Светът след еднополюсния момент
Въпросът към Сергей Лавров е формулиран почти академично: как ще изглежда международният ред след десет години и кои държави или региони ще играят основна роля? Отговорът му на форума „Нова архитектура на света“ в Екатеринбург на 16 септември 2026 г. е далеч по-сдържан от заглавията, които могат да бъдат произведени от него. Руският външен министър не предвижда изчезване на Запада, разпадане на Съединените щати или някаква бърза смяна на световния център. Той говори за намаляване на относителните възможности на западните държави и очаква те да приемат място в международната архитектура, което вече няма да им позволява да я приспособяват към себе си.
Зад тази формулировка стои промяна, започнала много преди украинския конфликт и руско-западния разрив. През първото десетилетие след разпадането на СССР Съединените щати разполагаха с комбинация от преимущества, каквато трудно може да се открие в по-ранната история на международните отношения. Военното превъзходство беше съчетано с господстващо положение във финансовата система, технологиите, международните институции и глобалните комуникации. Европейският съюз се разширяваше, НАТО също, Китай още не беше икономически съперник от сегашния мащаб, а Русия преминаваше през последиците от разпадането на съветската държава.
Този период създаде впечатлението, че една исторически рядка конфигурация може да се превърне в постоянно устройство на света. Но не се превърна.
Китайското икономическо израстване промени съотношението на силите в Азия и в световната търговия. Индия увеличи икономическата си тежест, без да се включи в западната система от съюзи. Русия възстанови част от държавния, военния и външнополитическия ресурс, загубен през 90-те години. Държавите от Персийския залив започнаха да провеждат много по-самостоятелна политика между Вашингтон, Пекин, Москва и Делхи. БРИКС премина от формат на четири, а след това пет големи незападни икономики към значително по-широка политическа конструкция. Африканските държави получиха повече външни партньори и заедно с тях по-голямо пространство за маневриране.
Нито един от тези процеси не означава, че Западът е престанал да бъде огромен център на икономическа, технологична и военна мощ. Анализът би бил подвеждащ, ако замени едно преувеличение от 90-те години с неговата противоположност. Съединените щати запазват глобална военна инфраструктура, мрежа от съюзници и централно място във финансовата система. Европейските икономики, взети заедно, остават сред най-големите пазари на планетата. Западните технологични компании продължават да определят цели сегменти от цифровата икономика. НАТО разполага с ресурси, които не могат да бъдат пренебрегнати при нито една сериозна оценка на международното съотношение на силите.
Променило се е друго. Тези ресурси вече съществуват в среда, в която други държави са натрупали достатъчно икономическа, военна и технологична мощ, за да отказват решения, които преди двадесет или тридесет години трудно биха могли да откажат.
Лавров нарича този процес утвърждаване на многополярността. Терминът е трайна част от руския външнополитически речник и отразява руската интерпретация на промените в международната система. По-съществен от самото понятие е въпросът как практически изглежда тази многополярност.
Индия дава един от най-добрите отговори. Ню Делхи участва в Quad заедно със Съединените щати, Япония и Австралия, но едновременно е ключова държава в БРИКС и Шанхайската организация за сътрудничество и поддържа дългогодишни стратегически отношения с Москва. Индийската политика не може убедително да бъде описана нито като прозападна, нито като антизападна. Тя е индийска политика, ориентирана към увеличаване на собственото пространство за действие.
Сходна логика, макар при съвсем различни условия, може да бъде открита в поведението на редица държави от Близкия изток, Азия, Африка и Латинска Америка. Те не са формирали единен „антизападен фронт“, нито имат основание да го правят. Различават се по интереси, икономически модели, системи на управление, отношения със САЩ, Китай и Русия. Общото е нежеланието международният избор да бъде свеждан до присъединяване към един от два лагера.
