/Поглед.инфо/ Или как неразумните и юродивите отговарят на преп. Паисий Хилендарски
Раковите образования, които либерализмът непрестанно произвежда в организма на българския свят, се разрастват все повече и повече и предизвикват нови и нови метастази. Състоянието на българския национален организъм и на българската държава става по-тежко и опасно за техния живот. Лечението обаче е по-трудно, понеже е неадекватно: лекуват се последиците, а не причините на заболяването. Изправени сме пред проблеми, каквито българският народ в цялото си историческо и доисторическо свое битие не е познавал и не му се е случвало да се сблъсква. Българската действителност винаги е била трудна и непоносима, но днес търпим нещо съвсем различно от всичко, което преди се е случвало и което познаваме от историята. Заплахите са все по-остри, коварни и жестоки; те постоянно променят облика си и се стоварват винаги внезапно и неочаквано. И все сме неподготвени за тях. Затова и реакцията е толкова хаотична, несистемна и несигурна. Но в появата и нарастването им няма как да не забележим известна ритмичност и логическа последователност, които ги правят трудни за предвиждане и предотвратяване.
Ето, приключи успешно ерозията на икономиката и окончателната й разруха. Практически икономиката на България е срината до основи и е изведена от общността на субектите на световната икономика. Обществото е политически проядено отвътре и не е способно само да определя посоката, темповете и характера на движение на своята политическа система. Затова безумните и лакействащи политици и държавници биват буквално хващани от улицата и поставяни да ръководят и управляват държавата.
Всичко това силно урони националния дух. Най-напред бе маргинализирана културата и дейците на литературата и изкуствата. После бе разрушен езикът. Езикът, който по думите на руския литературовед и българист акад. Дмитрий Лихачов през османското робство спаси българите и се превърна в тяхната държава на духа, когато те нямаха своя политическа държава. Сега българите все още имат своя политическа държава, колкото и условна и лъжовна да е тя, но по същество езикът им е напълно обезличен, изсушен, оварварен, опростачен, с разрушен синтаксис и изпълнен с англосаксонски думи, които май вече са повече от изконно българските и славянските. Езикът рухва и най-яростните и ожесточени негови рушители и замърсители са писателите. А те са тези, на които е поверено опазването и предаването му на идващите български поколение. За тях езикът престана да е „език свещен на моите деди, / език на мъки, стонове вековни, / език на тая, дето ме роди / за радост не – за ядове отровни”, а вещ, която можеш да си купиш или продадеш, да я замениш с по-хубава. Ние не си даваме още сметка в какво състояние е езикът ни, а ако все пак някой нададе вик или поиска закон за неговата защита, то тревогата му се свежда до чуждиците и надписите на латиница по магазините. А не затова че е осквернен от помислите и духовната бедност, които днес изразява, от простащината на тези, които го говорят и пишат на него; от упадъка на общественото и естетическото съзнание, от бездарието и коварството на тези, които уж са негови творци и хранители. Аз изпитвам ужас от езиковата немощ на безбройните вече възвания и призиви за спасяване на българския език. Но още по-голям е ужасът ми от книгите на българските писатели, от вестникарската, радио и тв публицистика, от говоренето на улицата и в ежедневието.
Ала имаше едно мъничко кътче в българската душа и в българския ум, което все още не бе достатъчно поразено и което от време на време се пробужда и дава да се разбере, че търпението не е безкрайно, че неизбежно ще дойде мигът, в който ще избухне „вековната злоба на роба” и цялата тази продажна, мръсна и коварна сган ще бъде пометена и като легион зли духове ще се сурне заедно със стадото свине в бездната. Това кътче аз наричам българско национално съзнание у българския народ.
Най-важната цел на либералната гмеж е да унищожи това българско национално съзнание, като преди това го обезсили и обезличи. Затова са и теориите за космополитния човек, за европейските ценности, за тюрския произход на българския народ; за новия цивилизационен избор, който веднъж завинаги ще ни отдели от славянския свят и Русия и ще ни направи част от западноевропейските либерални ценности. Това е целта и на невъобразимата само преди 20-25 години теза, че не е имало петвековно робство, че днешните деца не разбирали „остарелия език” на българските възрожденци, че учейки за зверствата на турците по време на робството, те стават нетолерантни. А европеецът трябва да е толерантен към другите, да ги уважава дори повече от себе си и от собствения си народ.
Либерализмът е измислил не лош механизъм за въздействие върху съзнанието на хората. Не може да се отрече, че той действа точно и безотказно и така е изграден, че да възпира съпротивата и да поставя почти мигновено в подчинение тези, които са подложени на въздействието му. Теориите ги измислят сравнително умни и образовани хора. Това не може да се отрече. Но за практическото им приложение либерализмът има своите най-верни съратника: глупостта, бездарието и безродието. Колкото и чудно да е, резултатът е успешен и бързо се постига. Глупаци, бездарници и безродници у нас колкото щеш; дори популацията им е неудържима и е все по-лесно либерализмът да избира своите „волонтиери”, които с „безкористно угодничество” (Достоевски) да вършат зададената им работа. Най-важната част от тази работа е да се променят духът и националният характер на образованието. От училището трябва да излизат предимно необразовани, които да не мислят, и да обичат отечеството си, да не познават миналото на народа си, дори да презират народа на „тази страна”, да не осъзнават и не преживяват никакви родови връзки, да се интересуват единствено от „успеха” и парите, да робуват на тялото и насладите, да си служат с малко думи, за да бъдат лесно управлявани и насочвани натам, накъдето други реши.
