/Поглед.инфо/ Латинска Америка навлезе в новата 2019г. с явна несигурност и с един нов латиноамерикански популизъм. Политиките в Американския континент се завъртяха и смениха стратегията си с избирането на президентите Тръмп /САЩ/, Лопес Обрадор /Мексико/ и Болсонаро /Бразилия/. Идеологическата близост между президентите на Бразилия и САЩ намериха незабавен израз за намеса във вътрешните работи на Венесуела. Именно Болсонаро е първият помощник на САЩ в конфликта с Венесуела, за разлика от мексиканския президент, който застана зад суверенната държава и законния президент Николас Мадуро, политика залегнала в мексиканската доктрина „Естрада“ още 1930г.
Демокрацията в региона е нестабилна, политическите трансформации са факт, демократичната държавност е в криза. Мирът и развитието в този регион не позволяват да се говори вече за модерна политика и за икономически и социални промени, за ролята на държавите в регионалната интеграция. В нейния ускорен ход към глобализация през новия век, Латинска Америка е все още разделена на няколко търговски зони в постоянна интеграция и развитие, но все по–обвързана и зависима от САЩ и Европейския съюз, но и от Китай, Индия и Русия. Политическата неуравновесеност, корупцията, инфлацията и експлоатацията от вън са оставили насред пътя на развитие много от страните в региона. В тази група днес е и богатата /трета в света/ на петролни залежи Венесуела, чиито народ е изправен пред държавен преврат, гражданска война и кървава баня.
Латиноамериканският популизъм, национализмът и социалдемократическите ценности се преплитат трудно и възраждат един чисто латино-американски вариант на управление. Десницата премина границата на стесненото си поле от консервативни и християн–демократически партии и се приобщи с крайно десните, довели Болсонаро в Бразилия, Макри в Аржентина и Иван Дуке в Колумбия за промяна на социалните политики в региона. Върви се към твърд консерватизъм, спомняйки си не с гняв, а с умиление военните хунти и политиката на генералите–превратаджии. В този регион се появиха и така наречените нови, млади “делфини” с чисти биографии, разграничавайки се от създателите си. Те угодно се предложиха на силния САЩ за участие като марионетки на държавни преврати в този размирен регион и някои вече заемат местата си в малките зависими държави. “Новият континент” в новия век се обяви за нови политически лостове на развитие и напредък: демокрация, интеграция, инвестиции и пазари. Но почти в цяла Латинска Америка днес се шири рецесия: безработица, инфлация, бягство на чужди капитали, бедност, наркотрафик, тероризъм, отвличания на политици, военни и цивилни, безследно изчезнали хиляди граждани...
Латинска Америка от времето на нейното откриване е имала, както велики освободители, генерали, апостоли-герои, така и побъркани президенти, губернатори, политици.
Ще стигне ли Венесуела до диархично управление?
Диархията или двувластието като държавно управление, влиза в политиката от Френция /“diarchie”- управление на двама владетели с еднаква политическа тежест и власт./ Диархичното управление е познато още отдревността в Древна Спарта, Древен Рим, Картаген… а в Латинска Америка с “Великата империя на инките”. „Инка“ означава на езика кечуа „владетел“ или „господар“ и населението на инките са били управляваща класа или управляващата династия в империята. За да бъде спазвана обществената йерархия при инките, всеки висш пост е заеман от двама души – един е със старши ранг – “ханан”, а другият е с младши – “хурен”. Империята – /Tawantinsuwu/, /1438-1533/, е най-голямата и най-мощна “Империя на четирите района” до идването на Колумб в Америка. Във “Великата империя на инките” – Imperio incaico, с център високите Анди и главен град-държава Куско са днес държавите Перу, Колумбия, Еквадор, Венесуела, Бразилия, Аржентина, Чили.
И другият въпрос, който ме занимава - признаването на Хуан Гуаидо като президент на Венесуела означава ли край на доктрината „Джеферсън“? Хуан Гуайдо, 35-годишният ротационен председател на суспендираното от две години Национално събрание на Венесуела след избори на Венесуелското Учредително /Велико/ събрание, което действа, неочаквано импровизирано на митинг положи клетва и се обяви за „временен президент”. Веднага дойде подкрепата на САЩ и на Бразилия, последвана и от други десни латиноправителства, близки и зависими от САЩ. Гуаидо призова за сваляне на президента Николас Мадуро, който само преди седмица – на 10 януари 2019г. положи клетва за президент за нов мандат, след като през юни 2018г. спечели убедително президентските избори срещу кандидата на опозицията. Това решение на опозицията за недемократичен, а силов начин да вземе властта, е подготвен със срещи-политически совалки на Гуаидо в САЩ, Бразилия и Колумбия, на коит той приема новото си амплоа на политическа марионетка. Но за Венесуела не са избрали подходящия човек. Международният анализатор Фернандо Аранкон сравнява политическите умения на Хуан Гуаидо с тези на президента Мадуро: „Гуаидо няма никакъв ефективен капацитет за управление и за ръководство на една държава и по мое мнение държавата и управлението на Венесуела остава на президента Н.Мадуро., зад който не случайно застанат народът и генералският състав на Венесуела...“
Ще си позволя да припомня някои реалности, които са от значение за Американския континент и които говорят за високото ниво държавници, оставили своя почерк.
