/Поглед.инфо/ Над София и Самоковското поле тегне страшна заплаха.
16 години чака за ремонт стената на язовир „Бели Искър”
В „Нова Зора” винаги сме се старали да следим внимателно и да анализираме политиката не само на държавните институции, но и на местните органи на властта. Проблемите през годините бяха хиляди, но крайният резултат винаги се оказваше един и същ: България затъва все по-дълбоко в тресавището на откровени предателства, корупция и грабеж! Упадъкът през последните 27 години е толкова зловещ, че е малко да се каже, че българинът живее все по-лошо, все по-бедно и с все по-ускорени темпове измира. И че няма ниет тази тенденция да спре. Можем да добавим, че България се превръща все по-откровено в утайник на мигрантската вълна, която залива Европа с уточнението, че като страна, подписала Дъблинските споразумения, на нас ни предстои да изпитаме всички прелести на европейската корист, съюзена с местното майкопродавство.
Днес обаче няма да говорим за промишлеността, която работи с 8% от капацитета, който е имала през 1989 г., няма да говорим и за укрепването на границите, за мигрантски поселения и бунтове или за политически шмекерии и кризи. Въпросът, който повдигаме, е дискутиран многократно през годините на нашите страници и в него става дума не просто за водата на София, а за заплахата, която обективно тегне над жителите на този днес близо двумилионен град, съществувал още от древността в изобилие на вода, зеленина и процъфтяващ поминък на населението.
Заплахата е завирена в язовир „Бели Искър”, който има обем 15 млн. и 350 хил. куб. м., и е в експлоатация от 68 години. Неговата язовирна стена е висока 50 метра и е най-дългата язовирна стена в България - цели 533 метра!
Ако Брюксел някога миеше улиците и тротоарите си със сапун, ако Москва имаше своя шедьовър –метрото, а днес е прибавила към своето величие и неизброимите златни кубета на своите православни храмове, София се радваше на най-големия благодат – прекрасната мека рилска вода с неподражаем вкус, хладина и изобилност.
Може би малцина са известени за едно друго качество на софийската вода. Тя има благодатното свойство да размеква не само душата и сърцето на жадния, но и да отнема свързващото вещество на потрланд-цимента, с който е изготвен бетонът на язовирната стена. И не само на бетона. Тя и скалите размеква! Като се добави към тази бавна ерозия и обстоятелството, че стената на язовир „Бели Искър” не е противоземетръсно оразмерена, и като си припомним неизменните цели и задачи на т. нар. стратегически инвеститори – безконтролни печалби на максимум и инвестиционни разходи на минимум, става ясно защо от 16 години проблемът с укрепването на стената на язовир „Бели Искър” отлежава или се прехвърля като горещ картоф от концесионер на концесионер. Единствена само заплахата за София и за софиянци расте и не старее и става все по-непредвидима и предстояща.
Концесията като способ за ограбване
След т. нар. Вашингтонски консенсус не само промишлените и селскостопански производства, не само окастрянето на достиженията в здравеопазването, образованието, социалното и военното дело станаха „отговорност” на новите колонизатори.
Тяхна основна „грижа“ са и подземните богатства, които според конституцията на съответната държава, включително и България, са изключителна държавна собственост. Но тъкмо те отдавна се усвояват от т. нар. стратегически инвеститори и са се превърнали само в параграфи и алинеи, записани на книга.
Инструментът, наречен концесия, се прилага изключително вещо от тях, а обвързващите договори със секретни клаузи и неосветени корупционни практики са така преплетени, че може да се нарече чудо обявяването им за нищожни в съдопроизводството, ако въобще се стигне дотам.
Една набиваща се на очи практика на новия колониален ред е, че като особен коз в крайното решение за отдаване на концесия на определен ресурс се явява
факторът външна намеса
В това отношение не прави изключение и концесията на „Софийска вода”, която има пряко значение за разглеждания случай - надвисналата над София, софиянци и Самоковското поле заплаха. Кметът Стефан Софиянски подписва концесионния договор с „Интернешънъл уотър къмпани“ на 5 ноември 2000 г. Малко известно е, че лично тогавашният премиер на Кралство Великобритания Тони Блеър пише писмо до българския министър-председател Иван Костов, в което се препоръчва да бъде предпочетена в съревнованието въпросната английска компания. Но това не е всичко. Поддържащият огън за осъществявяването на концесията от английска страна е възложен на г-н Посланика на Нейно Величество кралицата на Великобритания сър Ричард Стаг, който пък по разбираеми братовчедски причини привлича за каузата и посланика на САЩ по това време Ричард Майлс. И двете превъзходителства не си поплюват: координирано разпращат писма, провеждат срещи, убеждават, пардон – лобират, и разбира се, най-често говорят за честност, почтеност и законност. И са особено загрижени за процъфтяващото водоснабдяване на столичния град. И се усмихват, разбира се. По английски. Но както твърди една мексиканска поговорка „Страхувай се от съскането на змията, от рогата на бика и от усмивката на англосакса“. Така че канонадата от предложения, отговорът на които „требе да биде да“, е била по-мощна и от артилерийската подготовка при превземането на Берлин.
