/Поглед.инфо/ За турското присъствие, за българската съпротива и воля за България

Слушам Деветата симфония на Бетовен, завършена през 1824 г. и Одата на радостта, апотеоз на свободния дух, обявена век и половина по-късно за химн на Европа и се замислих какво ли крупно събитие се е случило в България през тази далечна година? И открих! Появява се Рибният буквар, учебник с „с различни поучения“, съставен от Петър Берон и издаден в Брашов... Не, не днешният, а Петър Берон, когото наричат просветител, възрожденец, живял „в ония дни мрачни, що „робство” се викат“ (Иван Вазов, „Левски”), поданик на султана, гражданин на Европа, удушен в имението си край Крайова, Румъния, седем години преди Освобождението.

В онова време, преди два века, спор за това България поробена страна ли е и българите под робство ли са, не е имало, защото българската държава от 400 години е била заличена от картата на Европа, ведно с населението, което от българи се е превърнало в гяури, неверници, без собствена националност и идентичност. Те дори са били лишени от правото да спорят, тъй като не е имало за какво - за физическата им независимост са се грижили от каймакамина до башибозука, а за духовната - гръцката Патриаршия!

Това е рамката, в която българинът през онези 500 години свободно е живял и се е подвизавал „под вънкашност чужда и под име ново... на робите слепи в робската страна”! („Левски”, в „Епопея на забравените”). Така видя онова време Иван Вазов и докато на тази земя има поне един българин, така ще го помни България.

О, Sancta * simplicitas!

Днес, 140 години след Освобождението, ако се налага да си припомняме миналото, с което не се гордеем, но не можем да забравим, то е защото патриоти, с хаджи Иванчохаджипенчовска душевност, яхнали уморения и обезверен в съществуването на здравия разум българин, го тласкат към двойно робство - робството на падишаха в Анкара и на безпросветната наглост на алчните и безскрупулни измекяри - властогонци в София.

Какво имаме предвид ли?

Дискусията през последните месеци по повод учебните програми в българското училище поставиха в дневния ред на обществото няколко кръга от въпроси, всеки от който заслужава и налага самостоятелно, задълбочено, национално отговорно разглеждане.

Дали някой е правил, предлагал или е имал намерение да внася промени в учебните програми по история и литература и да заменя думата „робство“ в израза „турското робство“ с понятия като „присъствие“, „владичество“, „съжителство“, „тирания“ или „евроатлантическо ценностно оплождане“, е без всякакво значение.

 

Историята на онова време отдавна е написана с кръв и промените в нея трудно ще се нанесат с... мастило. Това, което буди недоумение обаче, са лицата, участващи в представлението на пиесата „спящата България“, интелектуалното им ниво и безчувствеността, с които унижават собствената си нравственост, достойнство и съвест.

Всяка нация внася своя специфика в съдържанието и разбирането на такива универсални понятия като робство, владичество, капитализъм, социализъм, чест, достойнство, тъй като и понятията живеят с нацията и преживяват обогатени от историческите събития или загиват под натиска им. Учените не създават понятия, те ги обясняват и някои български учени, между тях и академици, през последните няколко месеци доказаха, че в българската научна нива буренът и плевелите преобладават.

Време е за чистка!

Опитаха се да ни внушат, че понятието „Освобождение“ няма нищо общо с „борба за свобода“, че човек може да бъде едновременно несвободен и независим, че робът е роб, когато някой го притежава, а не когато го убива като собственото си куче, че Ботев, Левски, Караджата, Хаджи Димитър, Бенковски и хилядите знайни и незнайни борци и мъченици, загинали за освобождението на България от турско робство по българските земи, напразно са се бунтували срещу мирното съвместно съжителство между българи и турци, неразбиращи, че става въпрос за братско владичество... Убеждават ни, че Цар Освободител е поробил българските земи, освободени от османските пълчища през 1396 година от българските царе... O, sancta simplicitas!

Недостойно, господа! Не е солидно!

