България между коридора и фронта
Едно от най-съществените изречения в речта на Урсула фон дер Лайен на 16 септември остана почти незабелязано в България. Европейската комисия ще организира заедно с българското правителство регионална среща за новия Среден коридор – транспортното направление, което трябва да свърже Централна Азия и Южен Кавказ с европейския пазар. Зад тази формулировка стоят до 12 милиарда евро публични и частни инвестиции, намерение за утрояване на търговските потоци и амбиция времето за превоз да бъде значително съкратено до 2030 година. България се появява не като една от многото държави по трасето, а като съорганизатор на политическия форум, който трябва да придвижи проекта.
Кузман Илиев прочете това изречение по начин, който заслужава внимание, защото извади разговора от обичайната българска представа за европейските транспортни проекти като източник на средства за поредния път, мост или железница. В неговата интерпретация предложението към България е част от много по-голямо пренареждане на пространството между Европа и Азия. Маршрутът тръгва от Централна Азия, пресича Каспийско море, продължава през Азербайджан, Грузия и Турция и достига Европейския съюз през България. Русия остава на север от него. Украйна също не е необходима за функционирането му. Товарите могат да стигат от Азия до европейския пазар, без да преминават през руска територия. Оттук Илиев стига до заключението, че зад икономическия проект се очертава политическа конструкция за заобикаляне на Русия и че на България фактически се предлага място в нея.
Това заключение отива по-далеч от казаното от фон дер Лайен. В официално обявения проект няма формулирана задача България да участва в икономическа блокада на Русия, няма и условие София да промени позицията си за войната в Украйна или да се присъедини към „коалицията на желаещите“. Средният коридор се представя като транспортна връзка, която трябва да диверсифицира маршрутите между Азия и Европа. Същевременно физическата му география е такава, каквато Илиев я описва: една значителна евразийска транспортна артерия може да функционира извън Русия. Самото ѝ съществуване намалява необходимостта всяка търговия между Централна Азия и Европа да бъде зависима от руското направление.
За Казахстан подобен маршрут означава още един излаз към световните пазари. За Азербайджан и Грузия – повече транзит и политическо значение. За Турция – укрепване на положението ѝ като неизбежна връзка между Азия и Европа. Брюксел получава маршрут, който не зависи от отношенията му с Москва. София може да се превърне в европейската врата на тази система. Нито един от тези интереси не изисква непременно проектът да бъде определен като операция срещу Русия. Събрани върху една карта обаче, те водят до отслабване на руската транзитна незаменимост. Москва няма основание да гледа на това по същия начин, по който го представя Европейската комисия.
България познава подобна разлика между официалното предназначение на инфраструктурата и политическата тежест, която тя придобива. Газопроводът никога не е само тръба, когато свързва Русия, Турция и европейския пазар. Пристанището не е само място за разтоварване, когато се намира на Черно море. Железопътната линия между турската граница, Пловдив, София и Централна Европа не е просто вътрешен транспортен проблем, когато през нея може да мине поток между два континента. България вече е включена в европейските коридори Orient/East-Med и Rhine-Danube, а източното разклонение на първия достига Бургас и турската граница.
Новият елемент е мащабът, в който тези съществуващи направления започват да се свързват с политиката на ЕС към Централна Азия, Кавказ и Черно море. Само ден след речта на фон дер Лайен европейският комисар по разширяването Марта Кос нарече България „врата на европейската свързаност“. Формулировката съвпада с посоката, в която Брюксел вече поставя страната – не в края на европейската транспортна система, а на нейния югоизточен вход.
Кузман Илиев добавя към тази картина военното измерение и тук разговорът става по-тежък. Той обръща внимание на вертикалните направления през България, на връзките между Констанца, Варна и Турция, между Видин, София и Солун, и ги поставя в контекста на европейската военна мобилност. Според него икономическото превръщане на България в транспортен център върви едновременно с превръщането ѝ във военностратегически възел.
Европейските документи дават достатъчно материал този въпрос да бъде разглеждан сериозно, без да му се приписва скрит замисъл. През 2025 г. Европейската комисия и върховният представител приеха пакет за военна мобилност, чиято цел е създаването до края на 2027 г. на общоевропейско пространство за бързо придвижване на войски и техника. Самата Комисия използва понятието „Military Schengen“. Предвидени са предварително съгласувани маршрути, съкратени разрешителни процедури, четири приоритетни военни коридора и модернизиране на около 500 инфраструктурни обекта. Сред тях са пристанища, летища, мостове и тунели.