Това е далеч по-сериозно предизвикателство за западноцентричната система от появата на някакъв нов идеологически блок. Блокът има граници и дисциплина. Светът на множество държави, които избират различен партньор според конкретния си интерес, е много по-труден за организиране около един политически център.
Русия може да бъде партньор в енергетиката и отбраната. Китай — в инфраструктурата, индустрията и търговията. Съединените щати — в технологиите, финансите или сигурността. Европейският съюз — огромен пазар и инвестиционен партньор. За все повече държави тези отношения не са взаимно изключващи се.
Подобна международна среда няма столица. Няма и готова институционална конструкция, която да замени създаденото през втората половина на ХХ век. ООН остава универсалната организация, но Съветът за сигурност носи структурата на силите от 1945 г. Международният валутен фонд и Световната банка продължават да функционират. Г-7 съществува заедно с Г-20. БРИКС се разширява. ШОС се развива. ASEAN защитава собствената си централност в Азия. Евразийският икономически съюз изгражда свое регионално пространство. В различни части на света се натрупват организации, формати и механизми, които се пресичат, конкурират или работят паралелно.
Затова бъдещият международен ред може да се окаже много по-различен от обикновената смяна на една велика сила с друга. Китай не заема мястото, освободено от Съединените щати, защото такова свободно място няма. САЩ също не напускат световната сцена. Индия няма намерение да се подчинява на китайско лидерство само защото настоява за по-малка зависимост от Запада. Русия вижда себе си като самостоятелен център на сила. Средните държави придобиват възможност да използват конкуренцията между големите, вместо непременно да се подреждат зад една от тях.
Тази картина обяснява защо Лавров отделя толкова голямо внимание на икономическата регионализация. Според него глобализацията вече е преминала през процес на фрагментация, а ключови икономически решения постепенно се концентрират в регионални и субрегионални интеграционни структури. Той очаква между тях да възникват връзки, от които могат да се оформят нови платежни, инвестиционни и борсови механизми.
Това не изисква световната търговия да се свие до отделни затворени икономически крепости. Производството, суровините, транспортът и технологиите са прекалено преплетени за подобно връщане назад. Променя се зависимостта от ограничен брой канали, през които преминава глобалният обмен.
След 2022 г. Русия беше принудена да пренасочи значителна част от търговските, финансовите и логистичните си връзки. Китай от години развива собствени платежни и технологични възможности. В рамките на БРИКС постоянно се обсъждат разплащанията в национални валути и по-голямата финансова автономност. Разширяват се транспортните направления между Русия, Иран, Индия, Китай и Централна Азия. Отделно погледнати, тези процеси не разрушават съществуващата международна финансова система. Натрупването им намалява цената, която една държава трябва да плати, когато реши да действа извън политическите предпочитания на Вашингтон или Брюксел.
Тук прогнозата на Лавров може да бъде проверявана с далеч по-надеждни показатели от дипломатическите декларации. Ако през следващото десетилетие значително нарасне делът на търговията, която може да се обслужва чрез различни платежни системи; ако се изградят конкурентни транспортни коридори; ако държавите получат повече източници на инвестиционно финансиране; ако технологичните вериги престанат да зависят от един ограничен кръг центрове, тогава многополярността ще има материална основа. Ако тези проекти останат предимно политически намерения, старите центрове на финансовата и технологичната система ще запазят много по-голяма власт, отколкото предполага политическата реторика.
Световният ред никога не се определя само от броя на великите сили. Определя се и от това кой контролира инфраструктурата, през която силата може да бъде превърната в политическо влияние.
Британската империя не е била само армия и флот. Тя е била морски маршрути, пристанища, банки, застраховане, търговски правила и валута. Американското превъзходство след Втората световна война също не се основава единствено на военната мощ. Доларът, международните финансови институции, технологичните стандарти, американският капиталов пазар и системата от съюзи превърнаха националната мощ в глобална структура.
Многополярността ще стане завършен международен ред едва ако създаде институции, способни да управляват отношенията между самите полюси.
