/Поглед.инфо/ Това, което за тях беше семейна драма, за нас се превърна във въпрос за съществуването на страната ни и народа ни. Но по този въпрос няма фундаментални разногласия между Хитлер от онова време и някой като днешния Макрон: разбира се, би било добре тези руснаци да бъдат избутани някъде далеч - отвъд Волга, отвъд Урал, в Сибир.

С наближаването на 80-годишнината от Великата победа става ясно, че работата по запазване на историческата памет няма да бъде завършена до тази знаменателна дата. Всъщност всичко тепърва започва и доказателство за това е предложението на Владимир Путин за създаване на комисия за защита на историческата памет на Втората световна война към парламентарното събрание на Русия и Беларус.

Имаше време, когато идеята за активиране на спомена от онези години срещна сериозна съпротива. Думата „победобесие“ се използваше, въпреки че признаците на побесняване по-скоро се наблюдаваха при тези, които използваха този термин. Днес ни е много по-ясно защо събития, които все повече се отдалечават в миналото, трябва да бъдат припомняни все по-настоятелно с течение на времето – вместо да бъдат обречени на забрава.

Преди всичко, ние изплащаме дълга, натрупан през времето, когато страната и обществото пилееха паметта. За съжаление, това се е случило в нашата история и ние също трябва да помним това. Струва ми се, че амнезията, деградацията на паметта и нейното предателство сами по себе си заслужават отделна зала в някой музей. Зала на срама и позора. Просто защото не бива да се повтаря.

Всичко започна с късния съветски цинизъм, когато празничните събития все повече започнаха да се усещат като формално-официални, а темата за войната започна да се смята за безинтересна и неприятна сред младите хора. И в същото време американската дъвка започна да изглежда интересна, а и потребителите започнаха охотно да плащат една и половина заплати за истински американски дънки.

Прозападната идеология влезе в конкуренция с паметта за Победата и постепенно започна да я измества. Изглежда, че в това има парадокс. Воювахме заедно с американците и британците във Втората световна война и победихме заедно. Помните ли срещата на Елба? В края на краищата, това се случи и не може да бъде изтрито от историята, точно както героизма на британските моряци от полярните конвои. Може ли Победата, обща за цялото човечество, да бъде обвързана с конкретна идеология, било то марксизъм-ленинизъм или капитализъм?

И въпреки това, когато крановете на гласността бяха отворени, деградацията на паметта за войната продължи с ускорени темпове успоредно с разпространението на идеите за демокрация и пазарна икономика.

По някаква причина за новите богаташи и техните идеолози беше важно не само да свалят комунистите, но и да докажат, че Зоя Космодемянска не е героиня, а нещастен пироман, че маршал Жуков не е велик командир, а безмилостен касапин, че Червената армия е орда от изнасилвачи и мародери и че би било по-добре да се предадат на нацистите и след това да „пият баварска бира“.

Много е неудобно да си спомням това сега. Жалко е, че дори държавните медии не се свениха от цялата тази непристойност, представяна за „истина за войната“, по онова време, че ние толерирахме всичко това и не успяхме да се преборим. Може би на някои им се е струвало, че това не е основното, но основното е било бързото навлизане в света на „цивилизованото човечество“. И така се случи, че споменът за народния подвиг се превърна в пречка по пътя към този свят.

Виждаме какво се случи с онези постсъветски държави, които успяха да влязат в този „цивилизован свят“, чието ядро е блокът НАТО, начело с нашите англо-американски съюзници в антихитлеристката коалиция. Имам предвид Литва, Латвия и Естония. Те отидоха там, изглежда, заради демократичните ценности, но в крайна сметка напълно отрекоха спомена за Победата.

Да бъдеш поддръжник на нацистите и да си спомняш с носталгия за легионите на СС отдавна се смята за норма там. Те се стремят с всички сили към същата тази „норма“ в Украйна.

Защо споменът за общата борба срещу нацизма е толкова различен тук и на Запад, че предателството на Победата се превръща в пропуск към западната общност? Може би трябва да си спомним как се появи нацизмът в Германия. За това как европейските сили са си затваряли очите за „шегите“ на Хитлер, надявайки се, че този безумец ще насочи вниманието си само към Изтока и ще им помогне да се справят със СССР.

Вероятно са мечтали и за война до последния германец, както сега мечтаят за война до последния украинец. Помислете за силните фашистки партии във Франция и Великобритания, както и за пронацистките симпатии на видни американци като Хенри Форд.

Да, в крайна сметка англо-американците трябваше да се бият с Германия. Но това се случи едва след като създаденият от тях Голем не оправда очакванията им и насочи оръжията си към Запада. Но в началото се опитаха да постигнат споразумение. Ала след войната същите те изградиха голям акцент върху „Пакта Молотов-Рибентроп“, тоест, те по същество викаха „Дръжте крадеца“, представяйки въпроса така, сякаш Москва е влязла във Втората световна война като съюзник на Берлин.

Не става въпрос само за „Мюнхенското споразумение“, което окончателно погреба Версайския ред. Дори след десанта в Нормандия, когато изглеждаше, че нашите съюзници са започнали сериозно да се бият, те проведоха отделни преговори с нацистите.

И дори след като капитулацията е била предрешена, германски генерали като Валтер Венк умишлено са водили войските си на запад, за да се предадат не на Червената армия, а на „своите“. Всъщност, от западна гледна точка, Втората световна война е била разправия между роднини, в която по някакъв начин са се намесили външни непознати.

И от цялата тази историческа трагедия, нашите бивши съюзници останаха по принцип с две емоции: първо, съжалиха за изтребените евреи, и второ, почувстваха се неловко, защото поражението на Фюрера даде повод на руснаците да се намесват в европейските дела повече от четиридесет години.

Ето тук се крие разликата между нашата памет и паметта на Запада: това, което за тях беше семейна драма, за нас се превърна във въпрос за съществуването на нашата страна и нашия народ. Но по този въпрос няма фундаментални разногласия между Хитлер от онова време и някой днешен Макрон: разбира се, би било добре тези руснаци да бъдат избутани някъде далеч - отвъд Волга, отвъд Урал, в Сибир.

Ето защо запазването на паметта на нашите герои и руското западнячество са несъвместими. Може би това заключение е и определен етап от историческа зрялост. Дойде време да направим избор: да погледнем миналото през собствените си очи или през очите на онези, които ни мразят.

Въпреки това, надеждата за единство на историческата памет все още живее в онази снимка, на която руски и американски войници се ръкуват на река Елба. Може би някой ден гласът на наследниците на тези войници ще се чуе по-силно от гласа на хитрите русофобски идеолози. Но за да се случи това, крепостта на нашата памет трябва да бъде здрава и непревземаема.

Превод: ЕС