/Поглед.инфо/ След ремонта на ул. Граф Игнатиев в София беше ликвидиран букинисткият базар на площад "Славейков", където можеше да се намерят интересни книги които отдавна липсват по книжарниците. Но в градинката пред хотел Рила, под приспособена шатра, един благороден ентусиаст беше наредил рафтове с книги, от всякакъв род, от най-различни години. Всяка една книга се продава по левче, при това продавача не се вижда, спретнал е картонена касичка, където са пуснеш левчето за избраната от теб книга.
Там ми попадна книгата "Възмездието" на Иван Пауновски, издадена преди почти половин век (през 1973г.) и с подзаглавие: "Документално- художествена книга за царските съветници, министрите и регентите пред Народния съд". Книгата, както научих впоследствие, дълго време не е приемана за печат и вероятно е имало причина - тя разкрива малко известни факти за интригите, споровете, колебанията в управляващата върхушка, както и терзанията на българския цар Борис III, при взимането на фатални за страната решения, довели в крайна сметка до поредната национална катастрофа. Авторът не се разпростира в даването на собствени тълкувания, той цитира обширно показанията на министри, регенти и царски съветници - изводите се налагат от само себе си. Четейки показанията на обвиняемите и проучването на други исторически източници, ми даде повод за размисъл на тема „Било ли е възможно да се избегне тази национална катастрофа?“. Катастрофа, която е резултат от присъединяването на България към Тристранния пакт (сключен между Германия, Италия и Япония), който всъщност е продължение на Антикоминтерновския пакт от 25 ноември 1936 г. и е насочен срещу Съветския съюз, както и свързаното с това действие - обявяването на война от България на САЩ и Англия.
Опростенческото и общоприетото тълкуване на този въпрос от някои изследователи е, че България е нямала избор. Адолф Хитлер, който е планирал да нападне Гърция, за да помогне на Мусолини, който е водел неуспешна война срещу тази страна, е поискал германските войски да бъдат пропуснати през българска територия, като в случай на отказ, страната е можела да бъде окупирана.А с присъединяването към Тристранния пакт страната ни се спасявала от разгром, от даване на стотици хиляди жертви, от попадане под чужда военна сила и установяване на окупационен режим. Това е спорно твърдение - не всички окупирани европейски страни са дали подобни жертви. Ред други историци изразяват мнение, че Тристранния пакт е резултат от прогерманската политика на правителството и на българския цар (с германски корен), които са се надявали, че съюзът с хитлерова Германия ще даде възможност България да си възвърне загубените територии в резултат на балканските и Първата световна войни.
Показанията на обвиняемите министри и регенти и някои по-малко известни исторически факти обрисуват много по-сложна картина.
През 1940 г., Германия, намиращата се във война със Англия по (това време вместо Великобритания са използва думата Англия) и Франция и готвеща се за такава със Съветския Съюз, започва да търси съюзници сред неангажирани до този момент европейски държави и България е една между тях. На 24 юли 1940 г. министър-председателят Богдан Филов и външният министър Иван Попов са поканени на посещение от германския външен министър Йоахим фон Рибентроп и се срещат с Адолф Хитлер, на която среща той обещава съдействие на България да ѝ бъде върната отнетата ѝ след Първата световна война Южна Добруджа. И действително: тази българска територия е върната със Крайовската спогодба от 7 септември 1944г., и заслугата за това се приписва изцяло на Германия, макар че съдействие оказва и Съветския съюз. Но нищо, дори подкрепа, не се дава даром. Само месец по-късно, на16 октомври 1940 г. към страната ни е отправено искане в двудневен срок да определи политиката си спрямо Тристранния пакт. Той е сключен на 27 септември 1940 г., и и неговият чл. 3-ти предвижда ако една от страните в пакта бъда нападната от трета страна, другите да ѝ окажат политическа, икономическа и военна подкрепа. На 17 ноември цар Борис III се среща с Адолф Хитлер, който също настоява България да се присъедини към Тристранния пакт. По това време италианската армия търпи тежки поражения във войната с Гърция и Адолф Хитлер е изправен пред необходимостта да окаже помощ на съюзника си, което може да стане, като България допусне на своя територия германски войски, като съюзник на Германия в Тристранния пакт. Москва е осведомена за натиска върху България от Германия и на 19 ноември българският посланикИван Стаменов е поканен от заместник-министъра на външните работи Владимир Деканозов, който му заявява, че България може да получи гаранции за своята сигурност не само от Берлин, но и от Москва. Два дена по- късно, на 24 ноември сам съветският външен министър Аркадий Соболев посещава България, където се среща с Богдан Филов, Иван Попов и цар Борис III. На България той предлага да сключи пакт за взаимопомощ със Съветския съюз, който се задължава да окаже всякаква помощ на България, в случай че бъде застрашена от трета държава, като се изразява и готовност за предоставяне на икономическа помощ.