Кой, ако не турското робство роди Левски, Ботев, Каравелов, Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Бачо Киро, Бенковски и стотиците български възрожденци загинали от турски куршум или ятаган? Кой ще пренапише и редактира казаното от тях? Кой ще облагороди с по-благозвучни за деликатното ухо на поробителя думи написаното от Христо Ботев: „Не ти, който учиш робът да търпи и да се моли...“ „А ти, боже на разума, защитниче на робите...“ („Моята молитва”); или „грей и ти слънце в таз робска земя...“ („Хаджи Димитър”); „Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува!“ („Борба”); или „Забрави туй време, га плачех за поглед мил и за въздишка: роб бяха тогаз - вериги влачех...“ („До моето първо либе”); или „Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее?” („Елегия”); „А бедният роб търпи и ние без срам, без укор броиме време...“ („Елегия”); или „Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня...“ („Обесването на Васил Левски”); „Стига робство и тиранство, всички на оръжие...“ не е престанало да ехти в съзнанието на българина. Но очевидно не на всички...

Недостойно, омерзяващо е не само да се твърди, но дори и да се слушат лъжеучени и лъжеобщественици на висок глас, по български средства за масово обезпаметяване, разни андреевци, методиевци, дичевци, ангеловци, неделчевци, таневци оглу, загрижено и състрадателно да каканижат, че българинът си искал турското робство, затова възразявал срещу подмяната на думата робство с владичество, или съжителство, или съпреживяване, в израза „турско робство“! Същият българин, който не знаел и не разбирал, че селяните под турско са били свободни, произвеждали са, изнасяли са стоки в цяла Европа, имали къщи в които дори живеели, женели се и имали деца! „Нима тези хора могат да се нарекат роби“, се питат някои съвременни български историци и политици?

Каква перверзия в начина на мислене, каква нечистоплътност, каква йезуитщина в подмяна на фактите и истината, които поставят под въпрос не само моралните нагласи на личността на т. нар. учени и политици, но и мотивите, които ги ръководят при формиране на изказаните мнения.

В случая не става въпрос за липса на толерантност или проява на нетърпимост към чуждо мнение, нито за невежество или незнание, а за размяна на ценности - за подмяна на истината срещу пари, за покупко-продажба на съвест, на душевност, за лицемерие и обезличаване. За наглост!

За съжаление българската централна власт се оказа на нивото на професорите, които в продължение на 25 години хабилитираше, та кой ли не стана професор, за да се стигне дотам, та министър-председателят, почетен генерал на историческите науки, да уверява карловци и сопотчани, че нямало да има компромис в историята ни и това, което се е учило до сега, ще се учи от децата и занапред. Какъв замах, каква саможертва!!!

Проблемът е, че се налага историята да се учи не само от децата, а и от родителите им, особено от онези, които израснаха през последните две-три десетилетия, които се изживяват като политици и учени и които показаха, че не само не разбират смисъла на понятията, които използват, но и случаите, в които тези понятия могат да се използват. Защото е имало и робство, и присъствие, и владичество, и съжителство, и тирания, но при различни обстоятелства и те са съжителствали, без да си пречат, но и без да общуват. Това не са взаимно заменяеми понятия, за да си позволяват случайни чиновници и министри да бъркат в историята и литературата с размътени глави и площадно самочувствие на невежа тълпа и да редактират творците на историята, пролели кръвта си, за да оставят следи.

Този последен епизод в забележителната, а понякога трагична българска история се разигра по времето на министъра на образованието и науката проф. Тодор Танев, който в продължение на година, твърдеше, че никой освен министър-председателят не може да го уволни, сигурен, че това никога няма да се случи. Но когато научи от вестниците, че министър-председателят го е уволнил, няколко дни не вярваше, а когато се увери, че е истина, на колене измоли да продължи играта като личен съветник на премиера, без отговорности и задължения.

Постът министър пое вицепремиерът без портфейл Меглена Кунева. Някои съзряха удобство и полза – новият министър се сдобива с портфейл с над милиард европейски пари в него...

Да си българин, е привилегия

С какво ще запомним проф. Тодор Танев? С нещо, което още не се е случило и няма да се случи – да стане личен съветник по въпросите на образованието и науката на премиера Борисов, който единствено дава, но не приема съвети! И най-вече с обясненията в края на министерската си кариера за причините, довели до уволнението му: „...толкова години се мотае този проблем (робство/присъствие/владичество)? 5 години ний сме давали, при мои предшественици, та до ден-днешен, писма на сериозни колеги в два университета и в Института по история на БАН – историците да ни кажат кое е понятието, което е научно? Ние като министерство нямаме право даже да си мислим, че знаем какво е...“ (в. „Сега“, 30 януари 2016 г.).

