Вход Господень в Иерусалим. Вербное воскресенье.
Entry of Our Lord, God, and Savior into Jerusalem: Palm Sunday
Евангелски синопсис:
Лук.19:29-44
Мат. 21:1-11
Марк 11:1-11
Иоан 12:12-19
Слово на празника
"Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница" (Зах. 9:9).
С тези думи, старозаветният пророк Захария изразил възторга си, предузнавайки днес празнуваното от нас събитие.
Няколко дни преди Своята кръстна смърт, Спасителят влязъл тържествено в Иерусалим. Многоброен народ Го посрещал с радостни викове, постилайки пътя Му с палмови клони. Стотици ликуващи от радост гласове приветствували Спасителя с "Осанна! Благословен е идващият в името Господне!". Това народно приветствие свидетелствувало, че Христос бил посрещан като Бог, защото "осанна" означава "спаси", а спасението принадлежи единствено на всемогъщия Бог.
Стеклото се народно множество прославяло Христа за сторените от Него чудеса и особено за възкресяването на четиридневно пребиваващия в гроба Лазар. Затова именно възторженият народ възклицавал: "Благословен Царят, Който иде в името Господне! Мир на небето и слава във висините!" (Лук. 19:38) или с други думи казано, това означавало: "Ангелите ликуват на небесата, радвайки се за нашето единодушие".
Този народен възторг не бил чисто духовен плод. Заразени от националната гордост, стеклите се многобройно юдеи предполагали, че в този момент се сбъдват политическите им очаквания, че е настъпил дългоочакваният момент да провъзгласят Христа за свой цар.
Въпреки всичката тържественост на този момент, ликът на Спасителя бил опечален и в очите Му напирали сълзи; Господ Се чувствувал самотен сред многолюдната, възторжена тълпа, знаел, че никой, не Го разбирал - дори и най-близките Му ученици се поддали на общия ентусиазъм.
Въпреки всеобщия възторг, Господ рекъл просълзен пред стените на столичния град: "да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!" (Лук. 19:42). Бидейки Сърцеведец, Спасителят знаел, че само след няколко дни същата тази ликуваща и привествуваща Го тълпа ще се обърне срещу Него с обвинение, че е измамник, защото Той няма да оправдае земните им очаквания. Същите тези хора, които сега Го приветствуват с "осанна" , само след четири дни ще крещят яростно ненавистта си с "Разпъни Го!", защото Господ не удовлетворил суетните им надежди.
В този тържествен празничен ден, когато масово християните се стичат в храма не толкова заради богослужебната прослава на Господа, а за да си вземат върбово клонче, нека спрем вниманието си върху детайла от земния живот на Иисус Христос и всеки един от нас изпита собствената си съвест.
Какво точно празнуваме днес? Какво евангелско събитие спомняме и какво е личното ни отношение към него? При всичката тържественост на православното богослужение, при всичкото множество народ, който си спомня за Бога едва ли не веднъж или дваж годишно, не припомняме ли в крайна сметка истината, че човечеството не се е променило много от онова евангелско време?
"И тогава видимостта била тържествена - отбелязва св. Теофан Затворник, - но Господ гледал на невидимото душевно състояние на тълпата и го намерил достойно за плач. И нашите църковни празници създават илюзията на празничност, но такава ли е действителността?"
Защо ли тогавашната иерусалимска тълпа, боготворяща Христа, Му изменила толкова бързо?
Главната причина за народното разочарование, както ни свидетелствува светото Евангелие, се състояла в това, че от Спасителя се очаквало нещо, което Той не можел да даде. Народът очаквал от Христа да осъществи неговите мечти и надежди, очаквал удовлетворение на националната гордост и когато множеството видяло, че Господ не му се подчинява, то яростно Му се разгневило и в единодушие множеството народ Го възненавидял.
Точно така бива и в духовния живот. Твърде често християни, които започват религиозен живот, си поставят лични цели без да сторят труд да узнаят какво Бог очаква и иска от тях. Не са малко онези, които обръщат погледа си към религията, мислейки си, че материалното им благополучие ще се ползува от Божието покровителство и личните им мирски дела ще потръгнат по-успешно. Други пък гледат на религията като на средство да направят кариера или пък като възможност да се благоустроят в живота.
