Все по-често в българското публично информационно пространство, дори в научна и специализирана литература по история, политология, философия и други обществени науки се отрича съществуването на фашизма. В интернет пространството, всяка статия, всеки пост със съдържание за фашизма в България е обругаван, съпровождан с множество ругатни, цинизми и т.н.. Това го правят най-често наетите за паница леща тролове, служещи си с различни никове. Но има и една група от читатели в интернет, които априорно отричат съществуването на фашизма. Това най-често е продукт на незнанието и терминологичната обърканост. Редица подобни отзиви има и под мои статии. Ето една реплика под статията „Груба фалшификация на българската история“ публикувана в Поглед.инфоо и препечатана от Факти.бг: „в Бългaрия нe e имaлo фaшизъм … имaлo e в Итaлия...aкo фaшизмa aвтoрa нa cтaтиятa гo cвързвa c Гeрмaния…мнoгo жaлкo зa нeгo…и oт тук cлeдвa чe cтaтиятa e фaлшивa...Гeрмaния e билa нaциoнaл-сoциaлиcтичecкa пo врeмeтo нa Хитлeр…тaкa ce кaзвa пaртиятa му…и зaтoвa ca нaричaни нaкрaткo нaциcти...“ (18.08.2019 г.).
Фашизмът (от итал. fascismo, от fascio - съюз, сноп, обединение) е в три основни проявления: крайно дясна, националистическа и антихуманна идеология; радикално-екстремистко националистическо политическо движение; политически режим – открита терористична диктатура. Основните признаци на фашизма са: радикален национализъм (ксенофобия, шовинизъм, расизъм и антисемитизъм), подчиняване на всичко на интересите на нацията, сплотяване на нацията без класови, политически и синдикални противопоставяния и борби (еднопартийна или безпартийна система); етатизъм (държавата е над всичко, всичко е в държавата); тоталитаризъм, терор и насилие; антилиберализъм и антидемократизъм; антикомунизъм; демагогска пропаганда, ограничаване на свободата на словото и цензура; милитаризация на обществото и т.н.. Главното във фашизма са радикалния национализъм, тоталитаризма (държавата контролира всичко), терора и насилието. Целта е възраждането на нацията, нейното обединение и мобилизация за постигането на нейните национални идеали и интереси, независимо от използваните методи. Между 1920 и 1945 г. в Европа има три основни доминиращи политически системи: либерализъм, социализъм и фашизъм. Главното за либерализма е защитата на интересите на капитала (богатите), за социализма – на работническата класа и трудовите хора (бедните) и за фашизма – интересите на стоящата над личностите нация и националните интереси. В България се забелязва тенденция от някои политолози, философи и историци да отричат съществуването в миналото на фашизъм в България. Има два подхода за определяне на наличието или отсъствието на фашизъм. Първият непродуктивен подход е сравнението с някакъв еталон на фашизма и най-вече на национал-социализма в Германия. И при отсъствието на някоя от нацистките характеристики в българските условия се отрича съществуването на фашизма у нас. Вторият подход за дефиниране на наличието на фашизъм е проявлението не на всички, а на най-същностните черти на фашизма. Във всяка отделна страна фашизмът има своите специфични признаци и характеристики, но съдържа общите признаци.
Фашизмът е родово понятие (проф. И. Баева). То изразява общи съществени признаци на политическото явление фашизъм. Това общо (родово) по-широко понятие включва отделните видове понятия. Родовото понятие фашизъм не може да съществува отделно от видовите понятия за фашизма. В родовото понятие са включени не всички черти на видовите понятия (италиански фашизъм, национал-социализъм, фалангизъм, монархофашизъм и др.), а само общите признаци (характеристики), тези, които ги има във всички видови понятия.
Фашизмът в отделната страна има специфична, различна форма. Както посочва Палмиро Толиати (Лекции о фашизме, М., 1974 г.) „дори в една и съща страна в различно време фашизмът има различна форма“. Подобна е и позицията на друг известен италианец (Умберто Еко, 1995)„фашистката игра може да се играе под много форми, а името на играта не се променя“, както и „Фашизмът се превърна в универсален термин, защото човек може да премахне от италианския фашистки режим една или повече характеристики и той все още ще бъде разпознаваем като фашистки. Махнете империализма от фашизма и все още имате Франко и Салазар. Махнете колониализма и все още имате балканския фашизъм“.
По същество няма в света единна матрица на фашизма, с която да се сравняват неговите белези в отделни страни, в нашия случай България. Белезите на фашизма в Италия и Германия не съвпадат. Това не значи, че Италия или Германия не е фашистка държава. Не е случайно, че Роджър Грифин въвежда понятието „фашистки минимум“, т.е. минималните признаци на които трябва да отговаря определено политическо движение и практика за да се считат за „фашистки“ (Griffin, Roger (1991). The Nature of Fascism (1st Edition in the USA, ed.). New York: St. Martins Press.).
Повечето сравнения в България с италианския фашизъм или с немският националсоциализъм често пъти акцентират върху отделни специфики, а не спрямо основните признаци на фашизма. Фашизмът в отделните страни на Европа не е копие на някакъв универсален вид на фашизма. Фашизмът като политически режим и политическа система се отличава с комплекс от признаци, които го правят фашизъм. Но в различните страни може да има различни признаци и да няма пълен комплекс от признаци на фашизма. Но може и някои от признаците да липсват, но главното, което пронизва всички признаци остава. Такъв е примерът с факта, че в България няма управляваща фашистка партия (но има редица фашистки партии и движения, представени и в Народното събрание) и няма изявен Фюрер или Дуче. Но това не отрича съществуването на другите признаци на фашизма, т.нар. от Грифин „минимални признаци“. Едни от тях са, радикален национализъм, антилиберализъм, антикомунизъм, ксенофобия и расизъм, терор и насилие, милитаризъм, демагогия.
