/Поглед.инфо/ Съдбата бе така благосклонна да ме срещне преди близо 40 години с големия писател, журналист, ерудит, майстор на словото, корифей на книгоиздаването Валентин Караманчев. Той бе човекът, който ме назначи в „Работническо дело“ и ме защити от някои свои колеги, които смятаха, че един човек, току що защитил докторска дисертация, трябва да постъпи на работа в университета, а не в редакция, и че не е перспективно да се потопи в бурната практика на всекидневника. „Не може да учи другите на журналистика някой, който не е кипял в професията, нека покипи малко, пък ще видим по-подир“, изрече с широка усмивка първият зам.-главен редактор. После чух още много от неговите мъдрости и ей на, благодарение и на неговата помощ, кипя до ден днешен.

И знаете ли на колко много хора е помогнал в далеч по-сложни ситуации?! Беше Човек с главна буква на всички високи постове, които е заемал. Защото винаги е искал да живеем в по-добър свят, и не просто искаше, а правеше всичко, което може, за да стане това реалност. Свободата е състояние на духа, казват мъдреците. Общителен, откровен, прекрасен разказвач, отнасящ се винаги с търпение и уважение към събеседниците си. Той имаше свободен дух, който не робуваше нито на конюнктура, нито на началници, нито на цензура и самоцензура (наричаше последните две еднояйчни близнаци). И не затова не го отминаха злостни хули и клевети на бездарни перодръжци. До сетния си дъх бе отчаян русофил. Той отстояваше това, в което е убеден. Такъв бе от времената, когато дръзваше да се изправи срещу недосегаеми от ранга на Гриша Филипов, та до последния си ден – буквално до вчера живееше със страстите и страданията на болното ни общество и с Македония, която бе неговата голяма любов и никога не е била Северна, Вардарска, Пиринска, Егейска…

А сега го няма сред нас! Беше болен от доста време, но когато си отиде учител и приятел, винаги е тежко.

Караманчев като първи зам.-главен редактор в „Работническо дело“

Снимка: Nabore.bg

Валентин Караманчев е роден в гр. Неврокоп (Гоце Делчев) на 6 февруари 1932 г. От 1949 до 1952 г. е на комсомолска работа. През 1956 г. завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 1956 г. започва да работи като журналист във в.„Народна младеж“, а след това достига до позицията на заместник-главен и главен редактор. Бил е първи заместник-главен редактор на в. „Работническо дело“ , директор на издателство „Народна младеж“, на Партиздат, председател на Комитета за печата, генерален директор на ДСО „Книгоиздаване“ и председател на Държавно творческо и стопанско обединение „Българска книга и печат“. От 2 април 1976 до 1990 г. е кандидат-член на ЦК на БКП. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.

Но това, с което Валентин Караманчев винаги ще живее в нашето общество, е неговото творчество. Той е автор на няколко великолепни книги, с характерно повествование и прекрасен български език: „Пролетарска символика” ( 1972), „Мървашки песнивец” ( 1981), „Черешова Задушница” ( 1986), „Елен от Велика гора” ( 1996), „Въздаяние” (2004), „Събрано“ - 1 и 2 том (2012), „Патила и страдалчества на книги и люде“ (2016), „Брашнен чувал“ (2020). Наричат автора им писател, стоящ във върховете на българската литература, общественик с будна съвест и житейска мъдрост. „Черешова задушница“ е определяна от литературната критика като най-сериозното постижение на българската белетристика през последния половин век. Мемоарните книги на Валентин Караманчев са сред образците на съвременната ни литература. А „Брашнен чувал“ е удивителен и завладяващ калейдоскоп от случки, събития, пълнокръвни образи, истории, в които го е въвличал животът, и национална история, която „винаги започва от рода и родния дом“. В епилога на книгата той пише: „Живях, струвах, скитах, ликувах, страдах. Отдаде ли ми се възможност, винаги се връщам в Неврокоп при извора ми“.

Валентин Караманчев е носител на множество литературни отличия, сред които годишната награда на Съюза на българските писатели - 1986, Националната награда „Людмил Стоянов“, учредена от Съюза на българските писатели и община Гоце Делчев; Националната литературна награда „Димитър Талев”, учредена от Съюза на българските писатели и община Благоевград; Националната награда „Андрей Германов”, учредена от Съюза на българските писатели и община Варна; годишна награда на Съюза на българските писатели и др. Той е почетен гражданин на гр. Гоце Делчев, удостоен с това звание за творческата му дейност и разкриване на душевността, езиковата култура, съдбата на Гоцеделчевския край.

Тази година през февруари, по повод на 90-та годишнина на Валентин Караманчев президентът Румен Радев написа в поздравителния си адрес до него: „Дългогодишното ви присъствие в културния и обществения живот на страната Ви спечели признанието на професионалната и на творческата общност. Вие успешно изградихте своя авторитет на писател и публицист. Безспорен е и Вашият принос в книгоиздаването и книгоразпространението в страната“. Съюзът на българските писатели награди юбиляра с Почетен плакет за заслуги към българската литература. Той бе удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на УниБИТ, както и с Националната награда за чистота на българския език „Д-р Иван Богоров“ на община Карлово, Съюза на българските писатели и Дружеството на българските писатели в Карлово.