Тази система не се изгражда върху отделна военна транспортна мрежа. Използва се европейската гражданска инфраструктура. TEN-T трябва да бъде пригодена едновременно за граждански и военни нужди. Европейската комисия го записва открито като „dual use“. До момента около 1,7 млрд. евро са финансирали 95 такива транспортни проекта в 21 държави, а за следващия бюджетен период Комисията предлага средствата за военна мобилност да достигнат 17,65 млрд. евро.
Един влак не престава да бъде граждански, защото линията може да понесе тежка военна композиция. Един мост не става военен обект само защото конструкцията му позволява преминаване на бронирана техника. Европейската политика вече изисква част от инфраструктурата да може да изпълнява и двете функции. Това обстоятелство променя начина, по който трябва да се чете българската карта. Железниците към Турция, пристанищата на Черно море, връзките към Румъния и Гърция постепенно се включват в система, която има гражданска стойност в мирно време и може да получи съвсем друго предназначение при криза.
Тук започва онази част от разсъждението на Кузман Илиев, която не може да бъде отхвърлена само защото е изказана твърде остро. България не става „нов геополитически еквивалент на Украйна“, както той допуска в разговора. България е член на НАТО и ЕС, няма обща граница с Русия и положението ѝ е различно от украинското във всяко основно военно и институционално отношение. Но едно пристанище, железопътен възел или летище, използвано постоянно за придвижване на значителни военни сили, придобива различна стойност в стратегическото планиране на всички страни.
При нормални отношения между Русия и НАТО това може да остане част от политиката на възпиране. При рязка ескалация значението на същата инфраструктура се променя. При пряк военен конфликт между Русия и НАТО – сценарий, който днес никой не може отговорно да представя като неизбежен – логистичните възли на Алианса биха имали военно значение, защото през тях се поддържа способността му да води война.
Илиев си позволява абсолютна увереност, когато казва, че „руснаците няма да ударят страна на НАТО. Това е 100% сигурно“. Малко по-късно сам описва България като „стратегически разпределителен хъб“ и „невралгична точка“, която при голям проблем би могла да бъде ударена. Двете оценки не могат да бъдат държани едновременно като категорични. Прекият руски удар по България при сегашните условия би означавал огромна ескалация с НАТО. Няма основание да се твърди, че Средният коридор или европейските инвестиции сами по себе си водят към такъв сценарий. Няма основание и българското общество да бъде убеждавано, че военното значение на инфраструктурата няма никакво отношение към риска, ако конфронтацията между Русия и НАТО някога премине границата на пряката война.
По-сериозният проблем за България се намира преди тази крайност. Той започва много преди първата ракета.
Ако през страната бъдат вложени милиарди, ако железниците бъдат модернизирани, пристанищата разширени, връзките към Турция, Румъния и Гърция ускорени, България ще получи актив, какъвто не е имала през голяма част от последните три десетилетия. Географското положение, за което българските политици говорят почти ритуално, ще бъде подкрепено от реална инфраструктура. Транзитът може да доведе логистика, складови центрове, ремонтни бази, производство и нови инвестиции. Може и да остане транзит, при който стоката преминава през България, а голямата добавена стойност се създава другаде.
Същото важи за стратегическата политика. Може през България да минава инфраструктура, необходима на Европа, без България да придобие съответстващо политическо влияние. Страната ще бъде важна заради територията си, но решенията за използването на тази територия ще се раждат в много по-големи столици. Тогава думата „хъб“ ще прикрива старото българско положение – предоставяме пространство, изпълняваме ангажименти и получаваме средства за инфраструктура, без да превръщаме новата си необходимост в политически ресурс.
В тази точка случаят с Румен Радев заслужава по-различен прочит от телевизионната формула за „капана на Урсула“.
Няма доказателство, че фон дер Лайен е поставила българския министър-председател пред избор: или приемаш Средния коридор и се включваш в натиска срещу Русия, или оставаш извън европейската политика. Публично обявеното предложение не съдържа подобно условие. Политическата трудност за Радев възниква от собствената логика на положението. Той говори за дипломация, за недопускане на пряко въвличане във войната и за отказ България да бъде част от „коалицията на желаещите“, а в същото време оглавява държава, чието значение за европейската транспортна и военна архитектура расте. Самият Илиев отбелязва това противоречие между мирната реторика и съществуващите военно-политически ангажименти на страната.
