/Поглед.инфо/ С изненада прочетох в интернет новината, че на двудневната конференция по балканистика в БАН, “платена изцяло от Истанбулския университет”, ще бъде представена книгата на турския премиер проф. Ахмет Давутоглу “Стратегическа дълбочина” в български превод. Запознат съм с книгата още преди публикуването й на български език от издателство “Изток-Запад”. Известна ми е следната история около тази публикация.
През 2013 г. при официалното си посещение у нас на среща-вечеря с български интелектуалци-туркофили авторът казва, че трудът му вече не е актуален, “надминат е от събитията” и не е нужно да се издава на български в тази му редакция, че сега подготвя ново издание, което ще предостави на българската публика. Но такова издание не е подготвено и до днес, след повече от две години. Директорът на издателство “Изток-Запад” г-н Любен Козарев на среща с турския посланик у нас настоятелно поставя въпроса за издаването му. Посланикът се свързва с премиера Давутоглу и получава съгласието му книгата да се публикува на български в досегашната турска редакция.
Това не е изненада за мен. Защото през последните години настъпиха наистина важни промени във вътрешната и външната политика на Турция, които подложиха на изпитание тази политика. Книгата е написана през 2001 г., претърпяла е досега повече от 100 издания в страната, само на турски език, естествено е да претърпи нова редакция. Внимателният прочит на труда обаче показва, че авторовите изследвания на минали и настоящи събития не са конюнктурни, че неоосманизмът като идеология и политика остава непроменен в същността си, продължава да “работи” – обслужва управляващия елит. Значи причината за отказа на публикуването му на български е друга.
Изненада ме съобщението, че при представянето й в БАН ще се говори не за политика, а за... литература. Добре известно е, че авторът не разглежда в книгата си литературни проблеми. А да не говориш за политика по повод на книга, в която от първата до последната страница се говори само за политика, е най-малкото несериозно. Това не е литературно проиизведение, а нова стратегия за външната политика на турската държава за реализиране на национално-държавни интереси, както ги разбират сегашните й ръководители. Тази политика е в действие вече повече от едно десетилетие и дълбоко ни засяга като народ и държава. В нея се преплитат съвпадения на взаимни интереси и противоречия, взаимноизгодно сътрудничество и съперничество, присъстват и нерешени и спорни въпроси, а и неизживяна враждебност. Всичко това предполага задълбочен разговор, творческа размяна на мнения и идеи, търсене на взаимноприемливи решения по спорни въпроси, предложения за по-нататъшно развитие на добросъседските отношения и т.н. На конференцията това не се случи.
Резонен е въпросът: защо проф. Давутоглу премълчава действителните причини за отказа си да се публикува на български неговия труд? Защото в него са развити тези и проблеми в двустранните ни отношения, които представят в неблагоприятна светлина турската политика в миналото и сега към България. По същите съображения и организаторите на конференцията – турци и българи - бягат от политиката.
При всичкото ми уважение към проф. Давутоглу и неговия труд, държа да отбележа, че неоосманизмът като доктрина и политика е продукт на имперски манталитет на турски държавници от 70-те и 80-те години на ХХ в. Техните идеи импонират на имперския начин на мислене на Давутоглу, той ги осмисля теоретически и ги сглобява в стройна система. Имперският начин на мислене е именно в основата на онези базови идеи и политически практики на неоосманизма, които наистина са “задминати от събитията”, но Давутоглу продължава да ги отстоява и развива. Това по мое убеждение е органическият дефект на неговата доктрина. Турция надцени своите сили и възможности за регионален, а да не говорим за глобален играч. Неуспехите и провалите показаха, че не всичко става така, както мисли и иска Турция. Ще илюстрирам тези свои твърдения с няколко примери от книгата. По-подробно това съм направил в своя критичен анализ “Неоосманизмът. Новата геополитическа доктрина на Република Турция”.
На първо място в доктрината си Давутоглу поставя отношенията на Турция с държавите, които днес се намират на териториите на някогашната Османска империя. В разпространението на влиянието на Турция върху тези държави според него е ключът за превръщането на Турция отново в регионална сила, във фактор със световно значение. Целта е Турция да ги направлява, води и контролира, когато и както това съответства на нейния интерес. Средството е т.н. мека сила, понятие, което включва употреба на всякакви културни, икономически, дипломатически и други лостове за влияние.