Засега такива институции не се виждат в завършен вид. Съществуват центрове на сила, които растат по-бързо от правилата, по които трябва да живеят един с друг. Съществува икономическо сближаване между държави, които имат сериозни политически различия. Съществуват нови регионални организации, но старите военни съюзи не изчезват. Натрупват се алтернативни финансови механизми, докато ядрената архитектура, наследена от Студената война, става все по-трудна за управление.
Прогнозата на Лавров за 2036 г. затова съдържа проблем, по-голям от въпроса за мястото на Запада. Международната система може да стане многополюсна много преди да е създала правилата на многополюсния свят.
Историята познава подобни периоди. Те рядко са били спокойни.
Азия и новата география на военното противопоставяне
Икономическото преразпределение на силата се развива паралелно с процес, който носи съвсем различна логика. В Индо-Тихоокеанския регион се увеличава броят на форматите за военно и стратегическо взаимодействие около Съединените щати. Лавров отделя значителна част от отговора си на AUKUS, сътрудничеството между Вашингтон, Токио и Сеул, Quad и отношенията между тези формати и ASEAN. В руската интерпретация зад тях се оформя мрежа от по-тесни конструкции, способни постепенно да изместят регионалните механизми, в които участват държави с различна външнополитическа ориентация.
Тази оценка отразява дългогодишното противопоставяне между две представи за бъдещето на Азия. ASEAN защитава принципа на собствената си „централност“ в регионалната архитектура. Организацията обединява държави с различни отношения към Китай и Съединените щати и се стреми да запази формати, в които големите сили разговарят в една институционална рамка. Американската политика през последните години развива едновременно отношенията с ASEAN и по-тесни структури с държави, готови на по-дълбоко стратегическо взаимодействие с Вашингтон.
AUKUS е най-видимият пример. Създаденото от САЩ, Великобритания и Австралия партньорство предвижда Австралия да придобие способности за експлоатация на ядрено задвижвани подводници с конвенционално въоръжение и включва сътрудничество в редица високотехнологични военни области. За Вашингтон, Лондон и Канбера това е инструмент за укрепване на възпирането и стабилността в Индо-Тихоокеанския регион. Москва и Пекин го разглеждат през друга призма — като част от нарастващата военна инфраструктура около Китай и като фактор, който усложнява режима на ядрено неразпространение. Международната агенция за атомна енергия работи със страните по AUKUS по специалните гаранционни механизми, необходими за използването на ядрен материал за морски ядрени реактори.
По-сложен е случаят с Quad. САЩ, Индия, Япония и Австралия официално го определят като дипломатическо партньорство, работещо по въпроси от морската сигурност до критичните технологии, инфраструктурата, здравеопазването и устойчивостта на веригите за доставки. Quad не е военен съюз и няма договор за колективна отбрана. Лавров обръща внимание на постепенното навлизане на проблемите на сигурността в неговия дневен ред и свързва това с Южнокитайско море и Тайванския проток. Индия продължава да пази значително по-голяма стратегическа автономия от останалите трима участници и не приема Quad като азиатски еквивалент на НАТО.
Това индийско поведение показва колко трудно е Азия да бъде разделена по европейския модел на два ясно очертани блока. Ню Делхи има сериозни противоречия с Пекин и едновременно участва с Китай в БРИКС и ШОС. Купува руски енергийни ресурси и поддържа военнотехнически връзки с Москва, докато развива отношенията си със Съединените щати. За Индия стратегическата автономия има стойност, защото позволява различните партньорства да бъдат използвани без приемането на постоянна външна дисциплина.
Япония и Южна Корея се намират в друга ситуация. И двете са американски съюзници, на тяхна територия има американски войски, а севернокорейската ядрена и ракетна програма е непосредствен проблем за сигурността им. Тристранното взаимодействие между Вашингтон, Токио и Сеул придоби по-устойчив военен характер, включително чрез съвместни учения и координация при наблюдението на ракетни заплахи. За САЩ това е укрепване на възпирането спрямо Северна Корея и на регионалната сигурност. От Москва и Пекин същата инфраструктура се възприема като част от американското военно присъствие по техния стратегически периметър.