Радев няма разумна причина да откаже икономическата възможност само защото Русия може да гледа подозрително на част от нейните последствия. Български министър-председател трудно би обяснил защо страната се отказва от шанс да стане вход на голям евразийски търговски маршрут, докато Турция, Азербайджан, Грузия, Казахстан и останалите участници преследват собствените си интереси. Много по-трудно е да се определи докъде България е готова да позволи икономическата свързаност да бъде погълната от логиката на военната конфронтация.
Отговорът няма да бъде намерен в избора между Брюксел и Москва. България вече е направила институционалния си избор с членството в ЕС и НАТО. Свободата ѝ се намира в начина, по който използва положението си вътре в тези съюзи.
Европа вече показва, че има нужда от българската география. Средният коридор само прави тази необходимост по-видима. Турция остава решаваща за достъпа от Кавказ към Европа. Румъния е необходима за северното направление. Гърция дава излаз към Егейско море. България стои между всички тях и Черно море, при това върху сухопътната граница на Европейския съюз с Турция.
За първи път от години София получава основание да мисли не как да доказва своята полезност, а какво да прави с полезността, която другите вече са открили.
Ако тази промяна бъде разбрана навреме, разговорът за отношенията с Русия също ще изглежда различно. България няма да предлага посредничество, защото изпитва историческа сантименталност към Москва или защото желае да се дистанцира от Запада. Би могла да предложи канал за разговор, защото е част от Запада и едновременно с това се намира върху пространство, в което последствията от продължаващото противопоставяне се усещат непосредствено.
Тогава идеята, която обсъждахме с проф. Вацев, вече няма да започва от красивата дума „посредник“. Ще започва от много по-трудния въпрос дали България може да превърне нарастващата си стратегическа необходимост в право на собствен политически глас.
Когато стратегическата важност започне да носи риск
В разсъждението на Кузман Илиев има едно противоречие, което не бива да се подминава. Той е категоричен, че Русия няма да удари държава от НАТО, а няколко минути по-късно определя България като стратегически разпределителен възел, който при сериозен конфликт придобива съвсем друго значение. Категоричността в първото твърдение е излишна. Втората му оценка е по-близо до реалния проблем.
Русия няма политически или военен интерес да разширява сегашния конфликт чрез пряко нападение срещу България. Подобно действие би поставило отношенията с НАТО в съвсем друга ситуация. Българското членство в Алианса е част от сметката, която Москва не може да пренебрегне. Това обаче не прави територията ни еднакво значима при всички възможни развития на конфронтацията. Военното планиране не се интересува от символното значение на държавите, а от функциите на конкретни пристанища, летища, железопътни възли, складове, комуникации и маршрути за снабдяване.
Докато Варна, Бургас или определена железопътна линия обслужват преимуществено граждански потоци, те имат една стойност. Ако през същите обекти започне постоянно придвижване на значителни количества военна техника, боеприпаси и личен състав към източния фланг на НАТО, тяхната функция се променя, защото при хипотетичен пряк конфликт те вече биха участвали в способността на Алианса да поддържа военни действия. Европейската политика за инфраструктура с двойно предназначение прави тази граница между гражданска и военна логистика все по-малко отчетлива.
Илиев отива твърде далеч, когато говори за България като за „нов геополитически еквивалент на Украйна“. Разликите са фундаментални. Украйна е страна във война с Русия. България е член на НАТО. Украйна има дълга сухопътна граница с Русия и територии, върху които се водят бойни действия. България няма нито една от тези характеристики. Сравнението може да служи като предупреждение за риска от прекомерно военно натоварване на българската територия, но не описва действителното положение на страната.
По-сериозен е въпросът как Москва ще възприеме съчетаването на няколко процеса, ако те продължат едновременно. България може да стане важна европейска точка на Средния коридор, да разширява черноморската и сухопътната си инфраструктура, да участва във военната мобилност на НАТО и ЕС и да осигурява логистични възможности на югоизточния фланг. Всеки от тези процеси има собствено основание. Погледнати от руския Генерален щаб, те няма да бъдат непременно разглеждани поотделно.
Москва вече определя разширяването на военната инфраструктура на НАТО към руските граници като заплаха за собствената си сигурност. София не може да промени това руско възприятие с декларация, че определена железница е построена с европейски средства за граждански цели, ако същата железница се използва за военни превози. Нито Русия може да определя каква инфраструктура България има право да изгражда на собствената си територия. Между тези две положения остава пространството, в което се измерва българският риск.