Ние виждаме днес резултатът от цялата тази грандиозна либерална операция на българския национален организъм. Тези, които преди 25 години, подскачайки и крещейки „кой не скача, е червен”, с настървение зовяха за „незабавна смяна на системата” и рушаха ожесточено старото и „негодното”, за да потекат в България реки от мед и масло, родиха и отгледаха своите политически отрочета. Няма как да не признаем, че макар самите те днес да са отритнати и пренебрегнати от родените от тях отрочета, могат да се гордеят, че изпълниха успешно „историческата мисия”, с която бяха натоварени. Отрочетата си сподобиха с научни титли, преподават в университетите, пишат книги, ръководят корпорации, учат ученици, управляват държавата. Но нещо все им пречи; нещо все ги кара да са несигурни и застрашени. Кое то? Българското, българското ги дразни; то тревожи нощите и дните им, то им вгорчава залъка.
За разлика от мнозина мои колеги, аз не съм изненадан и учуден от офанзивата, с която Министерството на образованието започна да прекроява учебните планове и да изхвърля от програмите онези автори и творби, в които най-силно пулсира българският дух, самата България; които призовават народа да се събуди и въстане срещу този, който го е поробил и смучи кръвта му и не му дава да види светлината на небето, който „беснее над бащино ми огнище” и го възпира да върви напред, за да брани от завоевателите своето отечество, за кого то е свято и неприкосновено. Глупостта и безродието нямат задръжки, нравствени скрупули, чувство за отговорност пред народа, защото те просто нямат народ и родина, не обичат хората – особено българите, и не знаят пощада. Защото самите те са космополитни и се препитават с „европейските ценности”. На тях им е възложено да разрушат основите на българското и те ще ги разрушат.
Ако, разбира се, им позволим!
Но глупостта и безродието не са само в Министерството на образованието. Те са в университетите, които подготвят учителите; те са сред учителите, които учат учениците и ги изпращат в университетите, за да се подготвят да станат един ден професори и учители. Кръгът става все по-омагьосан. Но това не е обикновен кръг, а навивана около врата на народа примка, която все повече го стяга, за да го удуши най-сетне. Гледах по телевизията учители, които са доволни от министерската ампутация на учебните програми, защото днес, както казват те, не сме във времето на д-р Петър Берон и учениците не разбирали езика на преп. Паисий, а пък и неговата „История славяноболгарская” не била литература, а и научно съчинение не била, и по-добре било да се изучава в часовете по история, а не по литература. Аз съм чувал и чел такива твърдения от професори в български университети. Професорската глупост и безродие са се настанили в главите на техните студенти и достойни продължители на пъкленото им безродие. Глупостта и безродието са станали вече съставка от немалка част от българското учителство. Те ще се предадат неизбежно и на възпитаниците му.
Мене ме тревожи и гневната и уж адекватна реакция на загрижени и отговорни хора, за които глупостта и безродието на сегашния министър, на неговата заместничка и на разните там съветници и експерти професори и преподаватели са нещо страшно и опасно за държавата и народа ни. Тревожи ме, защото изразената в декларации, статии, призиви за създаване на комитети, за протести пред паметниците на преп. Паисий из страната и пр. писмени и устни форми тревога е облечена в такъв немощен и безпомощен език, с такива изразни средства, които вместо да изпишат вежди май ще извадят очи. И уж застават зад благородна кауза, уж бранят българското, понеже милеят за него, а всъщност още повече го нараняват и обиждат.
В тази тревожна обстановка се активизира един уродлив национализъм, призоваващ към анархия и народно самоуправление, към въстание и въвеждане на някаква „пряка демокрация” и ликвидиране на политическата система чрез намаляване броя на народните представители и ограничаване властта на правителството. И какво ли не още! Този национализъм е също роден брат на либерализма, глупостта и безродието. Той работи с тях и за тях, за да свърши онази работа (при това „отвътре”), която самият либерализъм няма как да довърши.
За да постигне коварните си намерения, либерализмът почти винаги прилага успешна тактика. Ето, сега той ще отстъпи от офанзивата си за изхвърляне на първостроителите на българското национално съзнание и на националната ни литература от учебните планове. Отпорът и от дясно, и от ляво се оказа бърз и достатъчно твърд. Но той освободи огромна обществена енергия, която, за съжаление, трудно ще се възобнови, за да е готова за нова съпротива. На това разчита и либерализмът. След известно време той отново ще пусне напред глупостта и безродието и тогава те по-успешно ще се справят със задачата, защото на гневните днес ще им е вече все едно и е твърде вероятно изобщо да не забележат какви ги вършат министърът и неговият „екип” (министрите обичат да подчертават, че имат „екип”; в него ще са други лица и имена, но пак по образ и подобие на днешните). Тогава ще стане страшното!
Ако истинските интелектуалци, писателите, историците, мислителите, родолюбците (такива има, слава Богу, още!) не забравят предназначението си и са все още готови да служат на своето отечество, на българския дух и българския народ, трябва да са готови за изпитания и тежки битки. Няма кой друг да спаси и съхрани България. Но трябва да се знае кой е нейният най-страшен и коварен враг, за да се води войната с него, а не с илюзиите и химерите, зад които подло се прикрива. И да се прави с ум, разум, истински и, разбира се, с любов!