В този контекст е и трактовката на Давутоглу за мюсюлманските малцинства в България и другите балкански страни, като едно от средствата на меката сила. “Мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската империя, са фундаментът на влияние на Турция на Балканите.”(курсивът на ЛП) Тази формулировка се повтаря като рефрен на много места в книгата по различни поводи. Какъв е тук турският интерес? Само носталгия? Или просто мюсюлманска солидарност? Какво се крие зад зова за съхраняване на османското наследство?
Според Давутоглу: “На Балканите с всяка разрушена джамия, с всяко западнало ислямско учреждение, с всеки заличен елемент на османската културна традиция се избива по един камък от основите на трансграничната активност на Турция в този регион. Турция вече е принудена да разработи алтернативни междинни политики, които да заместят изселническата политика, превърнала се на Балканите в символ на принципа за абсолютно изоставяне. Поддържането на жизнеността на османо-ислямската култура неизбежно заема централно място в тези междинни политики.”
И още: една от “първостепенните цели на балканската политика на Турция в краткосрочен и средносрочен аспект е създаването на международни правни основания за разтварянето на защитен чадър над етническите малцинства в региона. В рамките на тези правни основания Турция трябва непрекъснато да се стреми към получаване на гаранции, които ще й предоставят правото на намеса по въпросите на мюсюлманските малцинства на Балканите. Красноречив пример от най-новата история е Кипърската военна операция, която придоби легитимност с подобна юридическа рамка.”
Ще съгрешим ли, ако допуснем, че зовът за съхраняване на османското наследство на Балканите е зов за съхраняване на турско присъствие в региона, каквото и да се разбира под това?
В тези постановки на Давутоглу се съдържа и отговорът на въпроса: защо в продължение на повече от едно столетие не може да се намери взаимноприемливо решение на проблема за турско-мюсюлманските общности в България? Според българската страна честният отговор е: защото Турция не иска. А защо не иска? Ако се обърнем към формулировката на Давутоглу отговорът е: защото “мюсюлманските малцинства са фундаментът на политиката на Турция в балканските страни.” Има и една друга формула от 30-те години на миналия век, по времето на Ататюрк, според която “проблемът със изселването на българските турци трябва винаги да стои и да не се решава окончателно.” Тази формула е закодирана във вековната турска политика към България. И неоосманистите не посегнаха на този код със своята политика “нула проблеми със съседите.”
Турция, следователно, е заинтересувана от постоянно присъствие на една компактна маса от това население в България и се стреми да го увековечи. България, обратно, полага усилия да се освободи от него чрез договаряне с турската страна за изселване и чрез приобщаването му към българската народност. Нашите усилия и в двете направления са завършвали досега с неуспех.
Защо? Имаше нещо сбъркано в тази политика. Грешката не беше само българска. Тя е и на турската страна, която пречеше с всички позволени и непозволени средства за реализацията и на приобщаването, и на изселването. Едно непредубедено изследване на фактите показва, че нито една от двете страни не може да претендира за безпогрешна позиция.
Това са само няколко примери за июлстрация на антибългарското в книгата “Стратегическа дълбочина”. И въпреки това изказванията на конференцията бяха такава възхвала за автора, каквато той не е и сънувал. Та той не се съгласяваше да се преведе книгата му на български поради нелицеприятни негови постановки за турската политика към България, а получи благодарност за тях. И какво ли ще си помисли Давутоглу за българите, които той унижава в книгата си. Тъжно и обидно.
Има една мисъл на А.П.Чехов, която подхожда за случая: “Всяко безобразие трябва има своето приличие.”
След изминатия мъчителен зигзаговиден път България днес е изправена пред въпроса: а сега накъде? Историческата даденост е, че сме обречени да живеем заедно. Има два начина на съвместно съжителство: единият е – България няма алтернатива, трябва да приобщи това население; другият е статуквото, то е заредено с експлозивен материал – с национализъм, турски, протурски и български, с религиозен фанатизъм, вносен и вътрешен, напоследък и с военен ислям, с външна политическа намеса, от изток и от запад. Това не може да бъде алтернатива. Трето не е дадено.
Ясно ми е, че приобщаването е трудна, сложна и дълготрайна задача, но то е наша, българска задача, ще я решаваме ние като суверенна държава. Не може и не трябва да позволяваме на други държави и международни организации да се изтъкват като представители и защитници на турското и ислямизираното население у нас и под такъв претекст да се намесват във вътрешните ни работи. Тези българи не бива да се отдават на чужди държави, както е ставало в миналото.
Въпросът е как да решаваме тази задача в условията на новата турска политика – неосманизма, и на ненормалната конфронтационна обстановка в света и страната?
Защото сега става въпрос за оцеляването на България. Погледнете какво става в последно време около нас: открита заплаха на Ислямска държана да нахлуе в Западните Балкани; кошмарът от преселническото цунами, което залива Европа; кървавата разправа на джихадистите тия дни в Париж; заканата на американски стратези при създаването на автономна кюрдска държава на турска територия да възмездят Турция с част от българска територия. Вгледайте се и в състоянието на българското общество – дълбоко разединение по всички въпроси, с турско-мюсюлмански анклави в Родопите и Северо-източна България, със спорадични изригвания на недоволства сред циганското и българското население.
Кърджали заема специално място в неооманистката стратегия. Градът е наричан в средите на политическия елит в южната ни съседка “Калето на турците”. На езика на ДПС е преведено като “Бастионът на Доган”. Кърджали е превърнат в политическа лаборатория на неоосманистите. Няма виден съвременен турски политик, с изключение на премиера Давутоглу, който да не го е посещавал и да не отправя оттук послания към “сънародниците”. Един от фаворитите на Ердоган, бившият председател на парламентарната комисия по външна политика в Меджлиса Ферад Сеид, публично заявява: “Владели сме Балканите и пак ще ги владеем.”
Не ви ли напомня днешната ситуация на Балканите ситуацията от края на 14 в.- нахлуването на османлийте на Балканите: балканските държави – слаби, разединни, всяка срещу всяка, а на среща силен и самоуверен противник. Историческите аналогии не са доказателство, но навеждат на размисъл. Мислихме, че уроците на историята са достатъчно убедителни, а политиците поумнели, за да избегнат повторението, но се излъгахме. Изправени сме пред риска да повторим същите грешки.
Един от рисковете е, че балканските елити не оценяват заплахата, която носи в себе си новата турска политика – неосманизма. Неоосманизмът е като айсберг, с видима и невидима част. В невидимата са заложени капаните за сигурността, независимостта и суверенитета на балканските държави. Наивно би било да се мисли, че огласените намерения на днешната турска държава да разпростре влиянието си – политическо, икономическо, културно – върху всички балкански землища, в които е господствала Османската империя или желанието да “реинтегрира Балканите” под свое знаме с обещанията за просперитет и благоденствие, са безкористни, продиктувани от чисти помисли. Зад всичко това стои интересът, турският интерес. Торгут Йозал го назовава в прав текст “завладяване на територии не чрез война, а чрез икономика.”
Българският политически елит не е изключение. Сегашните ни отношения с Турция правят впечатление на много топли, но в тях има повече показност и по-малко практически резултати. В тях липсва враждебност, но проличава васалност. България няма самочувствието като държава в отношенията си с Турция. Това беше демонстрирано по един унизителен начин и на проведената т.н. балканска конференция.
Колко актуално звучат днес на този фон мислите на големия български учен академик Методи Попов (с паисиевски патос): “Един народ без вяра в своето творчество и в своето “мога” е един полузаробен народ... Българинът трябва да се освободи от комплексите за малоценност... и да не робее пред всеки “европеец”, да не се чувства малък пред него “по рождение” и да не се отдава на слепи подражания и на чужди внушения... Трябва да насадим дълбока вяра в себе си, че можем “по рождение” и с уседнал труд и постоянство да доведем до пълен разцвет онези наследствени заложби, които са ни предали нашите бащи и деди.”
Дума