Разликата между тези оценки няма да бъде решена с терминология. Една система за противоракетна отбрана, военноморска база или съвместно учение може да бъде определено като отбранително от държавите, които го изграждат, и като заплаха от държавата, срещу чиито възможности е насочено. Подобна взаимна несъвместимост на представите за сигурност беше характерна и за най-опасните периоди на Студената война.
През следващото десетилетие Азия вероятно ще концентрира все по-голяма част от световното производство, търговия и технологичен капацитет. Там едновременно се намират Китай, Индия, Япония, Южна Корея, Русия като тихоокеанска държава, американското военно присъствие и някои от най-чувствителните конфликтни точки на планетата. Тайванският проток, Корейският полуостров, Южнокитайско море и китайско-индийската граница съществуват в едно географско пространство с най-динамичните икономически връзки в света.
Търговската взаимозависимост не премахва военното съперничество. Китай и САЩ могат едновременно да бъдат икономически свързани и стратегически конкуренти. Китай и Индия могат да участват в едни и същи многостранни организации и да имат нерешени гранични противоречия. Япония може да има огромен икономически обмен с Китай и да укрепва военния си съюз със Съединените щати.
Затова прогнозата за многополюсен свят не може да бъде отделена от въпроса как ще бъде организирана сигурността между новите центрове на сила. Ако икономическите отношения продължат да се регионализират, а военните структури се изграждат около взаимно подозрение и възпиране, към 2036 г. може да възникне международна среда с много икономически центрове и няколко припокриващи се линии на военно противопоставяне.
Лавров очаква Западът да приеме новото съотношение на силите и да се върне към равноправен диалог. Това е руското виждане за предпочитания изход от прехода. Няма историческа закономерност, според която загубата на относително преимущество автоматично води до компромис. Големите промени в съотношението на силите често увеличават напрежението, защото старите институции продължават да действат, когато политическата и икономическата среда вече е различна.
Следващите десет години могат да се окажат важни не толкова за окончателното утвърждаване на един нов ред, колкото за правилата, по които различните центрове ще управляват конкуренцията помежду си. Най-опасната област вече не е икономиката. Там съществува възможност за приспособяване, диверсификация и договаряне.
При ядреното оръжие такава свобода почти няма.
Ядреното равновесие вече не се побира между Москва и Вашингтон
В продължение на десетилетия стратегическата стабилност имаше сравнително ясна геометрия. Съветският съюз и Съединените щати притежаваха ядрените арсенали, способни да унищожат противника и да нанесат неприемливи поражения на останалия свят. Договорите за ограничаване и съкращаване на въоръженията бяха двустранни, механизмите за проверка също, а самото понятие за стратегически баланс беше изградено около отношенията между Москва и Вашингтон.
Светът, за който говори Лавров, вече не се побира в тази конструкция. Китай увеличава ядрения си потенциал. Великобритания и Франция разполагат със собствени ядрени сили и са военни съюзници на Съединените щати. Северна Корея се превърна в ядрена държава извън Договора за неразпространение на ядреното оръжие. Индия и Пакистан притежават ядрени арсенали и имат собствено регионално равновесие. Израел следва политика на ядрена неопределеност. Технологичните промени добавиха хиперзвуковите системи, противоракетната отбрана, космическите средства, кибероперациите и възможностите за високоточни неядрени удари.
Старият двустранен модел е изправен пред проблем, който няма техническо решение. Колкото повече центрове притежават стратегически способности, толкова по-трудно става създаването на режим, който всички приемат като равноправен.
