/Поглед.инфо/ Почти се беше отвяла от медиите пушилката, която се вдигна преди само около два месеца, когато беше открит зловещия, нелегален дом за стари хора. Тогава обществеността се вдигна на крак. Категорично и без колебание беше осъдено онова, което бяха сторили на старите хора в този и в другите подобни на него домове.
В челните редици на народното недоволство, както винаги, успяха да се настанят политиците. Те, намерили удобната тема, разпалено и набързо дамгосаха съответните лица заради престъпното им отношение. Клетвено заявиха, че подобни неща повече няма да се случват. Да посегнеш на стария си родител и да го оставиш, както казва народа, на кучетата, разбира се, и морално и правно подлежи на крайно осъждане. Чу се и другата, традиционно присъстващото при всяко бедствие допълнение в техните заявления – обещанията. Веднага и незабавно щели да се отпуснат необходимите средства за спешен ремонт на всички домове, помощ ще се дава на частните такива, като на конвейер ще започне строителството на нови домове. Каза се и след думите настана тишина. Никой не се учуди – същото беше и при наводненията, и при пожарите.
Чудеса обаче все още се случват. Оказа се, че властта не спи. Денонощно мисли за народа и в частност за старите негови представители. На нарочна пресконференция наскоро двамата министри, имащи отношение по темата, представиха цял пакет от мерки, едни от други по-строги, препятстващи подобни нарушения. Основното сред тях, доколкото се разбра, е, че ще се дигне цената на лицензите, на таксите, ще се допълнят и усложнят условията за предприемачеството в тази дейност, ще се наложат и други ограничения в специални наредби. И нищо друго. Нито дума за финансова подкрепа, за съдействие, за помощ към ненормалните, които се наемат да инвестират във въпросната социална сфера. От направените изявления се остана с впечатлението, че много се е бързало да се изнесе подготвеното, за да се поуспокои обществото и да се позамаже истинското положение, без въобще да се направи и опит наистина да се пристъпи към решаването на този крайно изоставен и крайно нужен за решаване социален въпрос. Не се чу някой от господата управленци да са провели анкета, допитване, кръгла маса, дискусия или каквото и да е с хората, които служебно или частно се чудят как да успеят без достатъчно средства и подкрепа да изпълнят поетия ангажимент към своите питомци и да им осигурят приблизителен минимум условия за пребиваване на този свят. Никой не ги запита, никой не се поинтересува. Всичките бяха обявени за престъпници и търгаши. Това прозвуча в устата на управляващите дори като някакъв особен вид борба с корупция.
Истината е по-друга и както винаги много далеч от тази, която ни представят господа министрите. Тогава, когато темата избухна по медиите, един управител на такъв дом, до който се беше добрала кой знае как една журналистка, рискува и се самообяви също за виновен, само за да успее да каже, че ако е трябвало да върви по реда и да плаща лицензите, таксите и данъците си като дом за стари хора, то не по 2000 лева, а по 5000 лева щяло да се наложи да събира от старците, за да може след задълженията към държава и данъчно да ги изхрани, обгрижи и да им поддържа стаичките в прегледно състояние. Това му заявление мина покрай ушите не само на журналистката, не само на медията, която я беше изпратила, но, за съжаление, най-вече и на присъстващите „фактори“. Защото тъжната констатация, която и без нарочни анкети може да се направи, е, че както в много други области на социалното дело и тук държавата ни е абсолютно абдикирала и ни е оставила да се оправяме пак кой както намери - официално, нелегално, с просия и помощи. Причината за онова, което се видя в нелегалните домове, съвсем не са мазохистичните наклонности на съдържателите да мъчат хората там, а мизерията, която е обхванала почти цялото ни общество. В тази клетка на обществото обаче тя най-дълбоко е вкарала заразните си пипала, защото там са най-слабите и немощните ни граждани, за които бог - високо, а цар, извинете, правителство - далече. И това важи както за частните, така и за държавните домове.
Проблемът с домовете за стари хора в България се корени в същината си най вече в невъзможността на държавата в това си състояние при сегашните бюджетни параметри да се справя с такива социални дейности. Няма и не е предвидено законодателно система за дотиране на съществуващите домове, да не говорим, за подпомагане на частни инвеститорски инициативи за строителството на такива приюти, за включване на подобни проекти в програмите за европейско финансиране. Къща за гости можеш да си направиш с европейски пари, но дом за стари хора – не. Държавата не е направила нужното да повлияе и на банковия сектор за създаване на фонд за социално финансиране. Ако отидеш да вземеш кредит за построяване на дом за стари хора, ти се нареждаш на една и съща опашка с тези, които получават кредит за построяване на хотели, на къщи за гости. Никой не го интересува, че при такъв вид социални дейности гратисният период не би могъл да бъде същият като при другите пазарно печеливши обекти. Защото, ако коректно вземеш да изплащаш кредитите си, трябва да измрат от глад хората, за които си ги взел да ги гледаш.
За да съм пределно ясен ще дам един конкретен пример. Група съмишленици решихме да направим дом за стари хора. Купихме със собствени вложения съответното училище, като, забележете, за да ни разрешат сделката, дарихме на общината цяла детска градина. Когато тръгнахме да търсим кредит за да може да пуснем в действие този дом, в банките вежливо ни отказаха дори да разговарят с нас. Един банкер с чувство за хумор ни обясни, че нашата работа била като на негов клиент, собственик на фазанария. Видял недоумението ни, допълни, че там минал птичият грип и унищожил всичките фазани на човека и той фалирал. Ние онемяхме, но все пак един от нас запита, каква е връзката. Ами, рече веселякът банкер, и при вас е същата работа. Ако мине един вирус и умори вашите старци, ще фалирате. С това дискусията приключи. И до ден днешен е така. А в Европейския съюз, между впрочем, където и ние уж се числим, има отделно социално финансиране, с което се отварят вратите на всеки частен инвеститор, заинтересован, с полза за себе си и най вече за старите хора, да направи нужното.
Има обаче и нещо друго. Нашите управляващи бягат като дявол от тамян от темата, какво всъщност трябва да представлява един дом за стари хора. Това което е у нас като стандарт е някакво тъжно подобие на нещо като социален приют, почти приличащ на хоспис, но не и на дом за стари хора. В Европа, а и по света, подобни социални заведения даже не се наричат домове за стари хора, а пансиони или хотели за хора 3-а възраст. И не само в това е разликата. Там те представляват приличен, да не кажа луксозен вид хотелско общежитие, където хората с желание отиват за да живеят сред свои връстници в прекрасни условия за общуване. За пълноценното пребиваване всеки си носи любимите неща, които взима от къщи и ги слага в стаята си. Всеки има персонален асистент, който е непрекъснато с него, като се почне от подготвянето на закуската до лягането. Ако някой иска да си вземе домашното животно, си го взима. Ако иска да копае в градината и да сади домати, му се предоставя тази възможност. Ако иска да се разхожда някъде, му се подготвя културна програма. Навсякъде до него е неговият личен асистент, който не е лекар и не е санитар, а е асистент. Нещо повече, тези хора са в европейска асоциация, която им позволява половин година, например, да живеят в такъв дом в Швейцария, следващата половин година да са в Пиринеите, след това във Франция или в Полша, дори в Китай или в Япония. Навсякъде сред свои връстници. Всичко това не се плаща само от пенсиите им, въпреки че те не са като нашите, а се доплаща от застрахователните институти и от държавните фондове.
Звучи като фантастика, нали, господа министри. Проблемът ви, за съжаление, е само как да допълните бюджета си с още лицензионни такси и данъци, а не в това, в което под път и на път се кълнете, че единствено халът на народа ви е в главата. Май ще трябва при вашата беднотия да ви съберем по някой лев и да ви изпратим да изгледате там на място този фантастичен филм. Освен приятното прекарване, както сте свикнали, дано ви влезе по нещо и в сърцата като гледате как живеят старите хора там и как вашите родители тук. Едва ли тогава ще наберете смелост отново да ни разказвате вашите приказки.
Крайно време е всички ние да си припомним онази стара история за владетеля, който решил, че са му в тежест старите хора и се разпоредил да ги убият. Един не посегнал на баща си и го скрил. Дошла суша, дошъл мор и всичко изгоряло по полетата. После дошъл дъжд, пооправило се времето. Хората обаче се чудели, откъде да вземат зърно да посеят. И тогава въпросният син си признал, че не е убил баща си. А старецът се изправил пред този владетел и му казал да накара хората да разровят мравуняците. Там намерили зърното. Владетелят се разпоредил повече на стар човек да не се посяга, а напротив, да му се дава всичко за да преживее старините си докрай.
Поуката от притчата е общоизвестна. Под нея обаче има още една – скрита, защото е неудобна. А тя е, че велик може да бъде само оня владетел, който не само навреме е признал грешката си, но, което е още по важно, навреме я е оправил. Минали работи. Които обаче не трябва да се забравят. Въпреки че кой от нашите владетели сега ще вземе да се занимава със стари притчи при толкова нови ядове.