Възможно ли е да я бъде България?

/Поглед.инфо/ Повод за следващата бележка е публикацията от 05.04.2023 г. на Панко Анчев: „България май няма да я бъде“.

Според съдържащия се в Конституцията на Република България преамбюл: „Ние, народните представители от Седмото Велико Народно събрание…, прогласяваме своята решителност да създадем демократична… държава…“ .

Като оставим настрана проблема не само от гледна точка на легислатура, в смисъл срок на пълномощието, а и независимо от това дали народните представители от споменатото Събрание са смятали a priori хипотетично възможно или по презумптивен път базирано на a posteriori са счели, че с приемането от тях на цитираната Конституция би било гарантирано постигането на така прогласената цел, с това за всеки друг, способен на рационално мислене, въпросът за създаването на „демократична“ държава едва ли би могъл да бъде приет за решен един път завинаги. По този повод, с риск да досадя на компетентните в областта на теориите за държавата и правото, намирам за уместно отново да спомена във връзка с разграничаването между държавно устройство и държавно управление: по своето държавно устройство България е република, а като държавно управление, по форма съгл. чл. 1, ал. 1 от Конституцията – парламентарно. Що се отнася до държавното устройство – република (от: res publica – общо/обществено дело), това означава, (за разлика напр. от монархията), че решаването на въпросите, отнасящи се до обществените дела се осъществява, ако не от всички, от мнозинството от нейните граждани. В което, като проявление на такова устройство, се състои и демократичната форма за управление. А от тук следва, че за да бъде легитимно (от: legitimus – съгласен) едно управление като демократично, необходимо преди всичко за неговото конституиране е да е налице съгласие – също, ако не на всички, на мнозинството. Следователно, разглеждано от семантична гледна точка съдържанието на текста от цит. ал. 1 на чл. 1 в Конституцията не означава нищо друго и нищо повече или по-малко, що се отнася до формата на държавно управление на България, освен че се касае за т. нар. парламентарна република като проявление на т. нар. демократична държава. За разлика от други, не по-малко демократични форми за управление при републиканско държавно устройство – президентска, полупрезидентска и пр. При каквито, в зависимост от оценката на конкретни обстоятелства, също би могло да става дума за демократична държава.

За някои, но не и за вещите в обсъжданата материя, поради недостатъчно знание и/или неразбиране е възможно да има объркване досежно смисъла и съдържанието на споменатите употребявани понятия. Което не променя същността на нещата. А тя е в това, че за да бъде една държава демократична, каквато цел според цитирания пасаж от нейния преамбюл са си поставили решително като народни представители онези от Седмото Велико Народно събрание, било е необходимо не само те тогава, а е нужно и след тях всеки неин гражданин по всяко време и винаги да се стреми към нейното реализиране. Очевидно, като „мъдреци“, това са имали предвид народните представители от въпросното Събрание, употребявайки като израз: „… да създадем…“. Т. е. не нещо постигнато като краен резултат с факта на приемане на Конституцията, а полагане на основа като перспектива за постоянно протичащ процес, доколкото става дума за управление на държавата, съответстващо на нейното държавно устройство като република. И в такъв смисъл – създаване на демократична държава.

Разглеждани от гледна точка на изложеното поредицата след тези на 04.04.2021 г. насетне, както се очертаха и току-що произведените на 02.04.2023 г. парламентарни, а и последните президентски избори, пораждат въпроса – би ли могло въобще да се говори за демократична държава, след като на всеки от тези избори участието в тях от имащите право да гласуват за формирането на структурата от базисни държавни институции е под 50 %? Или с други думи казано, след като не е било налице участие на мнозинството от имащите право на глас, необходимо като израз на съгласие за легитимиране избраните, съответно за народни представители и президент. А като последица от това, така също за легитимността и на едно или друго от изредилите се в този период правителства. Въпросът е същностен, защото има пряко отношение не само към това доколко може да става дума въобще за легитимно, все едно парламентарно или каквото и да е управление, а и за република. Да не говорим за демократична държава. Тук няма да обсъждам проблема относно причините за все по-нарастващия по брой в същия период мнозинство от граждани, отказващи да участват в такива избори, а и на гласувалите „Не подкрепям никого“. Дали всеки си дава сметка за него е отделна тема, но резултатът от проточилата се и с формирана трайна тенденция към все по-задълбочаваща се политическа криза е недвусмислен. И той е, че съвременна България е сведена до положение, при което добросъвестно не би могло да се говори иначе, освен като за някакъв тип квази държавно образувание със статут, доколкото е възможно най-лицеприятно да бъде казано, на своеобразна разновидност на псевдодемокрация. Лишена като такава поради отсъствието, та било то с каквото и да е по форма за управление битие от реален суверенитет. За какъвто са необходими налични не само формални, а действително независимо държавно устройство, но и автономно, по същество самоуправление. Затова, доколкото въпреки и макар единствено според признака – наличие на писана конституция, все още от някои да би могла да се счита като приемливо поне за каквото и да е, наподобяващо държавен тип формирование, България е управлявана не от своите граждани, а от външни на страната субекти посредством едни или други партийни стада от местни двуноги. Каквито явно негласуващото мнозинство и онези гласуващи с „Не подкрепям никого“ преобладаващо окачествяват не иначе, освен като впрегнат в теглене на чужди каруци добитък. Може ли освен по други и в това да се крие една от причините очевидно все повече самоосъзнаващи се като човеци българи да отказват да участват в неговия подбор, без значение от бутащите се по-напред за изпъкване отделни екземпляри от една или друга порода в тая сган!? А, ако е така и е ясна главната причина – тогава не е ли възможно с над 1300-годишната си не каква да е история, да я бъде и занапред България?! Нека всеки, сам пред себе си, за себе си и за децата си да отговори!