Слово пред паметника на писателя в Борисовата градина, 15 септември 2026 г.
Все по-трудно е да се говори за Николай Хайтов. Не защото думите липсват. Или защото се отдалечаваме от времето, в което той живя, твори и изгоря.
А защото живеем във време, което нехае за неговите идеали, за неговите тревоги, за неговите надежди, за неговия свят.
Неговата България, на която той посвети творчеството и живота си, вече я няма.
Признавам, когато в последните му дни го слушах да казва, че няма за какво да живее, защото България си отива, допусках в сърцето си, че не е прав, че няма как България да си отиде.
Приписвах това черногледство на предчувствието му за прииждащата смърт.
Но вече знам, че е бил прав. Защото в днешна България няма и помен от онази България, която познавахме и която обичахме. И която - във всяка посока и с всяко кътче - се припокриваше с неговата България.
В края на живота си той дори се съмняваше дали все още я има, или я няма, „не е ли само черупчицата й е останала”. Не съм сигурна дали тогава я имаше, или нямаше.
Фактът, че Николай Хайтов, който, подобно на Вазов, създаваше и осмисляше България, беше жив; фактът, че Николай Хайтов милееше и воюваше за България, поддържаше усещането, че тя все още съществува, че я има, че няма как да си отиде.
Но днес е „безпощадно ясно” (по израза на А. Блок), че неговата България я няма. Отиде си. Безродни хора изпълзяха от сенките. Страшни хора. Без лица. Без памет. Без любов. Без пол. Без Бога.
И вече те диктуват правилата. Ни българщина. Ни човещина. Ни милост. Ни чест. Нищо от онова, което прави човека човек, не се намира в тях.
Всичко, което прави българина българин, в тях липсва. Не дай боже да покажеш, че вярваш в България, да се изпуснеш, че я обичаш и милееш - начаса ще те направят за посмешище, ще те нарочат за черната овца, ще те заклеймят, ще те отпъдят като прокажен.
Тогава защо се събираме тук, пред паметника на Николай Хайтов в Борисовата градина, в деня на неговото рождение - 15 септември, и в деня на неговата смърт - 30 юни?
Защо два пъти в годината се срещаме тук неизменно шепа негови верни поклонници, шепа неизтребими родолюбци, които не се боят от присмеха, нито от заплахите, дебнещи от тъмните кьошета на глобомахалата?
Събираме се, за да пренесем в бъдното огъня на родолюбието и готовността за саможертва, ако е нужна, в името на България.
Огън, който Николай Хайтов ни предаде, както се предава най-съкровено наследство. Да го предадем, както само огънят се припалва. От пламък на пламък. От ръка на ръка. От сърце на сърце. От българин на българин.
Докато България възкръсне. Неговата България. Нашата България.
Свидното ни Отечество. И цялата днешна нечистота се разпръсне яко дим.
Все едно не е и била.
Това време все някога ще дойде. И то ще е времето на Николай Хайтов.