В изложението на Лавров това противоречие се вижда в спора със Съединените щати за евентуалното участие на Китай в бъдещи преговори. По думите му Вашингтон настоява Пекин да бъде включен в разговорите за стратегическата стабилност. Москва отговаря, че решението принадлежи на самия Китай и приема китайския аргумент, че неговият арсенал все още не е съпоставим по мащаб с американския и руския. Руският контрааргумент е насочен към Великобритания и Франция: ако двустранната система трябва да бъде разширена, според Москва ядрените сили на американските съюзници също не могат да останат извън сметката.
Спорът изглежда процедурен само на повърхността. Зад него стои въпросът какво изобщо означава ядрен баланс в многополюсен свят.
За Русия британските и френските сили не могат да бъдат разглеждани напълно изолирано от американския потенциал, защото трите държави са членове на НАТО. Вашингтон, Лондон и Париж не приемат руската постановка, която на практика би събирала техните арсенали в общ стратегически баланс спрямо Русия. Китай не желае ограничения, изградени върху численото равенство между Москва и Вашингтон, докато неговият собствен арсенал е значително по-малък. Ако Пекин продължи да увеличава силите си, американският натиск за включването му в бъдеща система за контрол на въоръженията ще расте.
Получава се конструкция, в която почти всеки участник има логичен аргумент от гледна точка на собствената си сигурност и почти никой няма достатъчно основание да приеме логиката на другия.
Това е съществена разлика спрямо последните десетилетия на Студената война. Москва и Вашингтон имаха противоположни интереси, но постепенно изградиха общ език за ядреното възпиране. Бяха договорени категории въоръжения, количествени ограничения, механизми за уведомяване, инспекции и процедури при кризи. Тези правила не премахваха съперничеството. Те намаляваха вероятността една погрешна оценка да се превърне в необратимо решение.
Днес част от тази архитектура е разрушена или отслабена. Договорът за противоракетната отбрана остана в миналото след излизането на САЩ от него през 2002 г. Договорът за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег прекрати действието си през 2019 г. Нов СТАРТ, последният голям двустранен договор, ограничаващ американските и руските стратегически ядрени сили, изтече през февруари 2026 г. На мястото на системата от взаимни ограничения остава все по-голяма зависимост от едностранни оценки на намеренията и възможностите на другата страна.
Лавров свързва възстановяването на пълноценния руско-американски стратегически диалог с нормализирането на отношенията между Москва и Вашингтон. Той признава, че отделни контакти съществуват, и оценява самото възстановяване на политическия разговор с администрацията на Доналд Тръмп положително. Същевременно посочва продължаването на санкциите, дипломатическите спорове и липсата, според руската оценка, на материална промяна в двустранните отношения като пречки пред връщането към нормален стратегически диалог.
Тази зависимост между общото състояние на политическите отношения и контрола над ядрените оръжия носи особен риск. През Студената война част от най-важните договорености бяха постигнати когато отношенията между СССР и САЩ бяха конфликтни. Смисълът на контрола над въоръженията не беше да доказва политическо доверие. Той трябваше да работи при липса на доверие.
В многополюсната система задачата става по-трудна. Един договор между Русия и САЩ не решава въпроса за Китай. Включването на Китай поставя въпроса за Франция и Великобритания. Разширяването към петте официално признати ядрени сили оставя извън режима Индия, Пакистан, Северна Корея и израелския ядрен потенциал. Добавянето на всички ядрени държави превръща преговорите между два приблизително съпоставими арсенала в договаряне между държави с различни доктрини, различни количества оръжия и различни представи за непосредствената заплаха.
Нито връщането към двуполюсния модел е възможно, нито механизмът за неговата замяна вече е създаден. През следващите десет години това може да се окаже много по-важно от спора кой политически център ще има по-голямо влияние. Многополярността увеличава броя на участниците, чиито решения трябва да бъдат изчислявани едновременно. При икономическите отношения подобна сложност може да бъде управлявана чрез сделки, пазари и конкуриращи се институции. При ядреното възпиране грешката има друга цена.
