/Поглед.инфо/ Мълчанието е злато, но често е и престъпление.
Няма да отделям място за това, колко са загрижени за мен приятелите ми и колко никак не искат да пиша и говоря.
Няма да сложа портрета си с драматично изражение на лицето и няма да проплача, че търся истината, а тя иска жертви.
Няма с големи букви да напиша, че ако нещо се случи с мен... Мелодраматизмът оставям за други.
Не търся одобрение и още по-малко похвали.
Ругатните не ме засягат, нито могат да ме разтревожат.
Пред мащабните дезинформации и манипулации на общественото мнение, на които ежедневно сме свидетели, пред неприкритото желание да бъде унижен, а защо не и унищожен един народ, пред подкрепата на правителство, което отказва да предаде на првосъдие предводители на фашистки формирования, пред безсрамните и напористи опити за налагане на необяснима за демокрацията цензура - никой няма право да мълчи.
Защо го правят?!
Отговарям само за себе си.
Капката, която преля чашата на търпението, накара ме да изпитам погнуса и невъзможност да запазя мълчание, беше случайно попадналото ми интервю на последния „смел руски журналист“ /така беше представен в интернет/. Ако не се лъжа - Невзорни или нещо подобно.
„Смелият“ руски журналист /досущ като повечето си български колеги/, предупреждаваше сънародниците си, че след войната с Украйна ще трябва да търсят ново име за Родината си, защото ще се срамуват пред целия свят да се наричат руснаци.
Ще се срамуват да се наричат руснаци?!
Това изречение ме вкамени и върна години назад, когато бяхме сочени с пръст като престъпници, посегнали на живота на най-светия човек на планетата - Папа Йоан Павел Втори.
Помните ли?
Няма да разказвам – влезте в Google, потърсете "Българската следа" и „Делото Антонов“. Едни ще си припомните , други ще се запознаете с това как покушението срещу Папата превърна България в синоним на тероризма.. Надявам се да разберете как сме се чувствали ние като българи тогава...
Вярвам също, че връщайки се назад във времето, ще направите аналогия със сегашната не по-малко брутална пропаганда и ще се замислите какво искат да скрият от нас, налагайки ни цензура....
Тогава светът и не само католическият, беше като разбунен кошер срещу България – сателитът на СССР. /Сега, поне се „отсрамваме“, сменихме СССР със САЩ…/
А ние трябваше да пътуваме, да се състезаваме, да гледаме хората в очите, когато всяка първа страница на западната преса бе изпълнена с огромни заглавия за „Българската следа.“
Италия все още беше настръхнала срещу нас, когато дойде покана от Италианска комунистическа партия за турне на „златните момичета“, защото смятаха, че като Световни и Европейски шампионки с красотата, която носеха, момичетата ще покажат един друг образ на България, ще смегчат озлоблението и гнева на италианците...
Нито за секунда не съм се усъмнила в невинноста на Сергей Антонов, нито съм пожелала да бъда друга, освен българка.
Решението беше трудно, колебаехме се. Все пак гимнастичките бяха на по 16–17г. - деца, а трябваше да застанат лице в лице с омразата и презрението на един народ срещу Родината им…
Разговаряхме с отбора, взехме съгласието на родителите и заминахме.
За това, което преживяхме, ще продължа допълнително.