„Управлението на огъня” тогава се поема от министъра на Н. В. по евроатлантическите въпроси сър Джефри Хун, който пък привлича за свой съизпълнител не кого да е, а самата Европейска банка за възстановяване и развитие!
Накратко. Външната намеса и политическият натиск за приватизиране на водоснабдяването на София превръща концесионния договор за водата на София в международен казус, което затруднява решаването на всички съпътстващи проблеми на общинско и държавно ниво. Но целта на външната намеса стана разбираема едва когато по–късно се разбра, че в сметките на една холандска банка е постъпила значителна сума като „отчисление”, с която в голяма степен са заплатени разходите на Лейбъристката партия в тогавашните парламентарни избори на кралството. А това обяснява и писмото на Тони Блеър до министър-председателя Иван Костов. Но ако това са, най-общо казано, английски сметки, неизвестни остават облажаванията на нашенци по веригата.
Главните действащи лица, които носят цялата отговорност за злополучния и ненужен на София концесионен договор, от българска страна, са известни: това е Стефан Софиянски, през 2000 г., и Бойко Борисов през 2007 г. Като кметове на София те отстъпиха пред външната намеса и политическия натиск, които бяха безпардонно упражнявани върху общинската администрация и държавата ни.
Оправданият от съда, невинен и бял, и пухкав като първи сняг
Стефан Софиянски сложи подписа си въпреки обстоятелството, че е бил запознат с отрицателното становище на експертната обществена дискусия, проведена през юни 1999 г. по инициатива на Националния комитет за подобряване водоснабдяването на България (НКПВБ). Нещо повече. На Софиянски са му били докладвани трагичните събития, разиграли се по улиците на град Кочабамба, в Боливия, предизвикани от ужасяващите колониални практики на същата фирма-концесионер - „Интернешънъл уотър къмпани“, непрестанно повишаваща цената на водата в Кочабамба, надписваща фактурите за гражданите, а и предлагаща подчертано некачествени ВиК услуги. Чашата на търпението в Кочабамба прелива и заради забраната боливийските граждани да ползват други източници на вода, както и да събират дори и дъждовна вода!
Мирната протестна демонстрация на 10 април 2000 г. на боливийските граждани прераства в бунт за прекратяване на концесията. И то се случва само половин година преди кметът на София да положи с усмивка подписа си под заробващия договор! Били са му известни и колониалната практика, и репресивните мерки срещу протестиращите, и трагичните сблъсъци с полицията, в които загиват петима души, а други 40 са ранени. Известно му е било и последващото развитие: трагедията вдига на крак страната и започват бурни демонстрации в подкрепа на протестиращите граждани на Кочабамба. Драстичните кадри от протеста и разправата с него обикалят света. Конфузът е толкова потресаващ, че президентът на Боливия прекратява с указ договора за концесията на водата с консорциума, ръководен от фирмата „Интернешънъл уотър къмпани“. Така концесионерът на софийските ВиК услуги е опозорен пред целия свят. Това обаче не е пречка за Стефан Софиянски, в качеството си на столичен кмет, да подпише концесионния договор. За историята и за поколенията остават думите му, израз на безпринципност, безгръбначие и колониално подчинение, произнесени пред представителите на НКПВБ – „С риск да бъда обвинен в политическо решение, концесионният договор ще бъде подписан“.
Бушонът на синята клептоманска мрежа Стефан Софиянски отдавна изгоря за политическия живот на България, подобно на десетки други временни лица на т. нар. преход. Съдът го оправда и по последното заведено дело срещу него, по времето когато чаровната му дъщеря се задоми за сина на един от крупните новобогаташи на София. И тръгна мълвата, че богаташкият син й бил казал: баща ми може да купи цяла София! А тя му отговорила: може, но ако баща ми се съгласи да му я продаде. Това е присъдата на народа. И за съда, и за принципите на съда, и за косъма на усмихнатия Стефан.
Но да се върнем към заплахата
През 2002 г., когато концесионер е вече „Интернешънъл уотър къмпани”, е изготвен и одобрен първият проект за укрепване на стената на язовир „Бели Искър”, дело на български специалисти. Но къде ти - английски колонизатор да даде пари на туземците, това е абсурд. Започва се спор кой да тегли масрафа и през 2004 г. изненадващо, водоснабдяването на София се сдобива с друг концесионер – „Юнайтед ютилитис”, също английска фирма. И започва нова игра на обещания, технически експертни съвети и разтакавания.
