/Поглед.инфо/ Д-р Николай Михайлов, „Лице в лице”, bTV
Мисля, че сме в една пауза с неизвестни, много неизвестни. Има една неяснота на едно гражданско предприятие, на изхода от това гражданско предприятие.
Не е ясно какво ще се случи в резултат на тая изсипана на площада човешка маса, по-скоро човешки индивидуалности, защото това не е колектив, това за пръв път се случва това не са хора, групирани по партиен признак, нямат някаква родова характеристика на дисквалифицирани или просто принадлежащи към политическа партия и т.н. Поне про форма е така, декларативно е така, макар че вътре доминират определени направления по партиен признак.
Но тези хора се явиха за пръв път от началото на българската посткомунистическа революция, ако мога да кажа така, след 89-а, за да заявят гражданска воля за промяна.
Първите дни на този протест волята някак беше по-радикална и на мене лично – по-симпатична. Ще кажа защо – защото хората бяха много дълбоко, органично скандализирани от феномена Пеевски, от дързостта на това управление да го построи на такава позиция в ДАНС, което си беше чист абсурд. Този абсурд само по себе си не е интересен. Интересен е, че проявява манталитета на една власт, която сякаш – и това беше генералното подозрение - че тази власт властва някъде назад в годините и характеризира мъчния период на прехода, проявява неговия дълбок секрет. А секретът му е, че всяка власт, всяко управление има един непроявен, непубликуван олигархичен фундамент, който решава нещата, сменя правителствата, но той е тъждествен на себе си и на собствените си интереси.
Пеевски беше Пеевски в предишното управление, олигархичен гарант на кабинета Борисов. Сега по идея на Станишев и останалите той трябваше да бъде нещо като олигархичен гарант в друга функция, в друго амплоа на същото управление. Сякаш враговете и приятелите на различни управления са в дълбочина тъждествени на себе си – ще повторя – нещо стационарно, нещо, без което не може, условие, без което не може.
Стана ясно, че тези хора са един феномен на нещо задкулисно. Това скандализира до дъното хората, които имат рецепти за това, че политическата власт трябва да страни от някакви пределни безобразия, тя не може да си позволи всичко върху гражданските сетива.
Пеевски придоби заслужено или не, разбира се до голяма степен заслужено макар че той беше вторично и допълнително демонизиран, силуетът му стана одиозен просто, той е в някаква степен емблематична фигура на недопустимото на политическа сцена. И не само на политическата сцена, но и някъде в задкулисието във връзка с политическите процеси, каквато беше ролята му в миналия кабинет на Борисов. Този човек е скандален по силата на този контраст. Той, който упражнява нелегитимна власт като медиен магнат, беше инсталиран да упражнява така да се каже власт по линията на националната сигурност и уреждане на фундаменталните очаквания на гражданите за правов ред и някаква относителна нравствена почтеност в обществото. Това е абсурдно. То е в някакъв смисъл даже трудно да бъде изобретено, ако имаше някаква специална, някакъв конкурс да бъде избран, абсурд да бъде предложен.
Този абсурд се появи много изненадващо и в този смисъл травматично. Много хора очакваха да остане този кабинет известно време, за да свърши работа по реабилитация на обществото от щетите на Борисовото управление.. Не съм сигурен че в това управление, в това парламентарно мнозинство е инвестирано такова очакване. Имаше една надежда да се свърши работа от Орешарски, който е доцент, не е пожарникар, с други думи е човек с всичкия си. Освен това има и компетентност да свърши работа. Провалът беше спектакуларен, удивителен. Аз мисля, че не могат да се спасят от ефектите на този провал. Тази власт ще понесе своята историческа отговорност на глупава власт, на власт, емблематична, консуматор и производител на страшна глупост. И ще си замине, тя не може да задържи властта.
Имам един, обаче, много голям въпрос, да не казвам упрек към хората, които протестират. В самото начало реакцията беше много чиста. Аз бях напълно и без вътрешно двоене солидарен с нея и присъствах там в първите няколко дена. По-нататък се разколебах вътрешно. Сега съм амбивалентен да присъствам там.
Първите дни имаха манталитета на отказ да се живее по регламента на една непублична, олигархична власт. Първите дни не правеха гражданите разлика между ляво и дясно, не се търсеше партийна диференциация на гражданското струпване там, не се различаваха по партиен признак. Сега наистина започна едно преформулиране на този протест, доколкото той търси политическата си легитимация, някакъв политически изход от това, което става на площада.
