/Поглед.инфо/ Някои български владетели не само са мечтаели, а са имали сериозни намерения и дори амбиции да завладеят столицата на първата християнска империя – Византия. И макар никой от тях да не е го е осъществил, Константинопол е ставал свидетел на не един български триумф, чийто отглас не е заглъхвал векове наред. През 2020-та има повод за отбелязване на поне три годишнини от славната история на България: 1345 години от рождението на втория според Именика на българските ханове владетел на първата българска държава на днешна територия, 1320 от началото на неговото управление и 1315 от смяната на властта във Византия с военната помощ от чужд владетел – хан Тервел.

Краят на VII и началото на VIII в. е преломен за Балканите. При извършен дворцов преврат е отстранен византийският василевс Юстиниан II. Отрязват носа му и го пращат на заточение отвъд Черно море (в Херсон на полуостров Крим, където през 988 г., след като превзема града киевският княз Владимир сключва съюз с Византийската империя, по силата на договора за който получава за жена Анна, сестрата на император Василий ІІ – същия оня българоубиеца, като се покръства в християнска вяра и приема името на кръстника си Василий). Основателят на Дунавска България хан Аспарух загива в битка с хазарите. Властта поема неговият син Тервел.Още в началото новият хан, макар едва 25 годишен се отличава като опитен стратег. Елиминира Хазарския хаганат и дори успява да премести българската граница на север към река Днестър.

След десетгодишно изгнание Юстиниан Ринотмет (Безносия) успява да избяга и разчитайки на установените от техните дядовци – император Ираклий и хан Кубрат (имал византийска титла „патриций”) стари връзки между неговата династия и рода Дуло, търси помощта на Тервел, за да си върне отнетия трон. Юстиниан се обърнал за помощ към Тервел и заради военната сила, с която ханът разполагал. Освен пехота българската войска се състояла и от конница. Българите били единствените в Европа, които използвали стреме, позволяващо на ездача сражавайки се да остане стабилен върху коня. Затова българската конница се славела като бързо маневрена и трудно победима.

През 705 г. Тервел (по сведение на византийския хронист Теофан Изповедник) „вдигнал цялата подчинена нему войска от българи и славяни”, начело на която потеглил заедно с Юстиниан към Константинопол. Навлизайки през източните старопланински проходи на византийска територия достигат до Месемврия. Пред вида на многобройната войска местният управител Лъв ІІІ, посрещайки ги дружелюбно им оказва гостоприемство, предоставяйки 500 глави добитък за изхранване на българската войска. Походът продължава по добре обмислен от Тервел план през Странджа, заобикаляйки Адрианопол, където е разположен силен византийски гарнизон. При появата на водената от Тервел войска заедно с Юстиниан пред византийската столица, узурпаторът Тиберий ІІ бил силно изненадан.

Тервел нямал илюзии, че директна атака срещу силно укрепените стени би била безсмислена, поради което демонстрирал сила, разполагайки многочислената си армия на стан пред Константинопол. За целта избрал стратегическа позиция северозападно от византийската столица – между Влахернските дворци и Херасийската порта, от каквато могъл да отблъсне нападения и по двата фланга на българската войска – както по суша, така и по море откъм Златния рог. Разполагайки така войските си, дал възможност на Юстиниан за преговори с противниците. Продължите три дни такива не водят до успех, поради което разчитайки на сигурната българска подкрепа Юстиниан влиза в Константинопол през градския водопровод и успява да си върне трона. Случаят е първият в историята на късната Римска империя и ранната Византия, при който се извършва смяна на властта с военната помощ на чужд владетел.

Победата на Юстиниан ІІ е и триумф за Тервел. Посрещнат с почести в Константинопол, Юстиниан публично намята на Тервел царска мантия (червена хламида), провъзгласявайки го за кесар – най-високата титла във Византия след императорската, която се дава на брат или близък родственик на императора (кесарят бил нещо като вицевасилевс). Юстиниан поканил Тервел да седне до него и „заповядал на войските и на народа да се поклонят и на двамата“.

Юстиниан II дарява хан Тервел пред Константинопол. Картина на Димитър Гюдженов 

Пред очите на поданиците си василевсът признал като свой равен българския хан. След което щедро го надарил, а съгласно подписания договор Византия се задължавала да плаща на България годишна вноска в злато и да й отстъпи областта Загоре (между Сливен и Черно море). Това е първото териториално разширение на българското ханство на юг от Стара планина. Тервел е първият невизантиец удостоен с такава титла и става най-достойният и почитан чуждестранен владетел в доминираната тогава от Византия Европа.

