, които не са го познавали лично, за да поднесат цветя. Поклон пред паметта му!