На българската общественост става известна мисията на Аркадий Соболев и в страната се развива мощна кампания за приемане на съветското предложение, като са събрани милион и половина подписа.
Така българският цар и правителство са поставени пред избор по отношение на сигурността на страната - съюз с Германия или със Съветския съюз. Не че е имало някакви колебания, за царят и прогерманското му правителство съюзяване с болшевишка Русия е било анатема. Пред Никола Мушанов, бивш министър и политик от Демократическата партия и виден представител на официалната опозиция, царят казал, че Соболевата мисия била една от най-неприятните в живота му. Ако Адолф Хитлер недвусмислено го заплашвал с войските си, то Йосиф Сталин бил упражнявал натиск "чрез собствения му народ". Ежедневно двореца бил атакуван от писма, апели и изложения в подкрепа на съветското предложение. На Аркадий Соболев казал, че страната ни не се чувствата застрашена от никого, за да има нужда от помощ. Последвал официален отговор до съветското правителство, парафиран от царя, в който се утвърждавало, че България ще се придържа към строг неутралитет и няма да влиза в никакви пактове, с която и да било държава.
От показанията пред Народния съд от най-приближените му политици се виждат, че Борис III все пак се е стараел да не антагонизира прекалено Москва, като е търсел начин да отклони и германското предложение за присъединяване към Тристранния пакт. Затова и Царят споделил с Никола Мушанов, че би бил съгласен да приеме по принцип войските на Вермахта да преминат през България, като "приятелски войски", но без присъединяване към пакта. И вълкът да е сит и агнето да е цяло, ако може.
Царят е изпитвал терзания, споделил колебанията си с английския посланик Джордж Рендъл, който го посъветвал да постъпи като Дания. Тази страна не се е присъединила към Германия, но при навлизането на германски войски не оказала съпротива, била е окупирана, като и е било обещано вътрешно политически самоуправление. Но нацисткият контрол върху страната е бил тотален, след 1943 г. правителство няма, датския крал Кристиян Х е безвластен и накрая решава да емигрира. Вариантът да последва съдбата на датския крал е неприемлив за Борис III, макар че при такъв вариант България е нямало да бъде въвлечена във Втората световна война и така да избегне поредната национална катастрофа. Пред Никола Мушанов той споделя: "Предпочитам аз да си отида, отколкото да стана пленник в собствената си страна... Дилемата е: Германия или Русия. Чувствата казват Русия. Но ако оставите разумът, ще отговорите Германия“. Под "здравият разум" българския цар е разбирал съхраняването на своята власт като цар-самодържец. На Никола Мушанов в същия разговор той казва:"Аз ще си запазя положението на държавен глава само като посрещна германците като лоялен съюзник... Заявявам, че ще браня тронът си с всички средства срещу всички". Никола Мушанов обаче го предупреждава, че България се тика към нова катастрофа, на което той отговаря "Който ще дойде, ще види".
Който е доживял, е видял. Царят е имал късмет, че не е доживял, умрял е от естествена смърт, иначе сигурно е щял и той изправен пред Народния съд.
В книгата си "Мечът и маслиненото клонче", издадена след войната, английският посланик Джордж Рендъл пише за българският монарх: „Страхът му от Русия беше дълбок и мисля, че няма никакво съмнение, че в крайна сметка това определяше неговата политика“.
Възниква въпросът - можела ли е България да защити своята сигурност, ако е приела предложението на Йосиф Сталин за сключване на пакт за взаимопомощ?
Отговорът по моему е: едва ли. Германия напада Гърция в помощ на Италия на 23 юни 1941 г., два месеца преди да нападне Съветския съюз и е щяла да направи това, независимо от един Българо-Съветски пакт за взаимопомощ. Йосиф Сталин, който по това време панически се е страхувал от надвисналата опасност за война с Германия, едва ли би направил каквото и да е за да помогне на България. Българската армия едва ли би оказала съпротива и страната ни е щяла да бъде окупирана, с тази разлика, че непокорният Цар Борис III е можело да бъде детрониран. Прогерманско правителство е щяло да присъедини България към Тристранния пакт.