Трети възмечтават за власт и слава, почести и влияние в качеството си на религиозни дейци. Други пък, които са настроени изключително мистично, очакват да достигнат твърде скоро духовните плодове - святост, силна молитва и не на последно място чудодействие.
Във всичките тези и подобни случаи, човек отрежда на Бога недостойна за величието Му служебна роля, искайки от Него изпълнение на своите егоистични желания. Може да се каже, че подобни желания няма да дадат истински душеспасителни резултати. Нещо повече дори, разочарованието предизвиква у някои дори вражда към Бога и не е изключено да доведе до душевна гибел.
Има и друга категория християни, които се отличават със своята ревност към църковния живот. Това предполага известно благочестие, т.е. живот, според евангелските заповеди. За голямо съжаление, именно сред тази активна църковна категория се забелязва някаква външна ревност, но вътрешно безразличие към евангелските заповеди. Нещо повече и ужасяващо дори. Болшинството ревностни християни не са чели поне веднъж в живота си Евангелието. Те се заблуждават и самозалъгват, че сладките им приказки ще им обезпечат вечния живот.
Бог няма нужда от нашата църковна празничност. Той, по Своето човеколюбие е допуснал нашите празници и приема богослуженията ни в очакване всеки един от нас да прави редовна равносметка до каква степен е Христов последовател; до каква степен е усвоил евангелското учение и до каква степен Евангелието е ръководен принцип в живота ни. Ето, тази равносметка се прави в Тайнството Покаяние или Изповед. Редовната самопроверка, покаяние за допуснати грешки и горещо желание за лично усъвършенствуване, както и дейна проява на евангелската любов към ближните са признаците за истинско християнство.
Колкото до любовта ни към Бога, тя няма нужда да се афишира. Тя се измерва по редовността на молитвата ни или общуването ни с Бога. Можем ли да твърдим, че обичаме някого, ако не беседваме с него? Можем ли да убеждаваме околните, че ние сме църковни или дълбоко вярващи в Бога, ако не само че не Му се молим, но дори и не познаваме Закона Му? Прочее, нека в този празничен ден се замислим дали Христос не плаче и за нас, гледайки на душевното ни състояние, въпреки че присъствуваме на празничното богослужение и създаваме впечатление да сме в духовен възторг. Нека се вслушаме в съвестите ни дали Господ не ни казва същите думи: "да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!" и душеспасение.
Нека в този високо тържествен момент се замислим сериозно и се побоим да не би да се отнесат към нас думите на Спасителя: "Тоя народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита.." (Мат. 15:8-9).
На осле или на кон
Днес земните владетели демонстрират значимостта и славата си, като на обществени изяви пристигат в представителни луксозни автомобили. Скъпото возило изобщо принадлежи към атрибутите на властта.
В древността подобен символ на могъщество и слава бил хубавият кон. Да си припомним легендарния Буцефал на Филип Македонски, бащата на великия Александър. Това благородно животно било възпято дори в поетични химни. Появата върху кон на обществено място предполагала възторжен прием, възхищение, преклонение пред властта.
Когато обаче Царят на царете и Господът на господарите, Самият Божи Син Иисус Христос влязъл за последната Си Пасха в царския град Йерусалим, Той не бил на кон. Въпреки че народът Го посрещнал като очаквания Цар Израилев. Нещо повече, докато тълпата ликувала, размахвала палмови клончета и викала възторженото "Осанна", Христос се появил възседнал осле!
Какъв е този странен символ! Защо Христос отхвърлил почестите и се самоунижил, като вместо алест жребец яздил осле? Та нали народът вече бил готов да Го въздигне за Цар и Месия.
