/Поглед.инфо/ Чета статия (4 юни 2021 г.) под заглавието: „Триумф за закона и антикомунизма“, написана по повод самоуправството на един дясно-бесен кмет на район в София, унищожил паметна плоча на убит без съд и присъда млад човек – студент през 1943 г. Авторовата теза е, че правилно кметът-антикомунист е унищожил паметната плоча. Видите ли тя била несъответствала на закона! И е посочен: „Зaкoн зa oбявявaнe нa кoмуниcтичecкия рeжим зa прecтъпeн“. И си припомняме този закон от 5 май 2000 г. (ДВ, бр. 37). В него има идеологеми, развити в четири члена. Това е втори подобен закон в съвременната история след фашисткия закон на известния в цяла Европа кръволок Ал. Цанков от 1924 г. – Закон за защита на държавата (ЗЗД), с които се забранява лявата идеология и партии. Въпросният автор явно не е прочел закона и/или не го е разбрал.
Първо. В закона е вложено идеологическо и политическо съдържание. В демократичния свят не съдят за политика и идеология. В България според Иван Костов може. Под термина „политически режим“ е включено управлението на БКП. Но то е грешно записано в закона – от 9 септември 1944 до 1989 година. БКП управлява от 23 ноември 1946 г. с първото правителство на Георги Димитров. Паметната плоча на убитият без съд и присъда на 3 март 1943 г. студент по ветеринарна медицина Марин Иванов Боев е доста време (3 години) преди установяване на „комунистическия режим“. Авторът на пасквила не си задава елементарния човешки и юридически въпрос: „Може ли някой да бъде убиван на улицата без да е доказана някаква негова вина, без да е съден, без да има право на защита и да има произнесена смъртна присъда?“
Второ. Никъде в закона не пише, че могат и/или трябва да се унищожават паметници, паметни плочи на борци срещу фашизма, загинали преди Девети септември. Всеки човешки живот има ценност. Тази простичка истина не е разбрана от автора на статията. Никой самовлюбен и самопроизволен антикомунист-кмет няма право да унищожава паметни плочи. И на мен не ми харесват паметните плочи на убийците-фашисти, но не отивам да ги унищожавам.
Трето. Внушението на автора, че „петолъчката е над закона“ е твърде манипулативно. Петолъчката не е само символ на комунизма, както твърди авторът. Петолъчки има навсякъде. Има я на знамената, издигнати над немския Райхстаг в последния ден на Втората световна война. Знамето на ЕС, в което на син фон има 12 петолъчки (скромно наричани в Уикипедия звезди), не е ли символ на отнемане на национална независимост на европейските страни от Брюкселската бюрокрация? Знамето е символ, то не е конституция, която може да бъде над законите.
Четвърто. Лъжовно е провъзгласяването на „невинността“ на полицията. Авторът твърди, че такова нещо като „фашистка полиция“ нямало, а имало „царска полиция“. Дали полицията преди Девети септември 1944 г. е била фашистка или царска е излишен спор. Тя е била по документи само с името полиция, но е вярно, че е била и фашистка и царска. И още по драстичното лъжовно твърдение: „царската полиция не е стреляла и убивала невинни хора“. Българската царско-фашистка полиция, жандармерията и войската масово са убивали невинни хора дори деца. Ето от част от жертвите, убити без присъда: Николчо Здравков Чампоев на година и 7 месеца, убит с 12 куршума на 22 февруари 1944 г.; Гроздьо Гроздев Желев (14 месеца) с отказана в ареста медицинска помощ и той умира; Марийка Александрова Мъглова (15 г.) убита заедно с майка си; братовчедите Кокарешкови (на 16 г.) – убити и с телата им хранени жандармерийските кучетата; ястребинчетата Стойне Калайджиев (7 г.), Иван Калайджиев (9 г.), Димитринка Стоичкова (11 г.), Надежда Калайджиева (12 г.); Тодорка Истратиева (16 г.) убита по време на сватбата си, понеже имала брат-партизанин; Гинчо Славов Гинчев е убит заедно с майка си, понеже имал неподходящи роднини – трима братя партизани; Гинчо Славов Гинчев (18 г.) убит по време на стачка; Вълка М. Георгиева (18 г.) и Аврам Юда Кало (18 г.) умират след инквизиции в царската полиция; Георги Ив. Стоянов (18 г.) убит от полицията пред дома си. И още огромно множество малолетни, непълнолетни (под 18 г.) и млади хора.