Но доколко царят и неговото прогерманско правителство са били убедени, че България би осигурила своята сигурност, ако се присъедини към Тристранния пакт?
От разпитите на министрите и регентите личи, че правителството е било подложено на силен натиск, но не е имало доводи и възражения срещу присъединяване към Тристранния пакт. Единствено царят се е колебаел, но след срещата на Богдан Филов с Адолф Хитлер на 2 януари 1941г. във Виена министър-председателят му казал, че България няма друг избор, освен да се присъедини и незабавно подпише Тристранния пакт, на което монархът реагирал болезнено, като казал: "Боя се че щом сключим пакта, англичаните ще почнат да хвърлят бомби с аероплани". И е продължил да протака. На поредната си среща с Адолф Хитлер царятобяснил, че за Германия като неутрална държава България е по-добре да задържа зад границите си 24 турски и 7 гръцки дивизии, отколкото ако като член на пакта бъде въвлечена във война с тези страни Още повече, че след толкова нещастни войни, народът не иска война.
На 9 януари1941г. английският посланик Джордж Рендел се среща с Богдан Филов, за да получи информация относно неговото посещение във Виена. Главната цел на неговата мисия като посланик е да отклони влизането на България в Тристранния пакт. Предупреждава Богдан Филов, че ако България направи това и допусне германски войски на територията си, Англия ще обяви България за неприятелска страна и може да я нападне. Но пък ако България обяви неутралитет, при една мирна конференция след войната, нейните справедливи искания ще бъдат взети под внимание.
Имало е значи начин България да избегне сполетялата я след войната поредна национална катастрофа. Царят е можел да се наложи над Богдан Филов и прогерманското му обкръжение от министри и политици и България да обяви неутралитет. Германия сигурно е нямала да се съобрази с този неутралитет, щяла е да окупира България и да нападне Гърция, но след войната България е щяла да бъде третирана като окупирана страна. Но Цар Борис III (който не е очаквал, че Адолф Хитлер ще нападне Съветския съюз) е вярвал, че Германия ще покори Европа и ще установи свой ред, и ако все пак България се присъедини към пакта, ще може да си възвърне с помощта на Германия загубените територии след Балканските и Първата световна войни. И ще бъде обявен за"Цар Обединител". И дава карт бланш на правителството да подпише пакта.
Съдбоносното решение за присъединяване към Тристранния пакт е взето на сесия на Народното събрание, на която министър-председателят Богдан Филов, съпровождан от правителството, предлага да се приеме влизането в Пакта без разисквания. Огромното мнозинство депутати, с изключение на 17 души, гласува с овации нова предложение, за което един ден, изправени пред Народния съд ще съжаляват. На 1 март 1941 г. Богдан Филов подписва в двореца Белведере в Австрия протокол за присъединяване към Тристранния пакт. Същият месец немски корпус под командата на маршал Лист навлиза на българска територия и на 1 април напада Гърция, но още преди подписването на пакта, българското правителство е допуснало отделни войскови части на Вермахта в страната. В България е извършена мобилизация и български войски окупират преобладаваща части от Вардарска Македония, и Егейска Македония, Западна Тракия, Западните покрайнини и Поморавието при западна граница със Сърбия по Санстефанския мирен договор. Осъществява се мечтата на цар Борис III да бъде обявен официално за"Цар Обединител".
Българската комунистическа партия БРП (к) и опозиционните политически партии с основание се опасяват, че България може да бъде въвлечена в Световната война. В Москва на 14 юни 1942 г. председателят на Коминтерна Георги Димитров, формулирал идеята за създаване на народни фронтове на заседание на задграничното бюро на БРП (к) определя като главна задача на партията „постигането на незабавно съглашение със земеделците, социалдемократите, демократите, радикалите и др. за създаване на антихитлеристки отечествен фронт“. На 17 юли по радиостанция „Христо Ботев“ е прочетена програма на бъдещата патриотична организация „Отечествен фронт“ от 12 точки, в която първата и най-важна точка е „да не се допусне въвличането на България в престъпната и гибелна война за българския народ хитлерова война“. В програмата се предлага още скъсване на съюза с Германия и другите страни от Оста, спиране на износа на храни и суровини за тази страна, изтегляне на българските окупационни войски от Югославия и Гърция, установяване чрез споразумения на дружески отношение със Съветския Съюз, Англия и Америка. До края на 1942 г. Никола Петков (БЗНС–“Пладне“) и Кимон Георгиев („Звено“) се съгласяват да се включат в ОФ, по-късно ще се включат още БРСДП (Българската работническа социалдемократическа партия) и независими интелектуалци. През август 1943 г. Кимон Георгиев, Никола Петков, Кръстю Пастухов и още двама други опозиционни дейци подписват изложение до цар Борис III, в което настояват да не се въвлича българската армия във войната.