Типичен признак на фашизма е ксенофобията, която при различните видове фашизъм има различни характеристики като расизъм, омраза, преследването и терор над други народности. В Германия, Хърватия и България има антисемитизъм, В Германия има и антиславянизъм, но него в България и Хърватия го няма, понеже това са славянски народи и държави. Но в България и Хърватия има антисърбизъм.
В България ксенофобията се проявява, както и в Германия предимно във формата на антисемитизъм. Той се разгаря след приемането на ЗЗН. И в България, както и в Германия, той е пряко свързан с радикалния национализъм. В дискусията по приемането на ЗЗН в 25 Обикновено Народно събрание (от 15 до 20 ноември 1940 г.) се приемат множество мерки срещу евреите и масоните. Мотивировката е свръхнационалистическа. Ето например, в мотивировката на вносителите (Дочо Христов, Д. Андреев, Дени Костов и Ат. Попов) се пропагандира отстраняването на „всякакви елементи, които са чужди на неговата националност, когато той народът, престане да се въодушевява от всякакви интернационални (т.е. комунистически – б.м) и космополитни (т.е. либерално-демократични – б.м.) идеологии“, да се наложи „великия и свещен лозунг на националния егоизъм“, както и отричане правата на евреите, а права имат само българите (Д. Христов, Стен. днев. На 25 ОНС, II РС, 15 ноември 1940 г., с. 208). В изказването си Крум Митаков – създателят и ръководителят на крайнодясната фашистка организация Съюз на българските фашисти разкрива целта на неговата партия „постигането на величието на България“, „за осъществяване на абсолютната Сан-Стефанска Велика България“. както и „ограничение до минимум гражданските и политическите права на еврейската раса в България“. Той определя евреите като „съзаклятници“, „паразити“ и „всяка сган от еврейската раса“(Стен. днев. На 25 ОНС, II РС, 19 ноември 1940 г., с. 228).
Върхът на разкриването на фашисткия характер на ЗЗН е постигнат в речта на Петър Габровски – министър на вътрешните работи и народното здраве. След това тя е издадена като самостоятелна брошура и разпространявана в страната. В нея централно място има нацията, национализма, българското националното съзнание, което е „в кръвта на българина, то е силата на българщината“. В тази реч се защитава и фашисткия признак за етатизъм, държавата е не само политическа организация, но и стопанска, културна и социална организация. Добре известно е, че държавната намеса във всички дейности е проява на тоталитаризма (белег на фашизма), поставянето на общия интерес над личния, само чрез който „може да има развитие, да има напредък“. В нея реч има и антисемитизъм, чрез който се обосновава приемането на ЗЗН. Габровски твърди, че евреите имат „един национален фанатизъм“.
Като министър той се обявява против интернационализма и космополитизма и твърди, че „евреинът не може да се отърси“ от тях. А това са два основни признака на фашизма – антилиберализъм и антидемократичност, както и антикомунизъм. Той твърди, че „либерализмът … е националното верую на евреина …, това е негова национална черта“.
В речта ясно личи и фашистката демагогия, демагогия не само и не толкова по политически подбуди, а предимно на расова основа. В ЗЗН са записани драконовски антиеврейски мерки и санкции, но от трибуната на Народното събрание Габровски твърди, че „може да има, и има, и аз зная това, добри и почтени хора евреи. Може би това е много вероятно, това е може би сигурно, болшинството от тях да са такива“ (Стен. днев. На 25 ОНС, II РС, 20 ноември 1940 г., с. 256-259). Евреите са „добри и почтени хора“, но фашистите ги преследват всички. Фашизъм без демагогия и пропаганда няма.
След приемането на ЗЗН са приети още 7 антиеврейски закони, създадено е специално Комисарство по еврейските въпроси, има масово интерниране на евреи от големите градове и най-вече е от София (около 20 000) в провинцията, дори масово преселване и забрана на евреи да живеят в централните части на някои градове, дори да влизат в тези централни части, да извършват принудително трудови дейност под шапката на трудови войски, да носят жълтите значки, на вратите в домовете им да има надпис, че в тях живеят евреи, изземване на еврейско имущество, изпращане на евреите от Беломорска Тракия и Македония в лагерите на смъртта в Полша и т.н..
За милионите обикновени хора, живели в България през периода на гражданската война 1923-1944 г. (по акад. Г. Марков), е имало фашизъм и фашисти. Има продължителна антифашистка борба и победа на антифашисткия Отечествен фронт. Сега се премълчава участието на България във Втората световна война, бомбардировките на българските градове, партизанското антифашистки движение, масовия фашистки терор. В Париж при сключването на мирните договори (1947 г.) България е разглеждана като фашистка държава-сателит на нацистка Германия. В страната е имало множество убийства на партизани комунисти и ремсисти, убийства на стотици невръстни деца и малолетни младежи и девойки, на отрязани и разнасяни партизански глави и т.н.
Отричането на фашизма говори само за възраждане на фашизма под нова форма – неофашизъм, често прикриван под булото на краен национализъм.
