/Поглед.инфо/ Втората в последните години авиокатастрофа за военновъздушните ни сили с човешки жертви се случи точно в навечерието на предизборната ни кампания и някои безскрупулни родни политици побързаха да потърсят евтин ПР, обявявайки за виновни военните, за да защитят политическото ръководство на министерството на отбраната, което в последната години се занимава най-вече с изпращане на малкото ни останала бойна техника към Украйна и неглижира проблемите на армията ни, които наистина не са от вчера.

Най-лесно е да се каже, че за отбраната ни трябват повече пари, а за военновъздушните ни сили тези пари трябва да са най-много. Сигурно е така и очевидно в последните години и особено след началото на войната в Украйна вече имаме „политическа воля“ за увеличаването на разходите за отбрана. Но дори и в по-богати държави от България тези ресурси винаги са ограничени и не по-малко важно от техния размер е правилното им изразходване.

И тук отново случая с политиката за модернизацията на военновъздушните ни сили е пример за ирационално харчене и то на огромни средства. Докато ВВС нямат средства за летене и поддържане на наистина остарялата техника, придобиването на ескадрила изтребители, които да заменят Миг-29 е в пълно съответствие с поговорката „на гол тумбак – чифте пищови“.

Най-малкият проблем е, че българската държава даде 4 – 5 милиарда „за чертежи“ и самолетите ще дойдат по-късно. Когато самите самолети дойдат, далеч няма да ни стане по-лесно по всички показатели – от обучението на пилотите, през обслужването и летателните часове, до ученията със съответните боеприпаси. По-точно проблемът не е в сроковете на доставка, които вероятно са свалили донякъде високата цена, а в самата цена на придобиване.

Можеше да се купят не толкова модерни и далеч по-евтини самолет, които да осигуряват същите отбранителни способности, а с останалия финансов ресурс да се осигурят повече летателни часове на пилотите и изобщо да се инвестира повече в кадрите на армията, тяхната подготовка и материално осигуряване.

Но за кадрите ще стане дума малко по-надолу в текста. Тук е важно да се върнем на въпроса за цената, защото темата далеч не се изчерпва с изразходваните досега милиарди за Ф-16 блок 70. Във Военната академия от поне 20 години се преподава дисциплината Отбранителна аквизиция. От нея студентите научават някои особено важни неща за придобиването на нови оръжейни системи като например това, че първоначалното закупуване представлява около 15 процента от разхода за тях.

Придобивайки самолети примерно за 5 милиарда ние всъщност поемаме ангажимент да изразходваме 33 милиарда лева до момента на извеждане на съответните системи от експлоатация. Това означава, че обучението на пилотите, различните „консумативи“ на новите самолети, както и редовното летене с тях, за да са подготвени нашите пилоти ще ни струва много скъпо. Ако разбира се, не искаме просто да ги държим по летищата и да ги имаме като бройка самолети, но не и като отбранителен потенциал.

И с новите самолети най-вероятно ще имаме същия проблем – летците ни ще летят рядко и ще се чудим как изобщо да финансираме дори участието си в някакви съвместни учения на НАТО. Дори елементарните, но задължителни учения, при които летците трябва да стрелят със съответните боеприпаси ще са изключително скъпи при цена на някои примерно от ракетите от порядъка на 1 милион долара за бройка.

Логично възниква въпросът защо купуваме толкова скъпа и сравнително нова техника, особено предвид факта, че ни трябват самолети за охрана на въздушния суверенитет, а не някакви чак толкова многоцелеви и с широк спектър от възможни мисии. Отговорът е в най-големият проблем на българската политика от последните поне 10, ако не и 20 години – стремежът да се харесаме страшно много на началниците от Брюксел или Вашингтон и особено на разни лобистки кръгове, които биха могли да върнат част от парите на българския данъкоплатец, дадени на американски корпорации, под формата на грантове за едни уж български НПО-та, които са уж българското гражданско общество и то цялото.

Не бива да пропускаме и факта, че българската държава от периода преди 1944 година има огромен и болезнен опит в корупцията с поръчките за армията. Далаверите, които тогавашните „дясно мислещи“ политици са въртели при покупките на оръжие и боеприпаси имат съществен принос за поне една от двете национални катастрофи, които България преживява от много „дясно мислене“.

Можем само да си представим какво ще се случи с държавните финанси и възможностите да се финансират много други важни сектори, когато с подобен подход се „модернизират“ сухопътните ни войски и флотът. В добрия случай след някакви икономии ще имаме някаква нова техника, която ще показваме без обаче да я вадим от гаражи, хангари и пристанища.

Но няма да имаме офицери, сержанти и войници подготвени да боравят с техниката и респективно няма да имаме „отбранителни способности“. А дотук сме обърнали внимание само на проблема с въоръжението. Но продължаващата вече 2 години и половина война показва, че Русия и Украйна по един или друг начин си набавят оръжейни системи и боеприпаси в нужните количества и с нужното качество.

Проблемът, който продължава да се задълбочава е липсата на хора и то хора готови да носят оръжие, да рискуват живота си и да проливат кръвта си за своята Родина. Само за сравнение – в професионалната, платена българска армия дори в мирно време има хиляди незаети места за войници. Не е трудно да се сетим при евентуален военен конфликт до каква степен ще сме в състояние да мобилизираме нужната жива сила.

Така на финала логично стигаме до въпроса, който всъщност трябва да си задаваме преди всички останали въпроси, когато става дума за гарантиране суверенитета и териториалната цялост на България. От Освобождението до края на Втората световна армията ни е воювала успешно в пет войни. Успехите винаги са се дължали на високия боен дух, който стъпва на патриотичното възпитание.

Ако от всички медии продължава да се пропагандира „жълтопаветния“ нихилизъм, ако продължаваме да създаваме извратена представа за националната ни история с предавания тип „История.бг“, ако продължаваме да допускаме Левски и Ботев да бъдат наричани терористи, а онези пет века „османско присъствие“, няма никакъв смисъл да харчим никакви пари за отбрана. Просто няма да има кой да използва оръжията и боеприпасите в случай на война, което прави покупката им безпредметна, а загубата на човешки животи дори и в мирно време още по-безсмислена.

* Боян Балев е доктор по политология. Има магистърска степен по макроикономика в СУ „Св Климент Охридски“ и „Национална сигурност и отбрана“ от Военна академия „Г. С. Раковски“, член на Националния съвет на БСП.