/Поглед.инфо/ Дори протестите ни са на дребно, на парче... „Ние сега сме като децата – измина толкова време, а още не можем да решим как да живеем в новото демократично общество. Какъв трябва да бъде пътят ни оттук нататък?... Да, оказа се, че най- трудното, най-страшното на комунизма е онова, което идва след него!”

Пророчески думи, нали?!

Цитирам ги от едно интервю на големия полски журналист-

демократ Адам Михник, което преведох преди близо 30 години.

Наистина, какво се случи след казаното от Адам Михник? Може би най-лошото,

което би могло да се случи на една нация днес – упадък: морален, финансов,

демографски. Бедност, болести, висока смъртност, отрицателен прираст. Да, и по

трите показатели сме безспорните „първенци” в Европа.

А в последно време – мръсен въздух, внос на боклук от Европа и безводие! И защо стана така?

Защото не бяхме узрели за тази дългоочаквана, мечтана промяна. Не бяхме

подготвени за нея? Наистина, живяхме в едно определено затворено общество,

но все пак, имахме достатъчно информация за нормалния свят, не бяхме,

например, като Северна Корея.

Причините са много и от различно естество. До известна степен опират и до

националния ни характер. Пречупен през дългите години на робство – като

пресметнем от 681 година насам за 13 века – повече от 7 века и половина

(византийско, турско, съветско). И нашата безгранична търпеливост, по повод на

която Ботев, нашият гениален поет и публицист, когото сега от МОН

цензурират в учебниците за децата ни, писа: „Да мълчиш като риба, да търпиш

като вол!”. Една, наистина, духовна леност. Но тук ще попитам: кой би трябвало

да ни събуди, да говори първи, от нас, от нашето име? И все пак, това не е ли

първо длъжност на интелектуалеца, на по-високообразования човек? И защо

нашата интелигенция, която би трябвало първа и без подканяне да „дава тон” на

общия ни хор, да бъде водещия глас, отдавна позорно мълчи. Мълчи за всичко!

Мълчи за безобразията на властта, за ограбването и разрушаването на България,

за васалната ни външна политика, за корупцията и беззаконията, за

несъвършената ни съдебна система, за престъпността, за съсипването на

образованието, здравеопазването, културата, и дори за прибързаното признаване

на този сбъркан проект „Северна Македония” и на „македонския език” (?!)... И

така, още в началото на прехода, макар тогава да прояви някаква активност,

интелигенцията ни се примири се твърде бързо със ситуацията, по-точно с

упадъка и мълчеше, мълчи и сега. Освен, че е и разединена. Та само

писателските съюзи у нас са четири, докато в съседна Румъния, например,

страна три пъти по-голяма от нашата, с много повече писатели, е само един. И

така трудно се обединява за каквато и да е кауза. Също както и политическите

партии, начело с управляващата. Повечето от тях трудно могат да се нарекат „политически”, защото са

без идеология, програми, визия за страната, а по-скоро средство, цел на

определени хора да влязат във властта, като знаят, че у нас се забогатява именно

чрез нея. И в малка България партиите са повече от 300! Абсурдно, но факт!

При това в страна на индивидуалисти, където твърде трудно се стига до някакво

обществено съгласие и обединение дори и по най-малките въпроси. А когато се

протестира, се прави пак съсловно, цехово, на дребно, без да се предприеме

нещо мащабно и голямо.

Наскоро препрочетох Дневника на големия наш литературен критик Боян Пенев

(1882 – 1927) и открих следните ценни мисли:

Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният

деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-

дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата,

познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една

хармонична колективна воля... Българинът не е способен да реагира и да

негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство все още

не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него

никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами

за себе си да станем велика сила. Но къде са усилията?”

В скорошна публикация в печата се изказах против данъка- убиец на

българската книга. Шест творчески съюза се отзоваха на апела ми и написаха писмо до

премиера и Парламента - отговор, разбира се, няма.

Ще припомня, че с цели 20 процента се облагат у нас

книгите, учебниците, учебните помагала, изобщо печатните издания. В най-

бедната страна този данък е най-висок, наистина убийствен за автори и издатели,

а също и за читателите, докато в богати страни като Франция е пет на сто, в

Англия дори нула (!), а в азиатска Турция също вече е нула. В северната ни

съседка една книга струва три пъти по-малко от българска със същия обем и

печат. А хазартът, който печели огромни пари, е все без никакъв данък.

Същински абсурд, нали?! А после се питаме: защо българинът чете все по-

малко и купува толкова рядко книги? И от една от най-четящите нации в света, с

най-достъпни като цена книги, сега сме на другия полюс. Но за мнозина от

властта това е добре дошло. Неграмотните хора са верни гласоподаватели,

нали?!

Жельо Желев не беше успешен президент и не успя да обедини народа, въпреки,

че в началото беше избран с надежди и възторзи. Да, той направи грешки и

компромиси (случаят „Боянските ливади” или завоя към БСП), но каза нещо

много важно, за което не се бяхме сетили: че след тоталитарна власт или пък

ситуация на хаос към демокрацията може да се премине само през диктатура. И

едва след свалянето й, може да се установи истински правов ред и демокрация.

Примерът: Испания след Гражданската война, през франкистката диктатура до

демокрацията днес. А гърците нямаха ли те след войната, военна диктатура

преди днешната демокрация? Не се ли случи същото и в Чили – след хаоса при

Салвадор Алиенде, през диктатурата на Пиночет до вече нормалната държава, в

която гражданите постигат сами своите искания и свободи. Ето, наскоро там

вдигнаха билетите за транспорта и това накара всички чилийци, до един, да

издигнат глас, да излязат на улицата и да победят. Докато у нас?! Какво се

случи, например, сред безпрецедентното, драстично вдигането на цените на

транспорта в столицата?... А водната криза, замърсяването на въздуха и европейския боклук,

засипал страната ни? Но изглежда, че все още не сме стигнали съвсем до дъното, последното,

крайното дъно, за да кажем нещо.

А и няма и кой да ни поведе? През 19 век са

ни повели нашите велики мъже: Раковски, Левски, Ботев, Каравелов – цяла

плеяда. Книжовници, бунтари. Но сега нямаме такива. Част от интелигенцията е купена, другата – по-

голямата е отчаяна и примирена и мълчи, а времето лети и България затъва. Скоро ще стигнем „дъното на дъното”.

За съжаление, българската интелигенция, както никоя друга в Европа, е изтикана

„натясно, в ъгъла”. Не е допусната до властта, дори като съветник, консултант.

Управляват ни невежи и алчни за власт и пари калинки.

Дори и министрите на културата, които ни се натрапват от властта, са далече от

истинските стойности в културата, те не се ползват с уважението не само на

интелигенцията, но и на всички граждани. Ето само една фраза на един от тези

министри: „Театрите оперите и оркестрите са киста в тялото на българския

данъкоплатец!” Досещате се кой е, нали?! Скулпторът Рашидов, известен

приятел на Б.Б. Та какво да очакваме от тази част на българската

„интелигенция”...

ТА ДАНО НАРОДЪТ НАЙ- СЕТНЕ ДА Я ЗАСРАМИ...

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели