/Поглед.инфо/ Никого не наричам персонално „фашист”. Нека читателят сам да си прави изводите.

Вчера получих покана по електронната поща. Гласеше: „Европейски съвет за външна политика и Полският институт в София имат удоволствието да Ви поканят на дискусия между Адам Михник и Иван Кръстев „Европейските капани пред демокрацията. Русия, Украйна, корупцията”. Модератор: Тони Николов. Събитието ще се състои в Аулата на Софийски университет „Св. Климент Охридски” на 29 май 2014 г., четвъртък от 18:30 до 20:30 ч.” Реших да отида, за да чуя различните гледни точки по въпроса за случващото се в Украйна и каква е полската гледна точка, при положение, че Полша е първата жертва на фашизма във Втората световна война. Дали щяха да си затворят очите за геноцида в Украйна? Щяха ли да позволят една човеконенавистна идеология да взима жертви от другата страна на източната ѝ граница? Щеше ли Михник да обвини лицемерно Путин за всички злини по този свят? Интересуваше ме и как ще отговори другата страна, защото за мен „дискусия” означава възможността да чуеш различни мнения.

С Мария и Кристина отидохме в Аулата петнадесет минути преди обявения за начало час и седнахме на третия ред. Нямаше познати лица, но след пет минути се появи професор Михаил Неделчев, когото съм виждал в няколко сутрешни блока по телевизията, придружен от още двама. Залата бързо се напълни и към началото на т.нар. дискусия вече нямаше свободни места. По едно време видяхме наш професор, която си търсеше две места, но преди да успеем да я извикаме при нас, вече ѝ бяха намерили място доста по-назад. Събитието се откри с обичайните за едно мероприятие формалности: благодарности (искрени или механично поднесени), приветствия (също толкова искрени) и обявяване на участниците в „дискусията” и на модератора. Имаше осигурен преводач за Адам Михник, който говореше на полски. Думата получи гостът след кратко представяне от страна на водещия, който направи един-два неуспешни опита за шега (аудиторията така и не вникна в смисъла им, та му се наложи да си обяснява шегите). Михник разби всичките ми илюзии, които дотогава си бях правил, че ще чуя нещо смислено, а не идеологизирано. Нека поясня: чувствах се като на антикомунистическо събиране на някоя крайна дясна партия по време на Студената война. Той започна с Путин... и почти за нищо друго не говори в изказването си. Първо се спря на това, че Путин се страхувал от Майдан в Русия и затова се бил намесил с военна сила (?!) в Украйна. Второ, обърна внимание на събралото се множество (което през цялото му изказване кимаше одобрително, от време на време ръкопляскаше или казваше по някое „Браво!”), че Путин е анексирал Крим, за да си повиши рейтинга вътре в Русия. Накрая подчерта, че не разбира как може сега – 25 години след краха на комунизма – Русия да се изживява като империалистическа сила, търсеща териториално разширение. Възкликна „Докато ЕС се опитва да руши границата, Русия иска да ги измести!”, което беше екстатично одобрено от присъстващите. После се впусна в обяснения как Русия е заплаха за демокрацията, за мира и (естествено) индиректно намекна, че и за Полша. Но за Донецк и за Луганск, за стотиците избивани ежедневно по улиците, в къщите им, навсякъде от нацгвардията и части на украинската армия – нито дума!

А по повод на думата „дискусия” в поканата, то изказването на Иван Кръстев сложи край на съмнението дали беше използвана правилно. Дискусия нямаше. Кръстев набеляза четири въпроса, по които даде кратък коментар, но в основните точки на изложението си се съгласи с Михник. Общият тон беше: Путин е виновен за всичко, той подменя едни олигарси с други, но народът се вдигна, за да махне неговите олигарси и да сложи национални такива; затова Путин не може да го преглътне и тръгва по пътя на агресията. Разбира се, аргументите не изобилстваха – особено при Михник. Той разчиташе, че говори пред приятелски настроена и безкритична аудитория, която би го подкрепила, но не и контрирала. За тази аудитория риториката беше достатъчна. Иван Кръстев, също както и Михник, така и не засегна интересуващия ме въпрос за фашизма в Украйна.

След тези изказвания (в които имаше и някакви не съвсем ясни за мен аналогии със случилото се в Полша през 1989 г. и как украинците едва ли не следвали полския път към демокрация, а изборът им бил европейски и демократичен ?! (а и какво по-демократично от това да избиваш собствения си народ)) водещият даде думата на първия желаещ да се изкаже, правейки уговорката, че всеки има право да не се съгласи с Михник, но казвайки го с тон, предполагащ, че това е изключено.