Лавров завършва тази част от прогнозата си с Космоса. Русия от години предлага в ООН забрана за разполагане на оръжия в орбита. Според неговото изложение разминаването със Съединените щати засяга и самия обхват на евентуална забрана — Москва настоява тя да обхваща всякакво оръжие, докато американската позиция, представена от Лавров, поставя акцент върху ядреното оръжие.
Космосът вече е жизненоважна част от земната военна инфраструктура. Спътниците осигуряват комуникации, навигация, ранно предупреждение, разузнаване и управление на военни операции. Унищожаването или ослепяването на подобни системи при голяма криза може да бъде възприето като подготовка за много по-мащабен удар. Границата между атака срещу инфраструктура и начало на стратегическа ескалация става все по-трудна за разпознаване.
Светът от 2036 г., описан през тези процеси, няма да бъде просто свят с повече силни държави. Той може да бъде свят с повече центрове на военно решение, повече технологии с двойно предназначение и по-малко договорени ограничения върху поведението им.
Старото ядрено равновесие беше опасно, но имаше правила. Новото още няма такива.
Световното мнозинство още не е световен ред
Последните думи на Лавров дават ключ към цялото му изложение: след десет или петнадесет години светът ще изглежда според това доколко ще бъдат придвижени позициите на „световното мнозинство“. Понятието отдавна присъства в руския дипломатически речник. Москва го използва за държавите извън традиционния западен политически център, които не приемат западните решения като задължителна рамка за собствената си външна политика.
Численото мнозинство не създава автоматично политическа общност. Китай, Индия, Бразилия, Южна Африка, Саудитска Арабия, Иран, Индонезия и десетки държави от Африка и Латинска Америка нямат еднаква представа за международния ред. Между някои от тях съществуват конкуренция, териториални спорове, различни отношения със Съединените щати и несъвпадащи икономически интереси. Част от тези страни искат реформа на съществуващата система, без да желаят нейното разрушаване. Те търсят повече влияние в нея.
Това разграничение има значение за оценката на БРИКС. Разширяването увеличи политическата и демографската тежест на формата, но едновременно увеличи вътрешното му разнообразие. БРИКС няма обща армия, обща външна политика, наднационално правителство или задължителна идеологическа основа. Решенията се търсят чрез консенсус между държави, които запазват суверенитета си и могат да имат различни позиции по най-големите международни конфликти.
Слабостта на такава конструкция е очевидна, ако бъде сравнявана с военен съюз или политически интегриран блок. Сравнението обаче подвежда, защото БРИКС не е създаден като НАТО или Европейския съюз. Политическото му значение се измерва и с възможността държавите да взаимодействат, без предварително да приемат общ външнополитически център.
Този модел съответства на международната среда, която постепенно се оформя. Индия няма причина да заменя зависимост от Вашингтон със зависимост от Пекин. Бразилия няма интерес да превръща икономическото си взаимодействие с Китай в отказ от отношения със САЩ и Европейския съюз. Саудитска Арабия може да развива отношения с Пекин и Москва, без да прекратява стратегическите си връзки с Вашингтон. Държавите от Югоизточна Азия търгуват интензивно с Китай и едновременно се стремят да не попаднат изцяло в китайската стратегическа орбита.
Многополярността придобива съдържание точно чрез подобна свобода на маневриране. Тя не изисква всички незападни държави да се обединят срещу Запада. Достатъчно е да съществуват няколко центъра, между които една държава може да избира партньорства според собствените си интереси.
Това обяснява и защо бъдещето на международната система няма да бъде решено само от БРИКС. По-голямо значение може да има взаимодействието между множество организации — БРИКС, ШОС, ASEAN, Африканския съюз, Съвета за сътрудничество в Персийския залив, Евразийския икономически съюз, регионалните структури в Латинска Америка. Лавров говори за изграждане на мостове между подобни формати. В неговата прогноза регионализацията не трябва да завърши със затворени икономически пространства, а с мрежа от връзки между тях. Това е много по-трудно за изграждане от нов политически блок.