Кесарската церемония на Тервел била извършена вероятно при „базиликата с позлатения покрив“, една от главните константинополски църкви, която изследователите свързват със знаменитата „Св. Апостоли“. Чак до падането на Константинопол под османска власт е жива паметта, че в тази базилика „Тервел от България държал реч пред народа и по много поводи седял в нея“ – индикация и за  неговата висока образованост, вкл. за да говори на константинополските жители, което означава, че несъмнено е владеел гръцки език. Предполага се, че в базиликата редом със статуите на Юстиниан II и съпругата му е имало и статуя на кесаря Тервел, поставена от самия император. Според византолога доц. Веселина Вачкова устойчивата памет за връзката на Тервел с „базиликата с позлатения покрив“ потвърждава, че той е бил известна публична фигура в Константинопол и го посещавал неведнъж според хрониките като фактор в политическия живот на Византия. „При император Юстиниан Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието… Той поставял обърнат щита си… и своя камшик… и слагал пари, докато покрие единия и другия. Простирал копието си на земята и от единия до другия му край, а също и на голяма височина, натрупвал копринени дрехи. Като напълвал кесии със златни и сребърни монети, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро.“ („Свидас“, византийски сборник от Х в.).

През следващите години Тервел още на няколко пъти се намесва в уреждането на династическите междуособици в империята и предприемал походи до столицата. През 716 г., византийският император Теодосий IIІ сключва договор с Тервел, който носи ново териториално разширение, с граница между Византия и България, която вече минава през Странджа и според текста на който:

Византийската империя се задължава да дари на България скъпи червени кожи – символ на царска власт и величие;

Византийската империя признава българските граници, като в тях влиза областта Загоре;

двете държави се задължават да си предават емигрантите, които са обвинени в заговор срещу законния владетел;

право на внос имат само стоки, снабдени с държавен печат. В противен случай подлежат на конфискация (тази част се смята за първия случай в историята на Европа на клауза в договор, уреждаща икономически отношения).

През есента на 717 година огромна арабска армия, достигаща до 100 000 души, водена по суша от халиф Сюлейман ибн Абдул-Малик, а по море от командващия флота негов зет Маслама Ибн Абдел-Малик, на когото впоследствие е поверено цялото командване, потегля към Константинопол и го обсажда от всички страни. Византийският василевс по това време Лъв ІІІ Исавър (споменатият по-горе, преди това месемврийски управител), осланяйки се на цитирания договор се обръща за помощ от българския хан. Тервел преценява, че арабското нашествие няма да спре с падането на Константинопол, поради това се отзовава на молбата за помощ и повеждайки българските войски достига в близост до византийската столица.

В началото на военните действия българите разгромяват четири хиляден арабски отряд, командван от Маслама, който след поражението успява да избяга. По заповед на Маслама се свързват противоположните морски брегове с два големи вала, при което с 20 000 армия се осигурява тилът на арабите. Двадесетхилядната армия е отново разгромена от българските войски. По сведение на византийския хронист Михаил Сирийски: „Арабите били нападнати по суша от жителите на града и от българите, а в морето – от ромейските кораби, а от другата страна на морето [на малоазийския бряг] – от ромейската предна линия. Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните се страхували повече от българите, отколкото от ромеите. Отвън арабите били притеснени от по-голяма беда, отколкото ромеите отвътре. Дошла зимата, а арабите се боели да се оттеглят; първо от техния цар, второ – от морето и трето – от българите. Вихърът на смъртта ги грабнал. Маслама ги излъгал, казвайки, че скоро ще пристигнат подкрепления от техния цар. Ромеите били обсадени, но арабите не били по-добре от тях. Гладът ги притискал толкова много, че те изяждали труповете на мъртъвците и собствените си нечистотии. Те били принудени да се унищожават един другиго, за да се хранят. Една крина жито струвала десет денария. Те търсели малки камъчета, с които да утолят глада си. Изяли и отпадъците от корабите си.”. През пролетта на 718 година хан Тервел нанася на арабите поредното поражение.

Според източника „Химн Акатист“ арабите дават 20 000 жертви, според Алберик – 32 000. Сухопътната армия на Маслама е разгромена, като жертвите от арабска страна съгласно Теофан Изповедник са 22 000, а според хрониката на белгийския монах Зигеберт българите избили 30 000 сарацини. На 15 август 718 година арабите се оттеглят от Константинопол. В резултат на битката Византия е спасена от разгром, а Югоизточна Европа предпазена от арабското нашествие. В свой труд от 1545 година испанският автор Мехия изтъква решаващата роля на българите за разгрома на арабите на Балканите и противопоставянето на арабските амбиции ”да поставят в клещи и да застрашат цяла християнска Европа. Според оценката на френският византолог Шарл Дил победата над арабите е ”за исляма велико бедствие, определяйки я за по-значителна от победата на франкския пълководец Карл Мартел по-късно през 732 г. в битката при Поатие.

Според някои изследователи канонизираният от западната християнска църква за светец Тривелий Теоктист, спасител на Европа, е Тервел. Внукът на хан Кубрат и син на хан Аспарух от рода Дуло – хан Тервел е почитан от Българската православна църква под името Тривелий Теоктист – Свети благоверен Цар Български Тервел, вписано в „Списък на българските православни светци”.