/Поглед.инфо/ "Тези, които се опитват да връщат миналото като настояще и да правят с него бъдещето на държавата и народа - трябва да бъдат осъдени (морално и всякак) като подстрекатели на нов траен граждански конфликт. Даже тип гражданска война!" - Гиньо Ганев, юли 1997 г.
Едва ли е подозирал Гиньо Ганев, написвайки тези думи през далечната 1997 г., че като бумеранг ще се върнат, за да ни ударят по челото с болезнената си остра правота. Днес, почти две десетилетия и половина след историческия крах на комунистическия режим, отново се върнахме в реториката на примитивното разделение на гражданите на признак "комунист-антикомунист".Интересното при тези вечни мисли е дали те са толкова универсални, че са приложими и в други времена или просто времето е спряло?
Исторически комунизъм вече няма. Беше надвит, беше отхвърлен, беше сразен. Няма го вече. И няма достатъчно силни обществени групи, които да работят реално по връщането му обратно. Да, има милеещи по комунизма, като моя дядо, който всъщност милее по времената на буйната си младост, която по случайност се е развила в комунизма, който той свързва именно с младостта. Но дядо ми няма да върне комунизма, няма дори да опита. Да, вечер на маса, ще говори колко хубаво е било, но ще си остане там. На приказки.
Всички знаем (да, дори и такива чада на промените като мен, родени през 1989 г.) за несгодите на този тоталитарен, авторитарен режим. Знаем и то добре, болезнено добре. Аз съм последният човек, който ще се опита да реабилитира един човеконенавистен режим, какъвто е бил и комунистическият. Но не мога да се съглася и няма да се съглася с онези обществени кръгове и среди, които със спрей в ръка, с омраза в погледа и с отрова в речта, водят битка с призраците на комунизма, за да имат повод да се покажат на екран.
Не мога да се съглася и няма да се съглася с хората, които с болезненото си желание да влязат в телевизора са готови на всякакви действия, само и само да ги намерят за интересни и важни. Не мога и няма да се съглася с хора, които са готови да подпалят чергата на обществото, за да могат пламъците на изгарящото обществено съгласие да озарят себичните им дребни душички, за да почувстват себе си под светлината на прожекторите.
В последните години публичното говорене адски много се ожесточи. Тази грубост, посредственост и пошлост на изказа, на мислите, на действията води след себе си един потоп от натрупващи се противопоставяния в обществото. Да, логично е, да, закономерно е да има различия в обществото. Та, то това е най-прекрасното нещо на демокрацията! Възможността да говориш, да дебатираш, да спориш с несъгласните с теб. Така се изпипват нещата в демокрацията – чрез разговор между многолики и разнородни интереси, които намират най-малкото общо кратно между себе си, така че да се постигне консенсус. А той винаги трябва да е такъв, че всяка от страните да се чувства поравно неудовлетворена, така че неудовлетворени всъщност да няма (по Кисинджър).
Е, днес такъв консенсус, такова минимално поле на съгласие, такова поне светоусещане, че трябва да оспорваш аргументите на опонента, а не правото на опонента да има аргументи – няма! Няма! Няма! Няма! Днес има едно примитивно противопоставяне, едно неходещо по земята лабораторно сблъскване на няколко обществени кръга, които са открили своите и политически, и обществени лаборанти, които с бели престилки сеят зарази, но не на плъхове...а на цяло едно общество! Едни посредствени хора обикалят телевизиите да говорят за най-голямото зло – комунизма. Ти да видиш.
Сигурен съм, че тази пошла посредственост, която е представена от тези изразители на мерзките обществени страсти, е обществен феномен, излизащ от устите на хора, които много си вярват. Убеден съм, че фанатично си вярват дори. Но този пенлив фанатизъм, този слюноотделящ агресивен маниер на обществено разделение е болезнено вреден. Това е един сблъсък на живеещи в миналото люде, които правят всичко по силите си, за да изпъкнат на фона на призраци, които отдавна необитават друго освен мокрите сънища на фанатиците, които искат да градят бъдещето с поглед в отдавна отминалото. Това е опит на хора със спрели часовници да ви кажат колко е часът.
Впрочем, забелязали ли сте, че най-големите антикомунисти, са всъщност тези конформисти, които по време на режима са били я агенти на Държавна сигурност, я семейно свързани с ЦК, я стипендианти на Людмила Живкова? Лицемерната им поза днес, далеч не кореспондира със сервилната им чупка в кръста вчера. Точно тези конформисти, тези сервилни търсачи на обществена конюнктура, точно те са тези, които рушат тънките поленца на минимално съгласие в обществото. Защото противно на тяхното мнение – политиката трябва да е опит да се търси максимално добро решение за максимален кръг от хора. А не много добро решение, но за конюнктурните играчи на моментната властова и обществена посока, в която духа вятърът. Истината е, че най-върлите антикомунисти са тези, които са склонни да си служат с авторитарните механизми – с цензура, с обида, с нападка, с омраза, но когато го правят те... не е комунизъм. Щото са се кръстили антикомунисти. Тези хора разделят държавата, тези хора разделят обществото водени от усещането, че ако са те на власт, комунизмът ще бъде смачкан.
Точно тези ли, чийто усет за мяра е отдавна потънал в дебрите на банковите им сметки, ще държат речи за морал? Точно тези ли, чието мерило за добро и зло се върти по оста "ние-другите", ще дават акъл какво трябвало и какво не трябвало да става?
Много се радвам, че ги има. Както се радвам на хилядите многолики и разноцветни обществени кръгове. Но аз лично ще се боря срещу всяка група, която се опитва да узурпира правото на останалите да съществуват. Няма да дам хора със спрели часовници да ми казват колко е часът. Имат право да говорят, радвам се, когато предлагат важни теми за дебат. Но нямат право да свеждат света до себе си и личната си битка с призраците на отдавна отминалото минало. Трябват ни хора с взор в бъдещето, а не с жлъч към миналото. /БГНЕС
---------
Петър Кичашки, водещ на предаването на "Таг" и активист на движението "Модерна България".