Блокът определя кой е вътре и кой остава отвън. Мрежовата система трябва да работи между държави, които могат да бъдат партньори по един въпрос и конкуренти по друг. Тя изисква платежни механизми, транспортна свързаност, инвестиционни институции и правила, които не предполагат политическо подчинение на един център. Ако тези механизми се окажат жизнеспособни, те могат да променят международното разпределение на властта без учредяването на нова наднационална структура.
Западът също няма да стои извън подобен свят. Това е един от моментите, в които публичната реторика за „Запада“ и „световното мнозинство“ може да скрие реалната сложност на икономическите отношения. Китай има нужда от европейските пазари. Европейските компании имат интерес от Азия. Индия развива отношенията си едновременно със САЩ, Европа, Русия и държавите от Персийския залив. Международният капитал няма политическа география, която напълно съвпада с военните съюзи.
Следователно бъдещата система може да се окаже по-малко подредена, отколкото предполага самата дума „многополярност“. Един свят с американски военни съюзи, китайска индустриална мощ, руски ядрен потенциал, индийска стратегическа автономия, европейски пазар, близкоизточни финансови ресурси и десетки държави, които отказват постоянна принадлежност към един лагер, няма ясна йерархия.
При такава структура способността да се договарят правила става по-важна от способността една държава да ги налага. За малките и средните страни това има пряко значение. Те не могат да определят световното съотношение на силите, но могат да спечелят или да загубят много от начина, по който се разполагат в него.
За България въпросът не е отвлечен геополитически спор между Москва и Вашингтон. Страната е член на Европейския съюз и НАТО, намира се на Черно море, граничи с Турция, стои върху направленията между Централна Европа, Балканите, Черноморския регион и Близкия изток. Всяко пренареждане на отношенията между САЩ, Русия, Китай, ЕС и Турция достига до България през сигурността, енергетиката, транспорта, инвестициите и достъпа до пазари.
След 2022 г. това стана особено видимо. Руско-западният конфликт превърна Черно море в много по-чувствително военно пространство. Прекъсването или ограничаването на част от старите икономически и енергийни връзки наложи ускорена диверсификация. Европейската политика към Русия започна да влияе пряко върху решения, които доскоро се разглеждаха главно като икономически — природен газ, нефт, ядрена енергетика, транспортни маршрути, пристанища и инфраструктура.
В един по-фрагментиран свят географското положение на България може да придобие по-голяма стойност. Коридорите Север–Юг и Изток–Запад, черноморските пристанища, железопътните връзки с Турция и Централна Европа, енергийните интерконектори и достъпът до Средиземноморието вече не са само инфраструктурни въпроси. Те определят дали страната ще бъде участник в пренареждането на търговските потоци или територия, през която те просто преминават.
Тук се намира българският проблем, който рядко присъства в големите геополитически декларации. Членството в ЕС и НАТО определя основната институционална рамка на страната. То не отменя необходимостта България да формулира собствен икономически интерес вътре в тази рамка. Гърция, Унгария, Турция, Румъния и други държави показват по различен начин, че принадлежността към съюзи не премахва националната борба за инвестиции, логистични маршрути, енергийни доставки, индустриални производства и външни пазари.
Ако прогнозата на Лавров за засилваща се регионализация се потвърди, България ще бъде изправена пред по-сложна среда от тази през първите десетилетия на членството си в ЕС. Китай ще остане огромен икономически фактор. Турция ще увеличава тежестта си като регионална сила, производствен център и транспортен възел. Черно море ще запази стратегическото си значение. Балканите ще бъдат пресечна точка между европейската инфраструктура, Средиземноморието, Кавказ и маршрутите към Азия.