Това заявява човекът Тодор Танев, в качеството му на министър на образованието на Република България, по един от най-мрачните и безспорни периоди в българската история - няма права дори да мисли, че знае какво е робство.

Всъщност какво признава?

Че от 5 години се опитват да вдъхновят българските историци да придадат научност на 500-годишното турско робство. Досега без резултат. Има ли обяснение? Разбира се – с трици маймуни не се ловят. Очевидно е, че стимулите за господа учените – историци и литератори, са били недостатъчни, щом като веднага не са отговорили, че робството по българските земи е било робство, а османското владичество е преживявало някак си в столиците на Османската империя Бурса, Димотика, Одрин, Константинопол, Цариград, за да възкръсне отново в Анкара.

Случаят поставя поне два въпроса, които не могат и не трябва да останат без отговор. Защо е бил назначен проф. Тодор Танев за министър и каква е отговорността на онези, които са го назначили? И вторият, по-съществен и важен за българина въпрос – чия воля и каква политика провежда Тодор Танев и управлението, от което той е част наред с останалите си колеги?

На първия въпрос скандалите около уволнението му дадоха отговор – назначен е, защото е бил неподготвен, внушаем, негоден да управлява сектора образование и наука.

По сложен е вторият въпрос, но ще се опитаме да отговорим и на него. Има ли някаква научна неопределеност или неяснота на понятието турско робство? Не, няма. 650 години се формира и утвърждава това понятие в българската история, литература, лексика, народно съзнание и едва ли ще се намери българин, който да се съмнява в собственото си разбиране на този термин. Ако е българин и мисли като българин, а не като турчин. Робството е политическо безправие, произвол, беззаконие. Робството е незачитане правото на живот, на собственост, а не непременно превръщането на един одушевен предмет във вещ, която можеш да притежаваш. Робовладелството е примитивна форма на робство, при която господарят, робовладелецът има задължения да се грижи за вещите си, да ги храни, да ги обгрижва, да ги пази, за да може да ги използва, да ги експлоатира, да съхранява и поддържа в тях някаква стойност, цена, срещу която би могъл да ги купи и продаде.

Турското робство е значително по-съвършен етап на робовладелски строй, при който робът сам се грижи за себе си, за своята прехрана, бит, физическо и духовно развитие, но робовладелецът си запазва правото да отнеме част от това, което произвежда роба-безверник, или ако реши – да присвои цялото му имущество, да разруши или запали къщата му, да изнасили жената и дъщерите му, да се отдаде на произвол, достъпен за по-силния!

Турското робство не се изчерпва със заробване на отделната личност тук и там, то не е инцидентен акт, насочен срещу един или милион лица поотделно, а системна политика за подчинение, завладяване, обсебване на цялата българска нация, която е поставена в състояние на колективно робство. Не е задължително да владееш физически някого, за да го превърнеш в роб, достатъчно е да си присвоиш властта върху живота му и да я упражняваш с чувство за безнаказаност, извън реда и закона. Именно това българският народ нарича турско робство, именно това са имали предвид българските възрожденци през 18 и 19 век, българските интелектуалци писатели, художници, музиканти през изминалия век и половина от Освобождението, когато говорят и пишат за турското робство, когато отхвърлят това робство и осъждат всички, които се идентифицират по какъвто и да е начин с господствалата и безчинствала по българските земи Османска империя и нейните представители.

До подобно заключение е достигнал и Иван Хаджийски в своите изследвания, когато говори за национално и социално робство. И това разбиране на историята е част от българската душевност, защото българинът в течение на хиляди години е отстоявал и утвърждавал своята идентичност дори без собствена държава, преминавайки през изпитания и изграждайки морална ценностна система, според която днес, да си българин, е привилегия, а не случайност, свързана с родното място България.

Откъде се точи бръсначът

Правят се опити да се постави знак на равенство между робство и владичество. Кому е нужно това?