През 2007 г, на местните избори у нас, Бойко Борисов става кмет на София. В своята предизборна програма той съвсем правилно определя концесионния договор като колониален и обявява в съвместна декларация пред медиите с НКПВБ, че ако бъде избран за кмет, ще прекрати концесията. Да, ама не! Последва решителната намеса на г-н Посланика на Кралство Великобритания в София по това време г-н Джереми Хил. Какво са си говорили двамата, не стана известно, но намеренията на г-н Бойко Борисов се промениха и договорът бе преподписан.
Трябва да подчертаем, че битката за прекратяването на концесията се превърна в обществена кауза за НКПВБ пред всички публични и държавни администрации – Народно събрание, Министерски съвет, областни управи, президентство, Столична община, главен прокурор, в т.ч. и пред Европейската комисия, та чак и Европейския парламент. Всичко, направено в името на тази кауза в продължение на години, както и декларацията на гражданите на София, приета на 13 август 2009 г. на Общоградско събрание и подписана от 21 съдебно регистрирани граждански сдружения, са отразени в многобройни публикации, пресконференции, радио- и телевизионни предавания, инициирани от НКПВБ. Нескромно е да го напишем, но особено ценни в това отношение се оказват подробните и аргументирани публикации във в. „Нова Зора“.
На 9 ноември 2010 г. “Софийска вода” АД стана част от “Veolia вода” - френска компания, която придобива мажоритарен дял от 77, 11 % от дружеството, предоставящо ВиК услуги на столицата на България София.
„Веолия вода” изкупи концесионния пакет от „Юнайтед ютилитис” за 93 млн. щ.д. За софиянци бе разпространено голословното твърдение, че Столична община ще заплати 1 млрд. лв. неустойка, ако не поднови договора. Междувременно отделените средства, според бизнесплана на „Софийска вода” АД за укрепване на стената на язовир „Бели Искър”, са отклонени за други обекти и този въпрос замръзва на кота нула.
За сведение – увеличаването на цената за куб. м. вода само с една стотинка, носи на концесионера чиста годишна печалба от 850 хил. лв. Това непрекъснато подхранва апетита на концесионера за увеличаване цената на водата за софиянци.
Апетитът идва с яденето
През 2014 г. „Веолия вода” поиска увеличение от цели 18 %, което предизвика шок в гражданите на София. Под натиска на НКПВБ и на общественото мнение обаче, общинските съветници не посмяха да се съгласят с това искане. Това обаче не отказа „Веолия вода”, и през 2015 г. те свалиха наполовина своите претенции – поискаха 9-процентно увеличение! Но отново удариха на камък. През тази година цената на 1 куб. м вода бе коригирана с 6 стотинки, което в крайна сметка ще донесе на „Веолия вода” АД чиста печалба от 6,5 млн. лева – и то от нищото!
Точно обратният процес е при инвестициите по отношение на проекта по укрепването на стената. „Веолия вода” възлага на френска фирма да изготви проектно-сметната документация за ремонта и представя сметка за 25 млн. лв. Експертният съвет обаче се усъмнява в сумата за изпълнение и при нарочен одит се установява, че т. нар. втори етап от укрепването на стената на язовир „Бели Искър” не може да бъде извършен за по-малко от 60 млн. лв.
На 4 август т.г. в сградата на МРРБ се провежда първото заседание на Техническия експертен съвет (ТЕС), на което се разглежда внесеният от „Софийска вода” АД анализ за техническото състояние на язовирната стена. ТЕС взема решение да върне на възложителя „Софийска вода” АД анализа за допълване и доработване. Второ заседание е планирано за 27 октомври 2016 г. От писмото на НКПВБ, което публикуваме отделно, се вижда, че до 22 ноември развитие по въпроса няма. Не са изпълнени до този момент исканията на непосредствено заплашените жители на село Бели Искър, които между 12 и 18 декември пристъпват към гражданско неподчинение чрез блокиране на подходите към Рила и туристически комплекс Боровец.
И ако отделяме толкова внимание и място на този драстичен случай, то е защото разбираме, че българският народ няма дълго да търпи натрапения му колониален режим на грабежи и изтребления. Насъбраната ярост е като пружина и е невъзможно да бъде непрестанно подтискана. Непременно идва мигът на разгръщане и страшното е, че откатът би бил гибелен за мнозина.
Някога Михаил Ром, великият майстор на кинематографа, създаде своя знаменит филм „Обикновен фашизъм”. Случаят, който ви припомняме отново, можем да наречем обикновен колониализъм. Въпреки приликата в заглавията, считаме, че не сме плагиатствали. Опитахме се само да заимстваме честния подход към фактите и правдата.