Тези предложения и искания остават без последствие. На 12 декември 1941 г. Германия и Италия в декларация към българското правителство настояват България съгласно чл. 3 от Тристранния пакт, да обяви война на САЩ и Англия, като я уверяват, "че от това няма да произтекат за българското правителство никакви военни последствия". Целело се било само "всички сили, принадлежащи към Тристранния пакт, да изявят без всякакво колебание и по без съмнение начин тяхната солидарност". Българският цар, който все още е вярвал че Германия ще спечели войната е дал своето одобрение и правителството на Богдан Филов взема решение още същият ден да обяви война на тези две държави. На следващия ден на 13 декември на сесия на Народното събрание Богдан Филов съобщава официално това решение на правителството като се позовава на произтичащо задължение от Тристранния пакт.И на царят и Богдан Филов здравият разум им изневерява, защото само шест дена преди това Япония е нападнала Пърл Хърбър и няколко дена след това Германия и Италия също са обявили война на САЩ, страна с огромен икономически и военен потенциал, която с влизането си във Втората световната война, ще осъществи изключителен принос за разгрома на Германия. Речта на Богдан Филов е посрещната с овации, ръкопляскат министри и депутати, които гласуват решението за обявяване на уж „символична“ война на САЩ и Англия, Единствено Никола Мушанов и Петко Стайнов тропат по банките и искат думата, която не им се дава. Още същия те депозират в канцеларията на Народното събрание питане, в което опровергават лъжата, че България е била задължена по Тристранния пакт да обяви война на САЩ и Англия. Те посочват, че по силата на пакта, България би следвал да обяви война на САЩ, само ако САЩ са извършили нападение над Япония, но е станало точно обратното. Не било необходимо и да подкрепят Германия поради войната и с Англия, защото тя е избухнала една година преди създаването на Пакта, след нападението на Германия над Полша. Българският посланик в Берлин Първан Драганов е реагирал остро, изпратил шифрована телеграма до правителството, в която питал- „Защо обявихте война на Англия и Америка? Това е грешка. Ние не бяхме длъжни по Тристранния пакт да обявяваме война“.
Съдбоносна грешка наистина.
„Символичната война“ срещу САЩ и Англия, одобрена от цар Борис III и парламента и обявена от правителството на България съвсем не се оказва символична. Англия и САШ също обявяват война на България и почти до края на войната страната ни е подложена на тежки бомбардировки от тези две страни.
Към края на 1942г. Вече се очертава, че Германия губи войната. През февруари 1943г. край Сталинград е обкръжена и разгромена армията на генерал Паулус, а през лятото Германия губи и Курската битка, най-голямата танкова битка в историята на човечеството. Гръбната на Вермахта е пречупен.
Цар Борис III умира на 28 август 1943г., и управлението на страната от името на неговият син Симеон II се поема от прогермански регентски съвет в състав. Богдан Филов, княз Кирил и военния министър генерал-лейтенант Георги Михов. Промяна във външната политика няма, нито докато Борис е жив, нито след смъртта му. В страната активно се прилага антиеврейско законодателство, засилва се борбата срещу нарастващото партизанско движение, българските войски в окупираните територии поемат контрола от германските войски в потушаването на местната въоръжена съпротива. А междувременно към края на 1943 и първата половина на 1944 г.се засилват англо-американските бомбардировки над България. На 30 март 1944 г. столицата е нападната от 450 бомбардировача придружени от 150 изтребителя. На 17 април 1944 г. София е бомбардирана от 350 бомбардировача, придружени от 100 изтребителя. Бомби се изсипват и над много български градове.
И въпреки надвисващата катастрофа регентите и германофилското правителство не си вземат поука и не използват последните шансове, които им се дават. Надвисващата катастрофа все още би могла да бъде избегната в значителна степен.
