Беше през 80-те години на миналия век. Вече си вадех хляба като журналистка. Пишех по въпроси на културата, правех интервюта, срещах се с различни хора. Не крия, че бях амбициозна. Солидни познания от света на класическата музика ме отведоха при голямата Катя Спиридонова – звезда на оперната сцена, смятана за Аида номер 1 у нас. Имаше славата на великолепна певица и като прочута вокална педагожка. Бе възпитала звезди като Катя Попова, Анна Томова-Синтова, Милкана Николова, Иван Велчев.
Живееше в малък апартамент в центъра на София, там я посетих за първи път. Катя бе вдовица. Съпругът ѝ – големият журналист от царско време Христо Бръзицов, бе покойник. Със сина ѝ – колегата Димитър Бръзицов, решихме да напишем книга за артистката. Почти всеки ден я посещавах, тя разказваше, аз записвах на касетофон. Синът ѝ се включваше с албумите, показваше ми великолепните снимки на майка си. У дома сглобявах текста. Митко твърдо бе решил да направим хубава книга за майка му. Посещаваше ме често, носеше ми ябълки от малката им вила. За два месеца подготвихме книгата.
„Къде да я предложим, Митко?“, попитах.
„Как къде – на издателство „Музика“, разбира се“, отвърна той. И сам отнесе книгата.
Бях наивна, считах, че веднага ще я харесат и ще я пуснат за печат. Уви, не стана! „Кът сме с хартията, Катя Спиридонова ще почака, други са ни приоритетите сега“, отсякоха тамошните ръководители, с които лично се познавах.
Отчаях се. Катя Спиридонова бе в доста напреднала възраст, можеше и да не дочака книгата. „Не бой се, ще се справим и с това!“, каза моят съавтор.
Мина месец, междувременно си смених работата. Спечелих конкурс за редактор в списание „Българо-съветска дружба“. Един хубав ден там ме завари добрият ми приятел Теодор Попов, известен балетен критик. „Честито, книгата ти за Катя тръгва за печат!“, каза. Учудих се. С Теодор бяхме подготвили обща книга „Срещи с балетни дейци“ и месеци чакаше ред в издателство „Музика“. Исках да узная кой точно е ускорил процеса по издаване на книгата за Катя Спиридонова.
„Бях в издателството, разговарях с директора за нашата обща балетна книга. В един момент му позвъниха по телефона. Както си седеше в кабинета, той изведнъж скочи и взе да се кланя на телефонната слушалка. Повтаряше: „О, другарю Йорданов, никакъв проблем няма, разбира се, че ще издадем книгата за народната артистка Катя Спиридонова. Познавам лично авторката, кадърна е“.
Оказа се, че от другата страна на жицата е говорел самият министър на културата Георги Йорданов. Какво e станало: моят съавтор Митко Бръзицов хванал майка си под ръка и я отвел направо в министерството. Посрещнал ги сътрудник на министъра, приел ги и самият министър. Поднесли им кафе, разговорили се. Министърът успокоил певицата, че книгата и ще излезе.
Книгата „Катя Спиридонова“ видя бял свят с логото на издателство „Музика“ през 1987-ма. Възрастната примадона бе безкрайно щастлива. Похвали се, че издали книга за нея пред колегата си Елисавета Йовович.
След време се запознах с Георги Йорданов и съпругата му Мария. „Как да не уважа голямата артистка, дала толкова много на България! А според някои, съпругът ѝ бил журналист с фашистки убеждения. Тикнали го в затвора, после го пуснали и му се извинили с думите: „Прощавай, бай Христо, сбъркахме, ти не си бил лош човек“. Какъвто и да е бил – няма никакво значение, важно е, че тя – голямата певица, е дала много на България. Да е жива и здрава, да се радва на книгата си“, каза ми Георги Йорданов.
Не след дълго излезе и общата ни книга с Теодор Попов „Срещи с балетни дейци“. Вероятно по-дребните риби в издателството решиха, че съм министерско протеже. Затова не се забави и книгата ми, посветена на великата оперетна звезда Мими Балканска. Помня, че Георги Йорданов ѝ връчи висок държавен орден на нейната 80-та годишнина, чествана през 1982-ра.
Такъв човек бе меценатът, държавникът Георги Йорданов. Животът му неразривно е свързан с развитието и възхода на българската култура. Той е сред организаторите на бележити прояви, допринесли за удивлението на световната общественост от Тракийското златно съкровище и Мистерията на българските гласове. Сред основателите е на държавно-обществения фонд „13 века България“ и на международната фондация „Св. Св. Кирил и Методий“. Личен приятел на Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Лиляна Барева, на великия Николай Хайтов, а също и на световно известни творци, като великия диригент Херберт фон Караян, приносът му за популяризиране и съхраняване духовните ценности на Отечеството остава неизмерим.
„Георги Йорданов е между малцината политически личности, които във вихрите на социалните разломи и трансформации не загубиха своите нравствени качества и самоуважение, не се прегънаха под натиска на конформистката политическа конюнктура и не само не предадоха идеите си, но и продължиха да ги отстояват със завидно постоянство и упорство. Огромният опит и впечатления, както и лични приятелства и контакти с най-ярки български учени, творци, дейци на спорта, икономисти, общественици и пр. позволиха на Георги Йорданов да издаде през последните години три книги под общия надслов „Притаени мигове“, пише за него академик Иван Гранитски.
Днес Георги Йорданов не е между живите. Отиде си преди 9 месеца. Но доброто, което стори за възхода на българската култура и признанието ѝ по света, едва ли ще бъде забравено.
Той е моят министър!
Министърът на българската култура!
