/Поглед.инфо/ Анкара забрани на двама български граждани да влизат на нейна територия. В случая личностите са без значение. Да уточним: първият е органично противен на огромна част от мислещите хора: символ на високоетажна корупция, на срастване на престъпен капитал с всички власти, на медийна нечистоплътност. Вторият винаги е бил полюсно оценяван – според полюсното си поведение на опитен политически въжеиграч (или ножехвъргач).
„Високата порта” захлопна врати за български народен представител. И за почетен председател на партия, която – поне на думи – защитава правата и свободите на турското малцинство. Без те да са нарушили законите на Турция, без да са застрашили националната ù безопасност. Без тя официално дори да уведоми българската страна или засегнатите лица. Противно на основна демократична ценност, гордост на ЕС, в който един ден Турция се вижда – свободното движение на хора.
Но това е само последният епизод от една дълга поредица.
Турция за пореден път демонстрира сериозен и нездрав интерес към вътрешните работи на България. И че няма пречка да се набърква в тях както намери за добре. Чрез партийни лобита, дипломатически совалки, религиозни емисари, фанансови транзакции на съмнителни бизнесмени и откровени шпиони. Без, за съжаление, да среща какъвто и да е отпор от официална София… С мълчаливото одобрение на Вашингтон и Брюксел.
Това ни връща към факта, че миналата седмица управляващото мнозинство – в топла връзка с вашингтонско-брюкселските кръгове, за кой път демонстрира липса на памет. Здравите сили надделяха над здравия разум и в прекроения по чужди мерки Закон за отбраната и въоръжените сили не влезе предложението на левицата, българското небе да не може да се охранява от авиация на съседни държави.
А бе напълно логично за политици, които помнят по-дълго от един мандат назад. Защото в Следосвобожденската история България е била жертва на агресия само от своите съседи. Неслучайно популярна след Балканските войни песен е „Да знаят наш’те подли врагове – турците, че българинът славно знай да мре…” В друга вариация в текста се пее „гърците”. Според това на кой фронт е хранил въшките певеца или от кой край на изконните български земи е прокуден.
Дали има някой, който храни илюзии, че добросъседските отношения на Балканите днес се дължат на взаимна любов или поне симпатии. Те се крепят единствено на взаимния интерес. И понеже споменахме южните комшии, няма да е справедливо да не споменем и северните. Та нима „братски” румънски ботуш не е тъпкал окървавените жита на българска Добруджа? А ако си затворим очите и за този факт, „интелектуалното бижу” на образованието може да изтрие от учебниците и Тутраканската епопея от 1916, да заличи името на ген. Панталей Киселов като политнекоректно към домнулетата в Букурещ.
Западните съседи не ги споменаваме тук с блага дума, защото нямат амбиции да бранят небето ни. Не че сме забравили, че през 1885 именно те са първи в поредицата комшийски набези на българска територия…
Тъжна е констатацията на поета Георги Константинов: „Ако някой някого здрависва, ножа мести в другата ръка…”В София изглежда обаче не виждат ножа, а рахат локума и баклавата… И паницата леща от господарите от Пакта, който исторически отдавна би трябвало да е в историята.
И докато Гърция и Румъния не проявяват своя заспал експанзионизъм (Μεγάλη Ιδέα и România Mare трудно умират), съвсем не така стоят нещата с Турция. Приятелят на премиера Борисов – Ердоган, неприкрито показва, че няма нищо против да поразшири териториално държавата си. В Анкара нееднозначно гледат на всичко, попадало някога в териториите на Отоманската империя, като на свои потенциални земи. И докато на юг – под вещото ръководство на Вашингтон – най-мощната армия в региона вече дрънка оръжие към Ирак и Сирия, попълзновенията на север и запад са по-сдържани, но не по-малко активни. Не че турските ВВС не смятат въздушното пространство на Гърция за бащиния…
Но преди същите тези пилоти, които безпроблемно свалят в гръб чужди (чети – руски) самолети над съпределна територия, да поемат – с родоотстъпни гласове на парламента или с изрично позволение военният земеделец Ненчев – охраната на нашето небе, из Родопа планина шетат брадати емисари. С единствена цел – минаретата да пробождат българското небе (което утре самолетите с полумесеци ще „пазят”), да замлъкнат камбани и чанове и вместо „Излел е Дельо хайдутин” над българската твърдина да се носи езана на мюезина…
България е лоялен, безгласен и безволев съюзник в Алианса. И в момента под умиления поглед на родните ястреби Плевнелиев-Ненчев-Митов се превръща в основен плацдарм на юго-източния фланг на НАТО. Част от дъгата, започваща в Прибалтика и свършваща в Инджерлик (засега). Въоръжена дъга за американски натиск над Русия. Зад маската на борба с тероризма в непосредствена близост до руските граници се разполагат жива сила и въоръжение, които само безпросветен лаик би приел като средства за противопоставяне на Ислямска държава, още по-малко за преодоляване на бежанската криза. Тази милитаризирана антируска зона крие огромния потенциал да се превърне във фронтова линия.
А ако това не се е случило, то трябва да сме признателни на дълготърпението на Москва към безочливите провокации на НАТО. Защото се оказа, че дори сваленият по пиратски начин Су 24 в сирийско небе не бе капката, която ще прелее чашата. Но това може да се случи всеки момент.
И ние пак ще сме на погрешната страна. В прегръдка с довчерашните поробители, на нож с двойните си освободители. Потенциална мишена, потенциална държава със загубен суверенитет. Защото ако си позволим дързостта да перифразираме Апостола – който ни пази небето, той ще да ни пороби… И тогава ще е късно да търсим сметка на виновните. Мюезинът ще се провиква над България.