По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Илюзията за американски натиск и неизбежността на Пекин във Вашингтон
Преговорите в Белия дом от 24 септември преминаха под знака на остра дипломатическа съпротива, скрита зад протоколни усмивки пред камерите. Според публикации в арабски медийни източници и анализи на дипломатически наблюдатели, американската страна е влязла в залата с намерението да упражни максимален натиск. Твърди се, че президентът Доналд Тръмп е поставил въпроса за пълно икономическо и иновационно изолиране на Техеран като условие за балансиране на двустранната търговия между САЩ и Китай.
Дейвид Пърдю, посланик на САЩ в Пекин, по-късно публично заявява, че Белият дом е отправил директно предупреждение срещу всякаква пряка или индиректна подкрепа за иранското правителство. Само че официалният резултат от разговорите показва съвсем друга картина: китайският лидер Си Дзинпин не е отстъпил на нито един сантиметър.
Вместо да приеме американските искания, Си Дзинпин дипломатично призова страните да се върнат към юнската рамка за преговори от 2026 г. Според Синхуа, Пекин настоява за решаване на споровете единствено чрез диалог, без прилагане на едностранни рестрикции.
Предварителният натиск от страна на Капитолия също не даде резултат. Сенаторът от Демократическата партия Джийн Шахийн, старши член на Комисията по външни отношения на Сената, публично настоя преди срещата Тръмп да изиска от китайската делегация прекратяване на сателитното заснемане, доставката на микроелектроника за иранската ракетна програма и спиране на покупките на ирански петрол. В последвалото съвместно комюнике обаче Иран дори не беше включен в списъка на темите, по които е постигнато някакво съгласие.
Единствената допирна точка бе декларативното потвърждение за необходимостта Ормузкият проток да остане отворен за търговското корабоплаване. Но дори тук Си Дзинпин отправи ясна завуалирана критика към Вашингтон, като категорично се противопостави на всякаква милитаризация на този воден път от външни сили.
Архитектурата на 25-годишното споразумение: Иран като енергиен хъб на Инициативата „Един пояс, един път“
За да се разбере твърдостта на Пекин във Вашингтон, е необходимо да се върнем към 2021 г., когато бе подписана 25-годишната Спогодба за всеобхватно стратегическо сътрудничество между Китай и Иран. Това споразумение, предвиждащо инвестиции в размер на близо 400 милиарда долара в иранската енергетика, транспорт и инфраструктура, фундаментално обвърза икономическото бъдеще на двете страни.
Китайските държавни корпорации Sinopec и CNPC отдавна разглеждат иранските находища „Южен Парс“ и „Ядаваран“ като критични елементи от своята дългосрочна суровинна сигурност. Присъединяването на Иран към Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) през 2023 г. и разширяването на формата БРИКС+ с участието на Техеран, Рияд и Абу Даби през 2024–2026 г. създадоха институционална рамка, която изтласква американския долар от регионалните разплащания.
Преходът към разплащания в юани през китайската платежна система CIPS (Cross-Border Interbank Payment System) направи невъзможно за американското Министерство на финансите да блокира транзакциите между Пекин и Техеран чрез традиционните лостове на базираната в Брюксел система SWIFT.
Развитието на пристанището Чабахар в Оманския залив и изграждането на железопътната артерия през Централна Азия осигуряват на Китай директен сухопътен и морски достъп до Близкия изток, заобикалящ точките на контрол, контролирани от ВМС на САЩ. За Пекин скъсването с Иран би означавало срив на цялата логистична архитектура на Инициативата „Един пояс, един път“ в Западна Азия.