Българската позиция в подобна среда няма да се измерва с броя на декларациите за принадлежност към една или друга геополитическа общност. Ще се измерва с много по-конкретни показатели: каква част от новите транспортни коридори преминава през страната, каква е собствеността върху ключовата инфраструктура, откъде идва енергията, каква индустрия остава тук, къде се реализира произведеното в България и доколко София участва във формирането на европейските решения, които после трябва да изпълнява.
Съществува и риск. Колкото по-силно международната система се организира около военно съперничество, толкова по-малко пространство остава за икономическо маневриране на държавите по периферията на големите силови центрове. За България превръщането на Черноморския регион в трайна линия на противопоставяне би означавало, че географското положение носи не само транзитни и инвестиционни възможности, но и нарастващи разходи за сигурност и зависимост от решенията на по-големите съюзници.
Затова българският интерес не изисква избор между абстрактен „Запад“ и абстрактно „световно мнозинство“. България вече е направила основния си институционален избор чрез членството в ЕС и НАТО. Същинският въпрос е как използва това членство в международна среда, в която икономическата тежест постепенно се разпределя между повече центрове.
Една държава може да бъде сигурно интегрирана в своите съюзи и едновременно да защитава пристанищата си, транспортните си маршрути, енергетиката си, производството си и достъпа до различни пазари. Може и да остави тези решения да бъдат вземани другаде, след което да се приспособява към последствията.
Прогнозата на Лавров за 2036 г. има значение за България точно по тази причина. Ако светът действително върви към по-разпределена икономическа и политическа мощ, стойността на националната стратегия няма да намалява заради членството в големи съюзи. Ще нараства.
2036-а няма да чака България
Прогнозата на Сергей Лавров не трябва да се чете като календар, в който е отбелязана датата на края на западното господство. Историята рядко сменя една международна система с друга по такъв начин. По-важното в неговото изказване е описанието на процес, който вече протича: икономическата мощ се разпределя между повече центрове, регионалните структури придобиват по-голяма тежест, финансовите и транспортните алтернативи се умножават, а военната архитектура остава опасно зависима от правила, създадени за друг свят.
До 2036 г. Съединените щати вероятно ще останат огромна сила. Китай няма просто да ги замени. Русия няма ресурс да изгради около себе си нова глобална система. Индия няма намерение да бъде подчинен елемент нито на Вашингтон, нито на Пекин. Европейският съюз ще трябва да решава собствените си проблеми с конкурентоспособността, сигурността и политическата тежест. БРИКС ще бъде изправен пред изпитанието дали разширяването може да бъде превърнато в работещи икономически и институционални механизми.
Същинската неизвестност е дали разпределението на силата ще бъде последвано от разпределение на правото да се определят правилата. Ако това не стане, многополярността може да произведе не по-справедлив ред, а продължително съперничество между няколко центъра, въоръжени с ядрени оръжия и все по-сложни технологии.
За България този спор няма да остане между Москва, Вашингтон и Пекин. Черно море вече е част от него. Енергийните маршрути, пристанищата, железопътните коридори, отбранителната инфраструктура, отношенията с Турция, мястото ни в европейската икономика и достъпът до пазарите на Азия ще бъдат част от същото пренареждане.
Членството в ЕС и НАТО определя българската институционална принадлежност. То не може да замени националната стратегия. В един по-сложен свят цената на отсъствието на такава стратегия ще бъде по-висока, защото големите държави ще защитават своите интереси, регионалните сили ще увеличават влиянието си, а икономическите потоци ще търсят най-изгодните маршрути независимо от българските декларации.
Затова въпросът, поставен пред Лавров за света след десет години, има и български прочит. Не дали през 2036 г. Западът ще бъде по-силен или по-слаб. Не дали многополярността окончателно ще е победила. А каква България ще посрещне този свят — с икономика, инфраструктура и външнополитическа способност да защитава конкретен национален интерес или като периферия, която научава за големите решения, когато вече трябва да изпълнява последствията им.
Малката държава не избира световния ред.
Тя избира дали да има собствено място в него.