На 17 април 1944 г. съветското правителство отправя вербална нота до българското правителство, в която протестира за това че българските пристанища във Варна и Бургас са станали бази на германските военни сили за действия срещу Съветския съюз, и че български летища се използват от за нападения срещу съветски войски. В нотата се настоява да се прекрати използването на българската територия от хитлеристка Германия срещу Съветския съюз.
На 28 април светското правителство отправя втора нота, в която се настоява да се възстанови закритото през 1942 г. консулство в гр. Варна, както и да се открият такива в гр. Бургас и гр. Русе, тъй като тези две пристанища се използват от германския военен флот. Що се отнася до гр. Варна, трите най-големи по това време български корабостроителници: "Държавна корабостроителница" - Варна, "Кораловаг" АД и "Флотски арсенал" - Варна, са включени в германските военноморски корабостроителни програми. Общо за нуждите на германския военен флот в българските корабостроителници са построени: 91 военноморски десантни кораба (баржи) и 35 броя миночистачи (траулери).
Отговорите на българското правителство са уклончиви и на 18 май съветското правителство отправя ултимативна нота, като се настоява без отлагане да бъдат отрити исканите консулства, и България да скъса съюза с Германия. Вместо да даде отговор, правителството, министър-председателят Добри Божилов подава оставка.
На 23 юни министърът на външните работи Първан Драганов в правителство на Иван Багрянов, след посещение в гр. Варна докладва на регентите в присъствието на министър-председателя, че пристанището е имало "цяла гора от мачти"- около 60 германски кораба и цяло ято хидроплани, някои в процес на ремонт, други още в строеж. Богдан Филов пита, дали не могат да бъдат укрити, на което министърът отговаря отрицателно.
Вместо да се използва новата възможност България да скъса с Германия, българските властници обсъждат как да се укрият германските кораби по пристанищата.
На 6 юли Първан Драганов приема съветският пълномощен министър Степан Кирсанов, който настоява за отговор на нотата от 18 май, но наново получава уклончив отговор и увъртания.
На 11 август Степан Кирсанов запитва лично Иван Багрянов готова ли е България да скъса с Германия и да и обяви война.
Ако България е откликнала на многократните ноти на Съветския съюз и предложенията да скъса с Германия, след приключване на Втората световна война е щяла навреме да се присъди към антихитлеристката коалиция и на мирните преговори в Париж да ѝ се присвои статут на "съвоюваща" страна, така както е станало с Италия. Но и тази последна възможност е пропусната. На 15 август в Чамкория (Боровец) се събират тримата регенти, министър-председателя Иван Багрянов и външния министър Първан Драганов, на която среща
против всякакъв здрав разум и по настояване на Богдан Филов се взима
решение България "да не излиза от войната", и съветското предложение не се приема. Тази възможност започва са се обсъжда една след успеха на
Яшко- Кишиневската операция в края на август, когато Румъния капитулира и Червената армия достига река Дунав, но вече е късно. Българското правителство до последният момент протака обявяването на война на Германия и изпраща Стойчо Мушанов в Кайро, където той води безуспешни преговори с
представители на американската и английската мисия за сключване на
примирие с двете страни, с цел да не се допусне влизане на светски войска в страната. Обяснили му, че Червената армия може да навлезе на българска
територия в преследване на отстъпващите германски войскови части, и че може законно да обявят война на България, тъй като тя е във война на съюзниците на Съветския Съюз. Докато е в Кайро, Мушанов получил телеграма от София, че на 2 септември съветски офицер се представил на българската граница в Добруджа и запитал дали българските власти ще позволят на съветски войски да навлязат в българска територия. Такова разрешение българското правителство не е дало, а то е можело да предотврати обявяването на война от Съветския съюз. То не скъсва своевременно дипломатическите отношения с Германия, прави това три часа, след като Съветския съюз преустановявадипломатическите отношения с България с нота от 5 септември. България обявява война на Германия, с решение, което влиза в сила чак на 8 септември.
В нотата, връчена на българското правителство на 5 септември 1944 г. се казва: „Повече от три години България е помагала на Германия във войната със Съветския съюз. Съветското правителство се е съобразявало с обстоятелството, че малката страна България не е в състояние да се съпротивлява на мощните въоръжени сили на Германия във време, когато Германия държеше в ръцете си почти цяла Европа...Въпреки това българското правителство и сега отказва да скъса с Германия, води политика на т. нар. неутралитет, по силата на която продължава да оказва пряка помощ на Германия срещу Съветския съюз.