Тук ролята на Черно море става особено чувствителна. В интервюто Илиев правилно насочва вниманието към Турция. България не може да бъде разглеждана като самостоятелен черноморски стратегически център, откъснат от Анкара. Турция контролира Босфора и Дарданелите, има най-големия военен капацитет сред черноморските членове на НАТО и едновременно поддържа сложни икономически, енергийни и политически отношения с Русия. Тя продава оръжие на Украйна, остава член на НАТО, но не е прекъснала отношенията си с Москва и продължава да търси собствено пространство между двата центъра.
Точно турското поведение показва, че принадлежността към НАТО не отменя националната политика.
Българският проблем е, че увеличаването на стратегическото значение може да се случи по-бързо от изграждането на способност това значение да бъде управлявано. Ако страната стане важна за транспортните потоци между Азия и Европа и едновременно за военната логистика към Черно море, тя получава повече тежест, но поема и повече отговорност за решения, чиито последици ще се усещат на нейна територия.
Рискът за България не започва с предположението за руска ракета. Той започва много по-рано – когато държавата предоставя все по-важна инфраструктура, без ясно да е определила докъде стига нейният собствен интерес в конфронтация, чието развитие не контролира.
Радев се оказва точно пред този проблем. Отказът от „коалицията на желаещите“ и призивите му за дипломатическо решение могат да съществуват едновременно с членството на България в НАТО. Много по-трудно ще бъде да се съчетаят с постепенно превръщане на страната в ключова военнологистична територия, ако европейската политика премине от възпиране към пряко военно присъствие в Украйна. Там вече няма да става дума за реторика към Москва или Брюксел, а за границата, която българското правителство е готово да постави пред собственото участие.
Тази граница ще определи и стойността на предложението на фон дер Лайен. За Радев то може да се окаже не капан, а първата сериозна възможност да покаже дали България е способна да използва новата си геополитическа тежест, вместо само да носи рисковете, които идват с нея.
Радев между европейската оферта и „коалицията на желаещите“
Политическата трудност за Румен Радев не произтича от някакъв ултиматум, отправен от Урсула фон дер Лайен. Публично такъв няма. Тя идва от съчетаването на две линии, които досега можеха сравнително лесно да бъдат държани отделно. България може да приема европейски инвестиции, да развива транспортната си свързаност и да изпълнява съюзническите си задължения, докато едновременно настоява, че войната в Украйна трябва да завърши чрез преговори. Колкото повече европейската инфраструктурна политика се обвързва със сигурността и военната мобилност, толкова по-трудно става това разграничение.
Кузман Илиев вижда в предложението за Средния коридор опит Радев да бъде принуден да покаже докъде стига дистанцията му от общата европейска линия. В неговата интерпретация посланието към българския министър-председател звучи приблизително така: получавате голяма икономическа възможност и инвестиции, но държавата ви ще трябва да поеме ролята, която новата европейска архитектура ѝ отрежда. Думите на фон дер Лайен не доказват подобна политическа сделка. Напрежението, което Илиев забелязва, съществува независимо от това дали някой в Брюксел съзнателно го е замислил.
Радев вече е заявил, че България няма да участва в „коалицията на желаещите“. Ако този формат остане политически механизъм за подкрепа на Украйна, подобна позиция може да бъде поддържана без особена институционална драма. Ако се стигне до разполагане на сили на европейски държави на украинска територия, до гаранции за сигурност, изискващи постоянна военна логистика, или до много по-голямо военно присъствие около Черно море, положението става различно. България може да не изпрати собствен контингент и въпреки това нейни пристанища, железници, летища и пътища да бъдат част от системата, която осигурява придвижването на съюзнически сили.
Точно тази разлика липсва в голяма част от българския политически спор. Участието във военна операция не се изчерпва с изпращането на български войници. Съвременната война зависи от логистика, разузнаване, комуникации, ремонт, снабдяване, транспорт и достъп до инфраструктура. Една държава може да остане извън бойните действия и да бъде дълбоко включена в тяхното материално обезпечаване. Българското правителство ще трябва да определя отношението си към всяко следващо равнище на ангажираност, ако войната и европейската военна политика се развият в тази посока.