С плакета на СБП по случай неговата 90-годишнина, февруари 2022 г.

Снимка: Авторката

Поклонението ще се състои на 11 декември, неделя, от 11 ч., в ритуалната зала на Централните софийски гробища.

***

Сбогом, бай Валентине…

Здравко Гаджев

След дълго и мъчително боледуване ни напусна Валентин Караманчев - журналист, писател, доайен в полиграфията, книгоиздаването и книгоразпространението у нас, войводата без чета, сладкодумецът – автор на творби, оставили следа в нашата литература и мемоаристика.

Бяхме съграждани, неврокопчани, но лично не се познавахме. Едва в последните тревожни, болнави години съдбата ми направи безценен подарък – едно сравнително кратко, но откровено приятелство и дълги часове на ненатрапчиво взаимно опознаване, точно когато времето тревожно сякаш бе забавило своя ход и предсказуемост. Още в първите минути ме впечатли ерудицията му, търпимостта и уважението към събеседника, неговата собствена гледна точка спрямо обществените проблеми, ненакърняващи личните му убеждения. С всяка поредна среща продължавах да откривам богатия му писателски и творчески опит, научавах десетки любопитни истории за известни лица и събития. Ето една, която със сигурност, малцина знаят.

Когато е заместник-главен редактор на вестник „Работническо дело“, след публикация в рубриката „Писма от читатели“, сриваща тотално несъмнения иначе авторитет на бригадир от мини „Бобов дол“, чиято снимка не слизала от алеята на славата, последвали гневни реакции от негови колеги-миньори. Караманчев лично се заел с разнищване на случая. Но засегнатата личност била толкова шокирана и разгневена от нелепите обвинения в надменност, политическа незрялост, и, представете си!- категоричен отказ да ползва общата баня след работа, че се криел из галериите, избягвайки среща с пратеника на вестника.

Оказало се, че бригадирът страдал от псориазис и го притеснявали белезите, които болестта оставяла по тялото му. Знаейки че тази болест не е заразна, въпреки това, неговите хора, по своя инициатива, събрали пари и лично му спретнали специална кабинка. С обширен материал разследващият защитил достойнството на оклеветения, който по-късно става „Герой на социалистическия труд“. А така и не се разбрало кой е клеветникът – ползвал чуждо име.

Бях неволен свидетел как се роди последната книга със спомени на Караманчев, за която получи годишната награда на СБП за мемоаристика. Полусляп, с помощта на своята съпруга Иванка, той работеше денонощно, но не припряно, притеснявайки се дали провидението му е отпуснало достатъчно време, за да я завърши. Редеше, преправяше фразите, а когато откъсът добиваше общото одобрение, идваше момента за намеса на „фината четчица“, както се изразяваше приживе.

Успях да прочета и руското издание на неговия „Мървашки песнивец“. Останах поразен – преводът беше съхранил особената поетичност на оригиналния авторов стил. Нещо повече – един откъс от разказа „Рождение“, който ме беше впечатлил в оригинала, не бе подминат и от автора на предговора – Егор Исаев: „Ночь была непроглядная. Крупные редкие звезди казались дырками в одеале, подвешенном за Пирин, Родопы и Боз-даг. Только над Али Ботушем синел просвет. Месец медленно выплыл из-за его хребта и словно зеркальный щиток керосиновой лампы, направил свет на устанувший во мраке Мырвацкий мир.“ („Рождение“, изд. „Радуга“, 1986).

А самият Исаев – поет, преводач, публицист и общественик, не е случайна фигура в руската литература. Тогава е секретар на Съюза на писателите в СССР, депутат в Съвета на националностите и Герой на социалистическия труд, носител на два ордена „Ленин“, носител на Ленинска и Голямата лауреатска премия на Русия.

Ето откъси от неговия предговор:

„Четейки разказите на В.Караманчев, сякаш отново припознаваме съдбата на героите от „Донски разкази“ на Михаил Александрович Шолохов, отдалечени с десетилетия във времето…

В неговите разкази се усеща художествен и творчески опит, заимстван от руската и съветската класика, както и от съвременните съветски разказвачи – от Константин Паустовски до Юрий Казаков и Валентин Разпутин“.

Когато припомних на бай Валентин този предговор, той отвърна, че съгласно практиката от онова време, задължително е трябвало да бъде отразен в печатния орган на СБП. Но колкото и странно да изглежда, тогава се притеснявал, че съпоставянето на собствената му скромна личност с кохорта от най-видни руски майстори на словото, щяло да засегне самочувствието на тогавашни утвърдени наши класици. Трудно му се отдало да предотврати публикацията.

Мисля, че припомнянето на горните ласкави слова за Валентин Караманчев в този тъжен момент ще ни накара да почувстваме с какъв достоен съгражданин си вземаме последно сбогом.