По силата на това съветското правителство не смята повече за възможно да запазва отношения с България и заявява, че не само България се намира в състояние на война със СССР, но и Съветският съюз се намира в състояние на война с България.”
Просто и ясно е казано, и всякакви приказки, че Съветския съюз е обявил война на "неутрална" България (правителството обявява неутралитет във войната между Германия и Съветския съюз една на 26 август, когато в страната все още има войски на Вермахта и дни преди съветските войски да се появят от другата страна на Дунав) и я е нападнал без основание са безпочвени и тенденциозни. Дори в деня, когато Съветския съюз обявява война на България българското правителство не е изпълнило искането да обяви война на Германия, дало е възможност на немските войски на българска територия, вместо да бъдат разоръжени, да се изтеглят безпрепятствено от страната. През цялото време след присъединяването си към Тристранния пакт, българската икономика работи за Германия, на нейно разположение са предоставени за ползване железниците пристанищата, в страната са се намирали германистки войскови части. България е била важна база обслужваща Германия във войната и срещу Съветския съюз. И е за отбелязване, че Съветският съюз е имал всички основания да обяви война на България далеч по рано, като съюзник и база на Германия във войната на Източния фронт, което би означавало, подобно на САЩ и Англия да се бомбардират най- малко българските пристанища и летища, но не го е сторил.
На България, като член на Тристранния пакт и съвоюваща на страната на Тристранния пакт, и е отредено възмездие е отредено от Парижкия мирен договор. Наложени са и репарации, които в много отношения са по-тежки от тези от Ньойския договор в края на Първата световна война, България е принудена дори да се откаже от дължимите и от Германия около 100 млн. долара, за неизплатени стоки, изнесени за тази страна по време на войната. Отделно, по време на участието си във войната срещу Германия след 9 септември 1944 г. България дава около 32 000 убити и десетки хиляди ранени. Стопанските загуби на страната възлизат на около две трети от националния доход на България през 1945 г. Това са загуби в допълнение на загиналите хиляди българи от англо- американските бомбардировки и разрушенията, които те са причинили.
Възмездието не отминава и виновниците за новата национална катастрофа. Присъединяването към Тристранния пакт и обявяването на война на Англия и САЩ, приемането на антиеврейското законодателство, окупацията на територии в Югославия и Гърция и извършените безчинства там, жестокостта и беззаконието при опитите да се ликвидира гражданската съпротива и партизанското движение срещу безразсъдната политика на правителството са престъпления, които не може да не останат безнаказани. На 30 септември
1944 г. правителството на Отечествения фронт издава постановление за даването под съд на всички министри от кабинетите в периода 1 януари 1941 - 9 септември 1944 г, на народните представители от мнозинството в XXV Народно събрание, които "са станали причина за поставяне страната пред катастрофа", на военни и на лица, "заповядвали или извършвали убийства, палежи и изтезания". Народният съд, издава много смъртни присъди, като на 1 февруари 1945 г. Първи върховен състав осъжда на смърт тримата регенти, осем от царските съветници и двадесет и двама министри, между които бившият министър председател-германофил Богдан Филов, допринесъл най-много за тези престъпления.
Но времената се менят, социалистическия експеримент в България с цел построяване на комунизма, както и в целия комунистически блок се проваля и махалото се завърта, на власт идват и хора, дори министри, чиито бащи и родственици са били осъдени от Народния съд. Те обявяват Народния съд за нелегитимен и с решение № 172 на Върховния съд от 26 август1996 г., присъдите издадени от Първи върховен състав на Народния съд се отменят изцяло. Преди това, с решение №243 от 12 април 1996 г. са отменени и смъртните присъди на Втори върховен състав за съдене на депутатите от XXV-то Народно събрание от 24 февруари 1940г. до 9 септември 1944г.
Богдан Филов и други виновници за националната катастрофа са реабилитирани. Включително министърът на правосъдието Александър Сталийски в правителството на Иван Багрянов (неговият син Александър Сталийски става министър на отбраната в правителството на Филип Димитров през 1992г.), един от идеолозите на фашизма в България, издал през 1929г. книгата "Фашисткото учение за държавата", в която пише: "Трябва да се признае, че фашисткото учение за държавата носи спасителната вяра на нациите, изтерзани и обезверени от разрушителната дейност на политическите партии".