Първият изказал се сякаш хвърли бомба сред аудиторията. В прав текст каза на Михник, че не е съгласен с него, че това, което беше говорил двадесет минути, са пълни глупости. С тази си реплика си навлече гнева на присъстващите, които започнаха да викат, да тропат с крака и чадъри и да пляскат гневно с ръце. Обърнах се към мъж на средна възраст, седнал зад мен вдясно, когато той извика: „Махай се от микрофона!” Изгледах го и му казах: ”Дръжте се прилично! Оставете човека да се изкаже!” В един глас ми отговориха няколко души: „Тоя говори глупости! За какво ни е да го слушаме! Този е комунист!”

След като човекът едва се изказа, а смисълът на изказването му беше, че е незряло за един политолог да хвърля вината за случващото се в Украйна само върху един-единствен човек, си седна под бурните възгласи на гневните русофоби, а аз бях единственият, който му ръкопляскаше. Разбрах, че щом само аз уважих изказването му по този начин, то и моето щеше да бъде посрещнато меко казано „зле”. Мисля, че и Кристина, и Мария бяха стигнали до същия извод.

Изказаха се още четирима след него, но всички бяха в крак с настроенията на тълпата (защото за мен само една тълпа може да се държи толкова невъзпитано и неуважително). Техните изказвания не бяха прекъсвани, а траеха, колкото говорещите си искаха. Най-много да получат някое окуражаващо „Браво!” или „Точно така!”. След последното изказване от тази серия Михник и Иван Кръстев отговориха. Отговорите им обаче не съдържаха нищо ново – същото, с което бяха открили така наречената „дискусия”, като при Михник антируската риторика беше добила нюанси, беше се изпъстрила с някой и друг безвкусен виц, но по същество си оставаше същата, каквато беше в началото – безсмислена. Реших да се подредя на опашката с чакащи за изказване. Пред мен имаше двама души. Първият зададе въпрос, предполагащ отговор в стил „Путин е лош”, а вторият се опита да вмъкне малко здрав разум и да обясни нещо, което и откриващият въпросите говорител беше казал, а именно, че не може да се търси отговорността само от един човек, че ситуацията е сложна. Беше прекъснат.

След поредната доза „антипутин” идеологическа инжекция дойде и моят ред да се изкажа. Знаех, че множеството ще създава проблеми, но как да си замълча пред това отявлено, откъснато от реалностите и живеещо в идеологеми микрообщество, което индиректно защитаваше геноцида в Украйна (както ще стане дума по-надолу) и обвиняваше Путин за всички злини. Бях забелязал и че когато някой се изказваше по начин, който не се одобряваше, т.е. не беше свързан с оплюване на президента на Русия, камерите спираха, фотоапаратите преставаха да щракат, тези, които си записваха, оставяха химикалките си. Поех си въздух и започнах:

„Уважаеми дами и господа! Казвам се Владислав Дацов и съм студент в този Университет – магистър в специалност „Източна Азия” /реално названието е „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия: Китай, Япония, Корея”, но реших, че е излишно да уточнявам./

Преди да задам своите два въпроса, бих желал да направя един коментар и една бележка. Очевидно събралото се множество е русофобско! /Вълнения сред същото това множество, изразяващо негодуванието си, че е определено като такова/ Поне в по голямата си част е такова! /Добавих./

Филиите и фобиите са допустими – те изразяват някакви политически възгледи. Невъзпитанието обаче е недопустимо – то свидетелства за някакви по-дълбинни проблеми! /Нечленоразделни възгласи от събралите се, които виждаха накъде отиват нещата. Заглуших ги:/

Ще Ви бъда благодарен, ако покажете възпитание и не ме прекъсвате нито с думи, нито с дела! /Отново възгласи, включително: „Я си ходи бе!” Продължих:/

Първият ми въпрос е и към двамата поканени. Какво разбирате под анексия? Какво разбирате под анексия, след като 86% от населението на Крим се обяви за отцепване от Украйна и присъединяване към Русия, защото украинското правителство, дошло със сила на власт, го заплаши, че ще премахне етнокултурната му идентичност? Нима правото на самоопределение не е един от основните принципи на Международното право?!