Пето. Твърдението, че в „България никога не е имало фашизъм“ прилича на папагалско повторение на твърдения на някои пребоядисали се стари историци и соросоидно подплатени млади историци и журналисти. Съгласен съм с твърдението, че трябва да „обърнем внимание на историческата истина“. Още Буда твърди, че: „Можеш да направиш две грешки по пътя към истината: да не го извървиш целия и въобще да не тръгнеш по него“. Струва ми се, че твърде много хора в България въобще не тръгват по пътя към истината, друга голяма част не стигат до нея, вземат отделен изолиран факт и от него правят гигантски обобщения и историко-политически оценки. Истината е сложно нещо, тя се налага не със закон, а с обективен анализ и оценка на редица факти. Наличието или отсъствие на фашизма се доказват с факти.
Фашизмът (от итал. fascismo, от fascio - съюз, сноп, обединение) е в три проявления: идеология; политическо движение; политически режим. Главното във фашизма са: ултрарадикалния национализъм; расизъм, антисемитизъм и шовинизъм; недопускане на класови, политически и синдикални борби; антилиберализъм и антикомунизъм; етатизъм; милитаризация, терор и насилие. Има ли ги тези неща в България?
1/. В България след Първата световна война доминира ултранационализма и желанието за реванш към съседните държави, откъснали части от територии, населени с българи, преувеличаване на достойнствата на българската нация и отричане тези на съседните народи. Развити са утранационалистически организации като „Хан Кубрат“, „Съюз на българските фашисти“, „Народно социално движение“, „Съюз на българските национални легиони“, „Съюз на ратниците за напредъка на българщината“, Съюз на запасните офицери, Съюз на запасните подофицери, Военната лига и др. Излизат от печат множество националистически вестници, списания, книги, хиляди статии. Национализмът пронизва всички дейности в обществото – политика, образование, култура, военно дело и т.н.
2/. Има множество прояви на расизъм, антисемитизъм и шовинизъм. В страната са приети 7 фашистки антиеврейски закони (Закон за защита на нацията и др.), от София са изселени и интернирани десетки хиляди евреи. Евреите носят жълтите звезди. Почти всички мъже евреи, годни за военна служба, са вкарани в т.нар. „трудови лагери“ (полуконцлагери) на Строителни войски. Създадени са еврейските лагери край Сомовит и Плевен. Предадени за унищожение са българските евреи от Вардарска Македония и Беломорска Тракия (над 11 000). Има шовинизъм. Българският окупационен корпус (над 33 000 военни) окупира почти цяла Сърбия на север до Дунав (без Белград и мини Бор), участва в сражения срещу югославските партизани под командването на немски офицери, дори в Черна гора и Босна и Херцеговина. Ген. Христо Козаров, твърди, че „Един сърбин по-малко на земята, ускорява немската и нашата победа“. В с. Орляк в Сърбия е заповядал да се убият 60 души мирни граждани заради това, че са убити 4 български войници (ЦДА, фонд 1449, оп. 1, а. е. 105, л. 452), но не от мирните граждани. И за да се постигне тази „немска и наша победа“ полк. Хр. Стоянов на 17.02.1942 г. заповядва в района на Пуста река масово убийство на мирни жители, на деца, жени и старци (ок. 500), от тях до 17 г. са 75 деца и младежи, сред които Ружица Маркович на три месеца, както и 4 души на възраст над 80 години. Това не е ли шовинизъм и фашизъм?
3/. Пълно единение на нацията, без класови, политически и синдикални борби.
Националсоциалистическата държава не признава „класи“ (Хитлер). Такава е позицията на Ал. Цанков, който (в-к „Миръ“, бр. 6923, от 9 юли 1923 г.) в реч заявява, че е постигнал „Край на всяка класова и съсловна политика“. Подобна позиция заемат по-късно и Б. Филов, П. Габровски и т.н. ръководни дейци на българската държава.