Владичеството е еманация на абсолютната власт, независимо дали се упражнява в Османската, Руската, Френската колониална империя, Английската колониална империя, Австро-Унгарската, Римската, Византийската или която и да е друга империя. Владичеството в публичното международно право е форма на централизирано, абсолютно, неограничено управление на една личност, на една династия, на един субект на публичното право, а не е отношение между физически субекти в която и да е държава. В случая с България към властта на султан Баязид I и неговите орди, която се установява със завладяването на българските земи през 1396 г., се прибавя и робството, наложено от османската държава и нейните структури върху българския народ чрез унищожаване на българската държава и всички национални институции, които изпълват със съдържание държавността – територия, сигурност, образование, език за общуване, национална администрация.

Под владичеството на наблюдаващите света от зад Високата порта са се намирали всички поданици на падишаха, независимо от етническия им произход – турци, араби, гърци, българи, арменци, сърби – всички те са били под и във властта на владетеля. Но тази власт е била различна и е била упражнявана по различен начин към поданика турчин, към мюсюлманина и към поданика българин! Турчинът е обитавал дома си в собствената си държава и се е ползвал от благата и уважението, засвидетелствано от властта към правоверните.

Към българина, към гяурина, към неверниците, не само служителите на властта, но и всеки турчин е бил в правото си да влезе в къщата му, да граби, да унижава, да отвлича, да назидава, да убива! Това е то турско робство! Не твърдим, че всеки турчин го е правел, а че всеки е имал възможност да го направи безнаказано.

И ако българинът днес въстава срещу посегателствата върху историята си, то не е за да подхранва чувство на омраза или мъст към правоприемниците на Османската империя, а за да се противопостави на имперските амбиции на днешното турско ръководство за възстановяване на Османската империя на Балканите и в частност в България и да изрази презрението си към управляващите България политици, които съдействат на Ердоган и компания за постигане на преследваните цели.

Българското общество се вълнува от увеличаващата се неграмотност сред населението. В някои села на Североизточна и Югоизточна България изобщо не се изучава български език, задължителен по Конституция за всеки български гражданин (чл. 36, ал. 1) до навършване на 16-годишна възраст (чл. 53, ал. 2).

Българското общество се вълнува от факта, че там, където не се изучава български, се учи и говори само турски, че свободата на съвестта е заменена от задължително обучение на български граждани по нормите на шериата, от молли и служители на специални турски светски и религиозни служби за идеологическа, религиозна и политическа диверсия и пропаганда сред българското общество.

Българското общество се вълнува от приема, който бе оказан от БАН на съвременната библия на неоосманизма, превода на книгата на Ахмет Давутоглу „Стратегическа дълбочина – мястото на Турция в международните отношения“, от която ще припомним само някои мисли, за нечетящите „учени“, за да обясним основанията за тези вълнения.

Плитчините в стратегическата дълбочина

След като припомня, че Република Турция възниква в началото на 20 век като национална държава, Давутоглу добавя, че в края на същия век тя е принудена отново да се обърне с лице към геополитическите и геокултурните отговорности, произтичащи от османското историческо наследство (стр. 38 – всички посочени страници в изложението са от българския превод на книгата). „Най-важният обединяващ фактор между постоянните и променливи компоненти на държавната мощ е културата“ (стр. 39), твърди Давутоглу. Именно културата е в основата на ценностна система, съставена от възприятия на определена историческа действителност (османският период) от население (мюсюлманско), което на тази база формира чувствата си за принадлежност и идентичност. Това е то османското наследство, господство, присъствие, владичество, синтез, което в началото на 21 век формира османско-турското стратегическо съзнание за национална идентичност във времето и пространството в историческите граници (стр. 47-48)...

Какво следва? Ясният и недвусмислен отговор на Давутоглу е: „Турция е изградена върху историческите и геополитически основи на Османската държава и като приемник на това наследство не може да анализира и планира отбраната си единствено в рамките на собствените си граници.“ Защо? Защото „това историческо наследство може във всеки момент да предизвика реални ситуации извън границите на Турция, които да наложат нейната намеса“ (стр. 61). По-ясно и дипломатично по-брутално едва ли биха могли да бъдат заявени турските претенции и основания за контрол и право на намеса в съседните държави за защита на остатъците от османското наследство – т. нар. турски национални малцинства.

