Пророчески думи, нали?!
Цитирам ги от едно интервю на големия полски журналист-
демократ Адам Михник, което преведох преди близо 30 години.
Наистина, какво се случи след казаното от Адам Михник? Може би най-лошото,
което би могло да се случи на една нация днес – упадък: морален, финансов,
демографски. Бедност, болести, висока смъртност, отрицателен прираст. Да, и по
трите показатели сме безспорните „първенци” в Европа.
А в последно време – мръсен въздух, внос на боклук от Европа и безводие! И защо стана така?
Защото не бяхме узрели за тази дългоочаквана, мечтана промяна. Не бяхме
подготвени за нея? Наистина, живяхме в едно определено затворено общество,
но все пак, имахме достатъчно информация за нормалния свят, не бяхме,
например, като Северна Корея.
Причините са много и от различно естество. До известна степен опират и до
националния ни характер. Пречупен през дългите години на робство – като
пресметнем от 681 година насам за 13 века – повече от 7 века и половина
(византийско, турско, съветско). И нашата безгранична търпеливост, по повод на
която Ботев, нашият гениален поет и публицист, когото сега от МОН
цензурират в учебниците за децата ни, писа: „Да мълчиш като риба, да търпиш
като вол!”. Една, наистина, духовна леност. Но тук ще попитам: кой би трябвало
да ни събуди, да говори първи, от нас, от нашето име? И все пак, това не е ли
първо длъжност на интелектуалеца, на по-високообразования човек? И защо
нашата интелигенция, която би трябвало първа и без подканяне да „дава тон” на
общия ни хор, да бъде водещия глас, отдавна позорно мълчи. Мълчи за всичко!
Мълчи за безобразията на властта, за ограбването и разрушаването на България,
за васалната ни външна политика, за корупцията и беззаконията, за
несъвършената ни съдебна система, за престъпността, за съсипването на
образованието, здравеопазването, културата, и дори за прибързаното признаване
на този сбъркан проект „Северна Македония” и на „македонския език” (?!)... И
така, още в началото на прехода, макар тогава да прояви някаква активност,
интелигенцията ни се примири се твърде бързо със ситуацията, по-точно с
упадъка и мълчеше, мълчи и сега. Освен, че е и разединена. Та само
писателските съюзи у нас са четири, докато в съседна Румъния, например,
страна три пъти по-голяма от нашата, с много повече писатели, е само един. И
така трудно се обединява за каквато и да е кауза. Също както и политическите
партии, начело с управляващата. Повечето от тях трудно могат да се нарекат „политически”, защото са
без идеология, програми, визия за страната, а по-скоро средство, цел на
определени хора да влязат във властта, като знаят, че у нас се забогатява именно
чрез нея. И в малка България партиите са повече от 300! Абсурдно, но факт!
При това в страна на индивидуалисти, където твърде трудно се стига до някакво
обществено съгласие и обединение дори и по най-малките въпроси. А когато се
протестира, се прави пак съсловно, цехово, на дребно, без да се предприеме
нещо мащабно и голямо.
Наскоро препрочетох Дневника на големия наш литературен критик Боян Пенев
(1882 – 1927) и открих следните ценни мисли:
„Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният
деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-
дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата,
познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една
хармонична колективна воля... Българинът не е способен да реагира и да
негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство все още
не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него
никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами
за себе си да станем велика сила. Но къде са усилията?”
В скорошна публикация в печата се изказах против данъка- убиец на
българската книга. Шест творчески съюза се отзоваха на апела ми и написаха писмо до
премиера и Парламента - отговор, разбира се, няма.
Ще припомня, че с цели 20 процента се облагат у нас
книгите, учебниците, учебните помагала, изобщо печатните издания. В най-
бедната страна този данък е най-висок, наистина убийствен за автори и издатели,
а също и за читателите, докато в богати страни като Франция е пет на сто, в
Англия дори нула (!), а в азиатска Турция също вече е нула. В северната ни
съседка една книга струва три пъти по-малко от българска със същия обем и
печат. А хазартът, който печели огромни пари, е все без никакъв данък.
Същински абсурд, нали?! А после се питаме: защо българинът чете все по-
малко и купува толкова рядко книги? И от една от най-четящите нации в света, с
най-достъпни като цена книги, сега сме на другия полюс. Но за мнозина от
властта това е добре дошло. Неграмотните хора са верни гласоподаватели,
нали?!
Жельо Желев не беше успешен президент и не успя да обедини народа, въпреки,
че в началото беше избран с надежди и възторзи. Да, той направи грешки и
компромиси (случаят „Боянските ливади” или завоя към БСП), но каза нещо
много важно, за което не се бяхме сетили: че след тоталитарна власт или пък
ситуация на хаос към демокрацията може да се премине само през диктатура. И
едва след свалянето й, може да се установи истински правов ред и демокрация.
Примерът: Испания след Гражданската война, през франкистката диктатура до
демокрацията днес. А гърците нямаха ли те след войната, военна диктатура
преди днешната демокрация? Не се ли случи същото и в Чили – след хаоса при
Салвадор Алиенде, през диктатурата на Пиночет до вече нормалната държава, в
която гражданите постигат сами своите искания и свободи. Ето, наскоро там
вдигнаха билетите за транспорта и това накара всички чилийци, до един, да
издигнат глас, да излязат на улицата и да победят. Докато у нас?! Какво се
случи, например, сред безпрецедентното, драстично вдигането на цените на
транспорта в столицата?... А водната криза, замърсяването на въздуха и европейския боклук,
засипал страната ни? Но изглежда, че все още не сме стигнали съвсем до дъното, последното,
крайното дъно, за да кажем нещо.
А и няма и кой да ни поведе? През 19 век са
ни повели нашите велики мъже: Раковски, Левски, Ботев, Каравелов – цяла
плеяда. Книжовници, бунтари. Но сега нямаме такива. Част от интелигенцията е купена, другата – по-
голямата е отчаяна и примирена и мълчи, а времето лети и България затъва. Скоро ще стигнем „дъното на дъното”.
За съжаление, българската интелигенция, както никоя друга в Европа, е изтикана
„натясно, в ъгъла”. Не е допусната до властта, дори като съветник, консултант.
Управляват ни невежи и алчни за власт и пари калинки.
Дори и министрите на културата, които ни се натрапват от властта, са далече от
истинските стойности в културата, те не се ползват с уважението не само на
интелигенцията, но и на всички граждани. Ето само една фраза на един от тези
министри: „Театрите оперите и оркестрите са киста в тялото на българския
данъкоплатец!” Досещате се кой е, нали?! Скулпторът Рашидов, известен
приятел на Б.Б. Та какво да очакваме от тази част на българската
„интелигенция”...
ТА ДАНО НАРОДЪТ НАЙ- СЕТНЕ ДА Я ЗАСРАМИ...