След като Доналд Тръмп влезе в Белия дом, Държавният департамент понесе няколко земетръсни удари, които разклатиха основите на сградата Труман. В туитъра се чуха много ексцентрични мерки като: спиране дейността на правителството до одобрението на Конгреса на сумата от 6 милиарда за изграждане на стена на мексиканската граница, необяснимото напускане на ЮНЕСКО, личното решение на президента за преместване посолството на САЩ в Израел от Тел Авив в Йерусалим...
Последната от тези противоречиви мерки е и едностранното и безусловно признаване на Хуан Гуаидо като президент на Венесуела. Може би съм от малкото българи, които познават тази страна и този регион, където съм работила като български дипломатически представител и трябва да кажа, че от доста години се знае, че във Венесуела трябват промени, които да отключат по-добър финансов и икономически ресурс, по-висок социален статус за венесуелския народ. Известно е и фактът, че външни сили правят всичко възможно населението да търпи лишения, да е недоволно от поминъка си, за да го принудят да иска политическа промяна, както това стана в Ирак, Либия и Сирия.
Едностранното решение на администрация Тръмп да посегне на суверенна държава и чрез преврат да свали законно избран президент и правителство на Американския континент е в разрив с Доктрините на САЩ и на Латинска Америка – добри или лоши, но които са залегнали за държавното устройство и стабилността на континента и които се спазват.
Скъсване с консенсуса във външната политика и слагане край на доктрината „Джеферсън“.
От самото създаване на Съединените щати държавният департамент следва максимата отнасяща се за признаване на правителствата на континента : няма да бъде признато едно правителство, което няма подкрепата на населението и което не е способно да поеме своите международни задължения. Тези две условия са залегнали в Доктрината „Джеферсън“, една задължителна практика във външната политика на САЩ, създадена от тогавашния държавен секретар Томас Джеферсън, юрист и политик, президент на САЩ два мандата, който реагира по събитията на Френската революция. Джеферсън е и дипломат, той е бил посланик в Париж. Ако приложим спазване на тази доктрина при сегашното ситуация във Венесуела, лесно си даваме сметка, че признаването на Гуаидо е едностранен и едноличен акт, а най-вече противоположно решение на традиционната дипломация на Съединените щати. Новата доктрина „Тръмп“, ако можем да говорим за доктрина, кара външнополитическите елити да си скубят косите. Сенатор Тед Круз, който е бил във външнополитическия екип на Тръмп е на мнение, че “Доктрината Тръмп е сякаш чрез наблюдател, който не е свързан с политическо или международно образование...” Ако трябва да се обобщи доктрината на Тръмп накратко: “американските интереси са на първи план, всичко останало е след това и наистина е след това: история, традиции, съюзи… Той вижда светът в черно и в бяло. Черното означава лошото за Америка, а бялото – доброто.”
Нарушаване на регионалните дипломатически доктрини: Доктрината “Монро”/1823г./ е геополитическата концепция, направлявала външната политика на САЩ и интересите им през 19 и 20 век. Приетото решение от Тръмп не само не зачита важни дипломатически доктрини на континента, но тревожи силно международната общност и останалия свят в ООН. Приетата мярка от дуото Тръмп-Помпео не зачита установените регионални практики от доктрините „Тобар“ /Еквадор,1906/, според която латиноамериканските правителства в защита на демокрацията, следва да се въздържат и да не прибягват до признаване на правителства “de facto”, издигнати на улични събирания, демонстрации и вълнения. Дали еквадорската доктрина „Тобар“ или мексиканската доктрина “Естрада” прилагана от 1930г. и двете забраняват чужди правителства да определят за законно или не политиката на суверенна държава и да се замесват във вътрешните й работи.
Възможност от ескалация на конфликта до гражданска война. В общество на конфликт като венесуелското трябва да се избягват едностранни мерки, защото отдалечават и комплицират позициите за решаване на конфликта по мирен и демократичен път. При евентуална гражданска война опасността от многохилядни жертви е реална.