Какво правим ние, българите, които сме основна мишена в балканското направление на турската експанзионистична външна политика?

Едва ли някой би могъл да бъде заблуден от използваната от турския държавник терминология, че става въпрос за отбрана на турските граници. Не, става въпрос за агресия, за заграбване и поробване на територии на съседни държави с населяващото ги население, под претекст преустановяване продължаващото „заличаване на Османската държава“ (стр.151), защита правата на „турските малцинства ...фундаментът на политическото влияние на Турция“ (стр. 154) „в изоставените от Османската държава територии“ (стр. 217) и съхранение на „религиозните институции, които са последната опора на остатъчната османска култура в България...“ (стр. 76).

Терминът Балкани за първи път, според Давутоглу, е употребен в началото на 18 век. Дотогава, а и след това тяхното точно наименование е „Европейска Турция“ и „Румелийска земя“ (стр. 152).

Инструмент за успешно провеждане на така очертаната неоосманска външна политика е получаването на гаранции, предоставящи право на Турция на намеса във вътрешните работи на Балканските държави „по въпросите на мюсюлманските малцинства“ по примера на успешната кипърска военна операция (стр. 154) и овладяване на транспортните коридори Адриатика-Истанбул и Дунав-Истанбул (стр. 156).

„Не трябва да се забравя, че съдбата на Османската държава беше решена на Балканите. Ако Турция не успее да създаде трансгранична сфера на влияние на Балканите - и да измести зоната за сигурност в Източна Тракия на запад - тя няма да бъде авторитетен фактор от международен и регионален мащаб“ (стр. 383, 155).

„Обществата, които могат да опъват лъка както трябва, ще могат да запратят стрелата на необходимата дистанция и в необходимия момент“ (стр. 663). Трябва да се направи така, че тетивата да се опъне дотолкова, че да обхване задграничния потенциал на Турция, и едновременно с това стрелата да се насочи към цел, която е набелязана както от рационалното стратегическо планиране, така и от стремежа към нови хоризонти и перспективи“ (стр. 664).

Едва ли остава място за съмнение, че под потенциал Давутоглу има предвид структури като ДПС, присъединилите и отцепили се съмишленици и курбан-жертвеници, джамии, мюсюлмански групи, училища, земя, изкупени заводи. „Турция е длъжна да развива отбранителната си стратегия и отбранителната си промишленост с отчитане на отговорностите, произтичащи от историческото й наследство“ (стр.61).

Инструментите
НАТО и ЕС

За укрепване на физическото си присъствие в балканската си политика Турция може да използва два глобални стратегически инструмента – НАТО и ЕС и ООН. Ако използва НАТО за управление на криза на Балканите, възможностите на Турция са директни и относително суверенни. Ако използва механизмите на ЕС или на ООН възможностите за отстояване на турския национален интерес са значително ограничени. С присъединяването на България към НАТО, с помощта на сълзите на Паси и усмивките на настоящия българския посланик в Анкара, тя попадна в схема, при която, в случай на криза, ще трябва да воюва за благоволението на останалите държави членки на съюза в конкуренция с Турция. Нещо, което предварително обрича отстояването на българските национални интереси на провал, по причини, ненуждаещи се от обяснения.

За съжаление трябва да признаем, че в България, сдобила се през последните 20 години с най-много сламени професори и академици на глава от населението в света, няма нито един учен на нивото на Ахмет Давутоглу, който да е в състояние, с необходимата в случая дълбочина и многопластовост, да дефинира българския национален интерес и с пословичната за турската управляваща класа бруталност и неуважение към съседа да набележи средствата и стъпките за постигането му. Дано някой ме опровергае!

На фона на гореказаното и денонощните усилия на днешните блюстители и архитекти на българските идеали за свобода и народовластие чрез възстановяване на Османската империя, Иванчо Величков Хаджипенчович, подписал смъртната присъда на Васил Левски, може да се окаже борец за свобода!

Жалка и тъжна констатация.

Но изминалите 138 години от Освобождението, които ще отбележим на 3 март - след две седмици, показаха, че след всяко изпитание, сравнимо с това от последните 25 години, българинът излиза по-силен и решен да съхрани свободата, независимостта и идентичността си. Убедени сме, че и сега ще намери верния път в най-скоро време.