/Опитите да бъда прекъснат станаха доста сериозни. Освен възгласите: „Я си сядай бе!” се чуваха и „Времето ти изтече!”, което беше доста нагло, защото русофобските обиди по отношение на Путин можеха да траят безкрайно, а моето изказване – трябваше да бъде прекратено, докато още не е станало прекалено неудобно за Михник. Някой изкрещя в ухото ми: „Махай се!”, след което двама младежи се опитаха да ме избутат от микрофона. Обърнах се и ги изгледах презрително. Въпреки ръста си, явно се решиха да не си пробват мускулите. Разбира се, в тази лирична пауза отново се понесоха любимите на една невъзпитана тълпа: „У-у-у-у”, тропането с крака и с чадъри./

Вторият ми въпрос е /продължих/: „Как ще коментирате случващото се в Донецката народна република и в Луганската народна република, където всеки ден избиват хора: вчера училище и детска градина бяха поразени от снаряди, онзи ден двама мъже и една жена загинаха на улицата от шрапнел? /Много викове и тропане – почти не се чуваше гласът ми, въпреки че повиших силата му пред микрофона:/

Нима не е фашизъм да убиваш мирни граждани, както прави киевското правителство? /Последва отвратителна ругатня по мой адрес от жената вдясно./

Аха, значи Вие сте невъзпитана! /Възкликнах по микрофона./

/Огледах множеството – беше вбесено! Ако демокрацията означава да изслушаш другия, то всички тези „демократи”, които видях в Аулата, биха могли да си направят една щастливо съществуваща тоталитарна диктатура, където да няма инакомислие – то явно не им понасяше. Все пак си бях задал въпросите и реших, че е безпредметно да стоя повече пред микрофона./

Благодаря Ви!” – казах и си седнах.

Веднага при мен дойде един много висок фотограф, очевидно възмутен от факта, че не плюя Путин, а съм обвинил новия партньор на Запада във фашизъм. Реши да ме обиди за ръста ми:

„То от човек с такъв ръст какво да очакваме!”

„Вие, очевидно, само на ръст сте го докарали!” – отвърнах му.

Жената, седяща до професор Неделчев, се обърна към мен, за да ме нахока за позицията ми:

„Вие сте атакист, фашист, антидържавник! Вие сте заплаха за бъдещето на България!” /Да знаят привържениците на Политическа партия „Атака”, че немалко хора в тълпата имат точно това мнение за тях, и да не се чудят, ако чуят по свой адрес подобни идиотщини./

„А Вие сте позор за настоящето ѝ” – отговорих и аз. И добавих: „А бъдещето тепърва ще го видим...”, но тя вече не ме слушаше.

След малко същата пак се включи, когато си беше измислила нова доза глупости: „Такива като Вас стават магистри, дават им диплома! А Вие история чел ли сте, я прочетете за Втората световна война, за да разберете кои са фашистите!”

„Вече съм сигурен, че съм чел повече от Вас!” – с което приключих дискусията с нея.

Включи се и Михаил Неделчев:

„Аз съм професор в Нов български университет!”, а останалата част от изказването му беше в стил, че аз не съм наясно със събитията и затова говоря врели-некипели. Той поне, за разлика от тълпата, се изказа доста по-възпитано.

На констатацията за титлата му отговорът ми беше: „И какво от това?”, защото пряка връзка между професорската титла и разбирането на процесите в международните отношения няма. Може да си също толкова заблуден професор, както и заблуден тираджия, тенекеджия, космонавт или каквото и да било.

След тези „критики” към мен, чух един слаб глас по микрофона. Беше на жена, възрастна, със светлосива коса. На развален български със силен руски акцент тя каза:

„Аз съм от Крим. Родителите ми живеят в Краматорск. Там всеки ден убиват хора. Двамата ми братя са в опълчението...” /Множеството направо се разбесня. Това явно беше тема табу, която никой не искаше да се обсъжда. Важното беше Путин да е лошият в цялата работа./ „Защо никой не се намесва? Какво общо има Путин?”

Отнеха ѝ думата.

Кристина ми даде знак да си ходим. Бяхме разочаровани и много недоволни. Аз ѝ казах да почака, докато Михник отговори. И той отговори... по безумен начин... и на мен, и на жената със сивата коса:

„Твърдите, че в Донецк убиват хора?! Твърдите, че правителството убива хора?! Всичко това го вършат руските спецслужби – те го финансират и организират... жителите на Донецк...”

Някой от фанатизираните участници в тълпата изкрещя: „Нека мрат!”

С това вече чашата преля. Мария, Кристина и аз си тръгнахме. Някакво момиче се опита да ме ритне на излизане от една от редиците със столове, докато олигофренично изглеждащият ѝ приятел ме гледаше нагло, сякаш само да му дам повод, за да ми се нахвърли. Погледнах я в очите и ѝ казах:
„Колко долно!”

На входа на Аулата, един мазен тип ме срещна и с подигравателна усмивка ми каза:

„Стой! Къде тръгна? На теб ти отговаря Михник!”

„Наслушах се на глупости” – отвърнах му и си излязохме.

Ето как протече днешното събитие в Аулата на СУ. Демокрацията се покри с плаща на демагогията и позора, а фашизмът си постави короната на триумфа!