Синът Божи постъпил така, за да се изпълни древното пророчество: "Не бой се, дъще Сионова! Ето твоят цар иде, възседнал осле". Това изпълнено пророчество обяснява на юдеите, че дългоочакваният, истинският Месия няма да дойде в земна слава. Той ще бъде смирен, нищ, "няма да има де глава да подслони", ще служи, вместо да Му служат, ще претърпи унижения и гонения. Свещеното Писание поколения наред предупреждавало Божия народ да не се увлича по земни богатства и тленна слава и да не разбира в груб плътски смисъл обещанията за надмощие над другите народи. Иудеите получавали множество наставления да тълкуват и разбират духовно Божието слово. Затова и учението за Царството Божие, и обетите за идващия Месия имали възвишени духовни измерения.
Такъв бил и духът на Христовото служение в Неговия земен живот. Нима Той проповядвал някога тщеславие и надмощие над ближния? Нима говорил за власт и богатства? Тъкмо обратното. Христос оставил завет на Своите ученици: който иска да бъде пръв в Царството Небесно, да бъде последен тук на земята. На Тайната вечеря Сам Той умил краката на апостолите, като не се погнусил дори от предателя Иуда. Бил пример за незлобие и святост.
Христос потвърждава духа на Своето учение и при влизането в свещения град. То е едновременно тържествено и смирено. Тържествено, защото всяка човешка душа, непокварена от злобата и завистта, предчувствала наближаването на Царството Небесно на земята, чрез благодатта и съвършената Христова любов. Смирено, защото Царят идва, яхнал осле, за да унижи чрез смирението Си сатанинската гордост и човешкото тщеславие. Той неведнъж предупреждавал учениците Си, че Син Човечески има много да пострада от беззаконни люде, да бъде пленен, унижен, разпнат, да претърпи жестока смърт на Кръста, да бъде положен в гроб. И тогава да възкръсне от мъртвите, възвестявайки всеобщото възкресение. Тълпата, както винаги, и тук се оказва безлична, безформена маса. Нейните викове на възторг "осанна" отекват и днес в съзнанието, когато Църквата отбелязва спомена за този ден. Но в тях има зловещо звучене, защото много бързо, само дни по-късно, същите гласове крещели: "Разпни Го!". И вместо палмови клонки народът, подстрекаван от книжниците и фарисеите, гневно размахвал юмруци срещу Господа.
Но откъде този възторг при влизането Господне в Иерусалим? Защо това въодушевление, защо почести и възхвала?
Защото Христовите дела вече били известни не само в Иудея, но и в земите наоколо. Чудеса, изцеления, милосърдие, любов и святост, а не глашатаи разгласявали идването на Сина Божи. Особено бързо се разпространило свидетелството за чудесното възкресение на четиридневния мъртвец Лазар от Витания непосредствено преди идването в светия град. Чрез това чудо Христос засвидетелствал и Своята скорошна смърт и Възкресение; показал, че Сам Той е възкресението и животът. Но първо трябвало да пострада за целия човешки род, за всички нас.
"За да бъде радостта ви пълна" Вход Господен в Иерусалим
Днес ние празнуваме входът Господен в Иерусалим - едно от най-печалните и заедно с това едно от най-радостните събития от земния живот на Иисус Христос. Тъжно е защото Иисус Христос влизал в Иерусалим с голяма слава, народът Го посрещал, но Той влизал в Иерусалим не за да се прослави още повече, а за да отдаде Своя живот за спасения на хората, за да пострада и умре. Но в същото време това събитие е радостно, защото твърде много хора, срещайки Го в този момент, изпитвали радост, която се изразявала и в това, че те държали палмови клонки, че постилали дрехите си на пътя на Иисус, и тази радост била особено силна у децата, които, може би, не съзнавали цялото величие на ставащото, но които чувствали със своя дух, със своите сърца, че Иисус Христос им донася радост.
И ето за тази радост днес ни говори апостол Павел в Посланието до Филипяни, което ние току-що чухме. Той казва: "Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се" (Филип. 4:4).