Поведението на Радев досега показва опит тази граница да остане под български контрол. Илиев също забелязва двойствеността: мирни и дипломатически послания към обществото, съчетани със съществуващите военно-политически ангажименти на България към Украйна и съюзниците. Това може да бъде наречено противоречие само ако от една държава се очаква да избере изцяло едната страна на подобна дилема. За член на НАТО и ЕС, който не желае прякото разширяване на войната, подобно поведение може да бъде и опит да се запази пространство между съюзническия ангажимент и решението докъде този ангажимент трябва да стигне.
Предложението на фон дер Лайен увеличава цената на това пространство. Отказът от голям транспортен проект би лишил България от икономически възможности, без да спре европейската политика към Русия. Коридорът просто би търсил други направления и други партньори. Приемането му без собствена политическа рамка крие друг проблем – постепенното превръщане на българската инфраструктурна роля във военно-стратегическа функция, чиито граници ще бъдат определяни извън София.
Радев има възможност да раздели тези две неща политически, без да се опитва да ги разделя физически. България може да участва активно в Средния коридор, да настоява за максимални инвестиции и да използва европейското финансиране за инфраструктура, която ще остане българска независимо от бъдещето на войната. Решенията за участие в „коалицията на желаещите“, за изпращане на сили, за предоставяне на конкретни военни възможности или за други форми на ангажиране са отделни политически решения. Европейската принадлежност на страната не ги превръща автоматично в предварително дадено съгласие.
Така погледнато, фон дер Лайен не поставя непременно Радев в капан. Тя му предлага участие в проект, който увеличава стойността на България за Европа. Политическият риск възниква, ако София приеме инвестиционната част като достатъчна компенсация и не използва повишената си значимост, за да постави собствените си условия.
България рядко е разполагала с подобен ресурс. След края на Студената война страната по-често търсеше място в чужди стратегии, отколкото другите да търсят България заради собствените си стратегически планове. Средният коридор, Черно море, връзката с Турция и военната мобилност променят донякъде това съотношение. Не правят София голяма сила. Дават ѝ нещо по-практично – по-голяма необходимост за партньорите.
От начина, по който Радев използва тази необходимост, ще зависи дали думите му за дипломация ще останат само дистанциране от по-твърдата европейска линия или ще получат политическо съдържание. Ако България иска да остане извън прякото разширяване на войната, без да се самоизолира от ЕС и НАТО, тя трябва да има какво да предложи вместо пасивния отказ.
Тъкмо тук идеята за българско посредничество между Русия и Запада престава да бъде странична тема. В новата ситуация тя може да бъде проверена много по-строго: има ли София реален ресурс за подобна роля, кой би разговарял чрез нея и защо Москва, Брюксел, Вашингтон или Киев биха имали интерес от български канал.
Може ли България да превърне риска в дипломатическа роля
Идеята, която обсъждахме с проф. Валентин Вацев, за България като възможен посредник между Русия и Запада изглежда различно след предложението на Урсула фон дер Лайен. Досега слабостта ѝ беше очевидна. Защо Москва и западните столици биха избрали София, когато съществуват Турция, Швейцария, държавите от Персийския залив и други канали, които вече са участвали в преговори, размяна на пленници или дипломатически контакти? Историческата близост между българи и руснаци не е достатъчна. Членството ни в ЕС и НАТО също не създава автоматично доверие в Москва. България трябва да бъде необходима с нещо конкретно.
Новото положение дава по-сериозен отговор.
София може да се окаже важна за транспортна система, която свързва Централна Азия, Кавказ, Турция и европейския пазар. Българската територия придобива значение за европейската военна мобилност. Черно море остава едно от пространствата, в които отношенията между Русия и НАТО са най-чувствителни. Турция е едновременно член на Алианса, партньор на Украйна и държава, която запазва отношенията си с Москва. България се намира непосредствено до тази сложна конструкция, но няма турската военна мощ, регионалните амбиции на Анкара или нейния мащаб. Тъкмо по-ограничената българска тежест понякога може да бъде предимство за дипломатически канал, защото София не би могла сама да наложи решение на никого.
Посредничеството не трябва да започва с претенцията България да решава войната в Украйна. Подобна претенция би обезсмислила инициативата още преди първия разговор. Възможната българска роля е по-тясна – поддържане на канал, през който могат да бъдат проверявани позиции, обсъждани ограничени договорености и търсени области, в които интересите все още позволяват разговор. Черноморската сигурност, корабоплаването, енергийната инфраструктура, транспортните коридори, режимът на бъдещи гаранции около Украйна са достатъчно големи въпроси, за да дадат съдържание на подобна функция.