И започна наистина да прилича на опит за реванш на извънпарламентарната десница в насипно състояние, защото тя е това. Тази десница има следната характеристика. Нейните фенове от градовете на градовете и специално от центъра на София имат една, бих казал, характерна надменност, едно самочувствие, което е забелязано от критично настроени и проницателни хора от ляво. Забелязаха това. Забелязаха, че тази спокойна, самоуверена и в някакъв смисъл хедонистична гражданска инициатива, е инициатива на удоволствието и на доброто прекарване вечер – семейно, дори и с кучетата. Дечурлигата са там, около това има някакви надувателни такива пластмасови тробми, които произвеждат шум пронизителен, травматичен за ухото и за нервнопсихологическото състояние на децата. Но те са там. Защото това е малко или повече шик, стана нещо като градска мода.
Тези хора не проявяват през угрижените си, натъжени, яростни лица, което е много важно и съществено да бъде така – същинската драма на българския народ. Същинската драма е проточеният преход, страшната несправедливост, много голямата бедност. Оттук е усетът за това, че има някакъв разпад на протестите на февруарски и юнски. Такъв разпад има и в дълбочина няма. Защото хората от февруари бяха граждани, започвам да мисля, че бяха малко повече граждани, защото гражданинът е патетично същество, същество с граждански страсти и не се разхожда така фриволно на всяка цена, защото съдейки отдалече по силуетите на тези граждани, те ще живеят общо взето прилично при всички обстоятелства на българския злополучен политически преход. Те нямат същински екзистенциални драми, те нямат драмата на невъзможност да оцелееш, те нямат драмата на тези, които са близо до самозапалилите се 8 души.
Ако на това гражданство сега моралните рецептори са така свежи, така раними, че откликват на всеки скандал, да бяха откликнали на скандала Борисов. Тука левицата, даже Мая Манолова, защото тя напоследък проговори този аргумент и го проговори накратко, късо и много ефективно – да бяха се изсипали на този площад когато не Пеевски трябваше да отиде в ДАНС, а когато Борисов отиде в МВР. И аз бих добавил – когато Борисов стана министър председател. Извинете ме, аз лично не намирам абсолютно никаква разлика в скандалния смисъл на думата между едното и другото. Даже мисля, че скандалът е много по-голям в случая с нашия бивш премиер.
Тези, които са на площада не трябва да бъдат там с триумфалистичното настроение на хора, които са нравствено безупречни на всички етапи на този преход. А като едни хора, които зреят през собствените си грешки, осъзнават ги, осмислят ги и имат характерното смирение, някаква по-кротка норма на присъствие, а не тази специфична ярост на безпогрешни. Българската десница има първородният грях на непогрешима. Аз съм човек, който е обитавал тези предели и знам какво е то. То е квазирелигиозна общност защото това е новото, синьото вероизповедание, то е богата и незаменима емоция, то не е неочленен, промислен и дълбоко разгледан политически избор. Това са десни, които са по-скоро либерали и по-скоро леви, отколкото да са десни в собствения смисъл на думата. Дясното се носи като емблема на праведност, като нещо дължимо, като нещо, което съобщава разум, престиж на добродетел, морален статус, гражданска красота. Тази характеристика, която иронично отправи Велислава Дърева на красивите, интелигентните и прочие, е самочувствие на почти всеки един от тези хора, които аз познавам отблизо. Това са либерални кръгове, зад които има либерална олигархия. Те премълчават това обстоятелство, че имат своя соанирана, красива интелигентна, европейска олигархия, която дърпа конците и която е дълбоко ешалонирана и нейните въздействия отиват някъде много надалеч, трансатлантически.
Това управление е управление на Сидеров, без него то е невъзможно. Следователно това управление е невъзможно. Това е политическата ми оценка, това е и гражданската ми реакция. Ето защо това управление трябва да си отиде. Минимум. Второ - въобще не е душевно болен. Сидеров е даже хладнокръвен човек. Сидер играе роля, Сидеров играе не зле. Ролята му е зла. Сидеров принадлежи на едно екстремно дясно семейство, той е много добре образован в класическите текстове на национал-социалистическата литература, той е и автор на такъв тип текстове. Сидеров трябва да бъде внимаван извънредно много, но не трябва да бъде банализиран като душевно болен, каквото той не е.
28 юни 2013