Ние трябва да се вслушаме в тези думи и да разберем, че християнството от самото начало и до самия край е религия на радостта. Има много други религии, в които се проповядва послушание към Бога, страх пред Бога, които учат хората да обичат Бога, но, именно християнството е наистина в пълна мяра религия на радостта. Въпреки, че именно християнството – религията на въплътилия Се Бог - съдържа в себе си и целия трагизъм на човешкия живот.
Тази радост преминава през цялото Евангелие. Когато се родил Христос, ангели се явили на пастирите и им казали: "Благовестим ви голяма радост". И после, когато Иоан Кръстител проповядвал за Христос, той говорил за себе си като за приятел на Жениха, който се радва с радостта на Жениха.
Господ Иисус Христос в своите притчи неколкократно говорил за пътя към Бога като за път към радостта. Спомнете си притчата за бисера, когато човек, намирайки скъпоценния бисер, продава всичко, което има, от радост, отива и купува този бисер. Той не просто така продава всичко, което има, не по сметка, не защото мисли, че този бисер ще струва по-скъпо, отколкото всичко, което има. Но той продава всичко от радост и купува този бисер.
Спомнете си притчата за загубената овца, когато деветдесет и девет овци не се загубили, а една се загубила. И добрият пастир тръгва да търси тази овца и когато я намери, с радост я вдига на раменете си и, както казва Господ, "на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници".
И ето даже в Своята последна беседа с учениците Си на Тайната вечеря - ние съвсем скоро ще чуем тази беседа, когато ще чуем дванадесетте Евангелия вечерта на Велики четвъртък, - в тази последна беседа, Христос макар че предсказва на учениците Си за Своите страдания и за Своята смърт, неколкократно им говори за радостта. Той казва: "Аз искам Моята радост да пребъдва във вас, радостта ви да бъде пълна". И Той казва: "Сега ще имате скърби, но скоро ще настане време, когато вие от радост няма да помните скърбите". И Той сравнява тази радост на християнина, познал опитно Възкресението Христово, с радостта на жената, която понася мъки, когато ражда, но когато младенецът се роди, тя вече не помни мъките от радост, "защото се е родил човек на света".
И, накрая, когато Христос възкръснал, и мироносиците със страх пристъпвали към гроба Му, не знаейки какво ще намерят там, и те видели ангела, после срещнали Самия Христос, и те с радост побягнали и известили на учениците.
И целият подвиг на апостолите, цялата им проповед за възкръсналия Христос, била пронизана от същата тази радост, която е пронизано цялото Евангелие. И ето такъв трябва да бъде и нашият християнски живот.
В духовния живот има много трудове, и от нас се изисква подвиг, ежедневен подвиг на работа над себе си, ежедневен подвиг на покаяние, ежедневен подвиг на вярност към Христа. Но целият този подвиг доставя радост със своите плодове. И тази радост не е просто резултат от подвига на християнския живот, но тя съпътства този труд, който ние ежедневно полагаме за нашето спасение.
Преподобни Иоан Лествичник в своята книга "Лествица" говори за радостта на покаянието. Той го нарича "радостотворен плач". И той пита, защо покаянието, което трябва да бъде съпроводено със скръб, ни донася такава радост? То ни я принася, защото тази радост е неземна, тази радост, има малко общо с това веселие, с което се веселят хората в този свят, когато те си измислят развлечения, а после се радват, участвайки в тези развлечения. Но тази радост е повърхностна, тя е скоропреходна. И когато тя си тръгва, тя оставя в човека същата пустота, която е била в него, преди да дойде тази радост. А радостта, която ни дава Христос, която дава Господ, тя остава в човека завинаги, защото не е скоропреходна земна радост, а това е Сам Бог, Който се вселява в човека, това е този духовен мир, за която говори днес апостол Павел: "Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христа Иисуса." То ест това е съвършено особен свърхестествен мир, който се вселява в сърцето на човека благодарение на Христа. А за този мир, Христос също говорел на Своите ученици на Тайната вечеря, - "мир ви оставям; Моя мир ви давам". И подчертавал: "Не тъй, както светът дава" (Иоан. 14:27), - но съвършено особен духовен мир, който идва от Бога. И всичко това ние узнаваме от собствен опит в християнската Църква.