Радев има особен политически ресурс за такъв опит. Той не поставя под въпрос членството на България в ЕС и НАТО, а едновременно се противопоставя на прякото въвличане на страната във войната и настоява за дипломатическо решение. Тази позиция сама по себе си не го превръща в приемлив посредник. Тя обаче позволява София да говори с Москва, без разговорът да изглежда като отказ от съюзническата принадлежност на България. Илиев също отчита тази двойственост, когато противопоставя мирните послания на Радев на конкретните военно-политически ангажименти на държавата.
Много ще зависи от начина, по който подобна инициатива бъде формулирана. Ако София се появи с претенцията да бъде „неутрална“ между Русия и НАТО, тя няма да бъде убедителна. България не е неутрална държава. Ако започне да обяснява на Москва западните позиции или на Брюксел руските позиции, също няма особена причина някой да използва услугите ѝ. Всички големи участници разполагат със собствени дипломати, разузнавателни структури и преки контакти.
Стойност би имало друго поведение. България да остане предвидим член на съюзите, към които принадлежи, но да отказва автоматичното превръщане на всяка форма на свързаност с Изтока във военнополитическо противопоставяне. Средният коридор например може да бъде представян от София не като инструмент за икономическо задушаване на Русия, а като допълнителна евразийска транспортна артерия. Разликата няма да промени географията на маршрута, но ще покаже как България разбира собственото си участие в него.
За Москва подобен сигнал би имал смисъл само ако бъде подкрепен от последователна политика. За Брюксел българската инициатива би била приемлива само ако не подкопава общите решения на ЕС. Киев не би приел посредник, който поставя под съмнение украинската държавност или договаря бъдещето му без негово участие. Вашингтон няма причина да предостави на София специална роля само заради географското ѝ положение. Никоя от тези пречки не може да бъде преодоляна с декларация за „миротворческата мисия на България“.
Възможността ще се появи, ако настъпи момент, в който основните участници действително търсят допълнителни канали. Тогава държава, която е вътре в западната институционална система, намира се в Черноморския регион и е запазила политическа способност да разговаря с Москва, може да стане полезна.
Това придава друго значение и на офертата на фон дер Лайен. България няма интерес да избира между европейските инвестиции и дипломатическия разговор с Русия. Отказът от Средния коридор няма да спре конфронтацията между Москва и Запада. Превръщането му в част от българската икономика може да увеличи тежестта на София. Същата тази тежест би могла един ден да бъде използвана за намаляване на напрежението, вместо единствено за обслужване на логистиката на неговото увеличаване.
Кузман Илиев вижда България като възел, който при неблагоприятно развитие става уязвим. Това е едната възможност. Другата зависи от българската политика. Пространството между Русия, Турция и Европа може да бъде територия за придвижване на стоки и армии, но през него могат да преминават и политически послания.
България няма силата да прекрати войната. Може да има стойност в момента, когато воюващите и стоящите зад тях сили решат, че трябва отново да разговарят. За такава роля не е достатъчно да бъдеш малък, приятелски настроен или географски удобно разположен. Трябва предварително да си изградил доверие, да не си затворил каналите и да имаш нещо, заради което останалите да седнат на масата именно при теб.
Новото стратегическо положение може да даде на България последното. Първите две зависят изцяло от нейната собствена политика.
България трябва да реши какво прави със своята география
България няма силата сама да прекрати войната и няма причина да си приписва подобна роля. Но ако новите транспортни маршрути, Черно море и европейската военна мобилност увеличават значението на страната, София получава ресурс, с който досега рядко е разполагала. Този ресурс може да бъде изразходван за чужди стратегически цели или превърнат в българско политическо влияние.
Посредничеството между Русия и Запада няма да бъде подарено на България. То може да възникне само ако Москва, европейските столици, Вашингтон и Киев видят смисъл от български канал. Новото положение поне създава една от предпоставките – България да стане достатъчно важна, за да бъде слушана.
Затова след предложението на Урсула фон дер Лайен разговорът вече не е само за милиарди, железници, пристанища и коридори. Той е за цената на българската география.
Ако България вече е необходима на Европа заради географията си, защо да предоставя тази география без собствена цена и без собствена политика?