4/. Политическият режим в България, особено по време на Втората световна война е антидемократичен и антилиберален. Формално има Народно събрание. Политическите партии са забранени. Депутатите от БРП (к) са изпратени в концлагери. Всички важни решения са еднолични на цар Борис III, определян като „Великият вожд“ (т.е. фюрер). Управлението е тоталитарно със строг контрол на всички дейности. Има властващ антикомунизъм. През 1924 г. е приет ЗЗД, преследващ комунистите и левите земеделци, а по време на войната е въведена смъртна присъда за малолетни.
5/. Въведен е фашисткият етатизъм по рецептата на Мусолини – всичко в държавата, чрез държавата и нищо извън държавата. Държавата е милитаризирана, на всички държавни органи са предоставени военно-мобилизационни права и задължения. Синдикатите са поставени под държавен контрол, чрез закон е създадена, по подобие на немския Хитлергюнд, младежката организация „Бранник“. Местните органи на властта са овластени да извършват полицейски и военно-наказателни действия. Ето извадка от заповед № 25/657 на командващия II български корпус ген. А. Сираков: „Всеки кметски наместник или централен кмет да си организира бойно ядро, което под негова команда да защитава населеното място …“ (ЦДА, ф. 1449, опис 1, а.е. 333, л. 51-53). Нещо повече всички български граждани и предприятия подлежат на т.нар. гражданска мобилизация.
6/. В страната има милитаризация, терор и насилие. Приети са Закон за гражданската мобилизация, Закон за реквизицията, гигантски военни бюджети, увеличен е съставът на армията. На нея са и придадени командни права спрямо полицията, жандармерията и държавната и местна общинска администрация. Ето още от заповедта на ген. Сираков: „… всеки служащ от всички ведомства, общини и прочие е войник и за своята дейност по отношение борбата срещу партизаните и нелегалните отговаря пред мен и военно-наказателния закон“. В страната има убийства и преследвания, инквизиции, повсеместно насилие. Ето няколко примера. На 8 юли околийският управител на Новоселска околия (сега гр. Елин Пелин и съседните села) раздава на 94 полицаи общо 1 млн. лева за убийствата на партизани (ЦДА, ф. 1449, опис 1, а.е. 138, л. 209-210). Дирекцията на Пловдивска област с писмо до МВРНЗ представя списъци на убити 144 души нелегални от отряд „Антон Иванов“ и на 34 от Пазарджишко с искане за 8 900 000 лева „за възнаграждения“ за убийството им (ЦДА, ф. 1449, опис 1, а.е. 23, л. 49). Редица офицери и полицейски началници издават заповеди за масови убийства без съд и присъда. Ген. К. Стоянов заповядва да се убиват всички заловени или разкрити партизани, ятаци и конспиратори, даже и предалите се такива без да бъдат давани под съд (ЦДА, , ф. 1449, опис 1, а.е. 138, л.215-216). В страната има концлагери: „Рибарица“, „Гонда вода“, „Свети Никола“, „Св. Кирик“, „Св. Анастасия“, „Еникьой“ и с. Тодоровци (Ксантийско), еврейските лагери в с. Сомовит и „Кайлъка“, лагерите за донаборници с лява ориентация, край с. Гиген и Белене (Плевенско), лагер за английски и американски летци край Шумен.
В международно отношение България след присъединяването към Тристранния пакт е разглеждана от всички като фашистка държава, подобно на Германия, Италия, Унгария, Румъния, Хърватия и Словакия, страни в които са били на власт фашисти. В Парижките мирни договори 1947 г. България е разглеждана като фашистка държава, независимо от опитите на българската делегация и тази на Съветския съюз да я определят като съвоюваща страна на Антифашистката коалиция. В средствата за масова информация в другите страни България е определяна като фашистка.
Нека читателите сами преценят имало ли е фашизъм в България, трябва ли да се унищожават варварски паметни плочи на антифашисти.