Ние встъпваме в дните на Страстната седмица, когато заедно с Христос ще преживяваме скръбта на Неговите последни дни, когато крачка след крачка ще следваме Христос чак до Голгога, до разпятието, до гроба, в който Той бил погребан. Ние ще слезем заедно с Него в ада, където Той слязъл след Своята смърт, за да възкръснем заедно с Него. Но тази скръб през Страстната седмица ще се претвори в радост за възкресението Господне, и Господ ще ни даде да усетим тази радост в нощта на Светата Пасха, когато ще се случи това, за което говорил Христос, че "жената, когато ражда, търпи мъки, но когато се роди младенеца, тогава вече не помни мъките от радост". И ние не ще помним скърбите от тази радост, която препълва нашите сърца.
Целият наш земен живот се състои от скърби, които се преместват с радост. Обикновено скърбите в живота на човека са повече, отколкото радостите; скърбите са наш ежедневен кръст, а радостите идват понякога; изпитанията от Бога идват постоянно, а утехата - само в особени случаи. Но трябва да разберем, че и времето на сегашния ни живот, времето на нашия земен живот е подготовка за бъдещия живот, че ние търпим скърби тук, за да влезем после в радостта на господаря си, за да се възрадваме после в Царството Божие със всички светии, където е непрестанното ликуване, където е непрестанната радост за Христа Иисуса.
Нека помним, че и Страстната седмица, и целият ни живот в Църквата, и целият християнски подвиг, който носим, са ни дадени, за да "влезем радостта на господаря си", да влезем в радостта на Господа. Амин
Митрополит Иларион (Алфеев)
За символиката на върбовата клонка на Цветница
Един от най-почитаните и посещавани църковни паразници е Вход Господен в Йерусалим или по известен сред народа като Цветница. Това велико свещено-историческо събитие е описано в Новия Завет от четиримата евангелисти Мат. 21:1-11, Марк 11:1-11, Лук. 19:29-44, Иоан 12:12-19.
Няколко дни преди Своята кръстна смърт, Спасителят влязъл тържествено в Йерусалим. Многоброен народ Го посрещнал с радостни викове, постилайки пътя Му с палмови клони. Стотици ликуващи от радост гласове приветствали Иисус с ''Осанна! Благословен е идващият в името Господне!''.
Така и ние по време на св. литургия, държейки върбови клонки отново преживяваме чудното влизане на Господ Иисус Христос в Йерусалим. В нашите географски ширини палмовите клонки са заменени с върбови. На утренната преди литургията свещеникът прекадява с тамян предварително събраните върбови клонки и със специално отредена за случая молитва ги освещава. След това раздава осветените клонки за благословение, а не за късмет, успех в любовта и всякакви измислени суеверия, които се разпространяват.
Благословението не зависи от количеството и качеството на върбичката. Да не забравяме, че тя е преди всичко символ на радост от участието ни в това дивно тържество. Напълно достатъчно е да си вземем една върбова клонка, но тя е вече свидетелство, че посрещаме Иисус Христос като Господ и Спасител и вярваме в Него от цялото си сърце.
Осветената върбичка която сме получили от ръката на свещеника не оставяме в храма пред някоя икона, а я отнасяме в дома си. Нужно е да се знае, че върбите, които обикновено се продават от търговци пред храмовете не са осветени и няма как да бъдат осветени. Погрешна е и практиката закупените върбови клонки от търговците да се поставят върху иконите или да се вземат предварително оставените там, с очакване от само себе си да са се осветили. Чисто суеверие и кощунство е слагането на осветената клонка под матрака, дюшека, леглото, килима и подобни странни места в очакване да се сбъднат неразумни желания.
Вкъщи поставяме върбовата клонка над иконата. Някъде има традиция да се слага над входната врата. Поставената върбичка не е само за благословение на дома ни, а напомня, че сме посрещнали Спасителят и Той е Цар на сърцето ни и най-доброто поклонение пред Него е всекидневно да изпълняваме волята Му, живейки според Неговото учение.