/Поглед.инфо/ 2019 година показа истинските черти и цели на българските политически мъже, главили се като прости маши на една доктрина, обръщаща в хаос и безпорядък цялата животворна същност на понятия и ценности, крепили извечното мироздание на българския род и неговите човешки стремления за сигурност и доброта, за справедливост и надежда. Не остана здраво място по тялото и душата на народа ни, ни стержен, ни непоклатими основи, традиции и държавност. С варварско безумие бе опустошено всичко в многострадалното ни Отечество: икономика, образование, здравеопазване, култура, отбрана, земеделие, животновъдство... Не африканска, някаква незапомнена вселенска чума опустоши душите на народа ни, обезличи и обездържави държавата ни с инструментариума и законите на самата държава; изсуши като хербарий историята и литературата ни; потъпка и се подигра с високите хуманни и нравствени ценности, на които дължим многовечното си съществуване и оцеляване.

2020 година започва с нова полуда, с нов мощен законодателен натиск срещу целокупното бъдеще на народа и държавата ни. Властта, в своя обобщен образ, е приготвила една иначе унищожителна илюстрация за собствената си шестваща вече цяло десетилетие простофилска социална демагогия.

Ще посочим обаче, че през това десетилетие нейното неуморно законотворчество винаги се е съсредоточавало в последните дни на текущата и в първите дни на всяка следваща година. Изглежда съвсем по тарикатски е преценено, че озарени от надеждата, която носят Светлите Рождественски празници, хората няма как да предположат дори, че някой може в същото време да отваря вратата на една нова, невиждана и немислима досега

несвобода от заробващи конвенции, стратегии, планове и т.нар. меморандуми за разбирателство

и пр. демократични регулярни „шменти-капели“.

Така например от 1.1.2020 година, под формата на допълнение и изменение на 29 закона, приети и обнародвани в Държавен вестник, влизат в сила Духът и Сатанинската същност на т.нар. Стратегия за детето, която предизвика толкова тревога и брожение в обществото, че застави министър-председателя Бойко Борисов въобще да отрече нейното съществуване. Първо обаче я отмени, едва ли не с декрет, и вмени на бившия министър на Министерството на труда и социалната политика Бисер Петков „да излиза всяка сутрин, обед и вечер, на пресконференции и да казва, че такава Стратегия за детето няма“. Накрая за по-сигурно и по-демократично обаче му поиска оставката и назначи г-жа Деница Сачева, известна повече с това, че нищо що е джендаризъм не й се опира и може да бъде прекарано от нея и през иглени уши.

Да припомним обаче все пак законите, които изкараха по улици и площади хиляди хора, които не се подадоха на премиерските „пунта-мари“ и право в лицето на властта заявиха, че „България е жива и деца не дава!“ Това са: Закон за закрила на детето; Закон за социалното подпомагане; Закон за социалните услуги; Семейният кодекс и промените в правосъдната система... Всички те като пачка бронебойни патрони влизаха от 1-ви януари в разстрелната цев насочена за унищожаване на българското семейство, на Божествената уредба, следвана от българската традиция като интегрална част от християнската култура и цивилизация.

Едва ли не в последния момент Законът за социалните услуги бе отложен със шест месеца, но неуморната на новия си пост радетелка за джендаризма, министър Сачева, заплаши несъгласните със ЗСУ с разследване от специалните органи! Нещо повече, нарече несъгласието „антиевропейска идеология“!...

Това е то. Всяко несъгласие по отношение на политиките, разрушаващи традиционното българско семейство, държавата, в лицето на своя министър, вече ще заклеймява като посегателство към „европейските ценности“. Това и партийните секретари, навремето, не си го позволяваха.

Но и това не е всичко. Януарският щурм срещу българската идентичност и същност насочи своето острие в най-съществените направления от защитата на

българската крепост – земята и езика!

В последния 52-ри брой за 2019 г. „Нова Зора“ осъществи две знакови публикации по темата: „Що е то македонскийот jазик?“ от писателя-изследовател Борис Данков и разговорът на изтъкнатия журналист и общественик Васил Василев, водещ на предаването „Не се страхувай!“ по „Българска свободна телевизия“, с народния представител от коалиция „БСП за България“ проф. Иво Христов. И двете теми – за езика и земята – са с отношение по най-болезнените въпроси за миналото и бъдещето на любимото ни Отечество България. Но докато по темата за езика, както бе изяснено в публикацията, освен тежката артилерия на световната българистика, в подкрепа са БАН, и нейните изследователски институти и капитални разработки, то по въпроса за продажбата на българска земя на чужденци цари ако не някаква умора, то поне примирение. Имам чувството, че и двете са резултат от инерцията на несвърсващите отстъпления по този най-важен за бъдещето на нацията проблем.

Като истински войник на истината и правдата, в свеото паметно обръщение в Новогодишната нощ президентът Румен Радев, като обобщаваше наследството на отминаващата година, заяви: „Изтичащата 2019 година отново ни припомни, че демокрацията и благоденствието изискват нашето постоянно усилие. Че когато се примирим и престанем да сме взискателни, изборите се опорочават, решенията за бъдещето ни се взимат на тъмно, парите ни се харчат безотговорно, непрекъснато се отчитат успехи, докато нищетата се множи, а качеството на живота пада драстично. Достапът до вода и въздух се превръщат във въпрос за оцеляване, а липсата на възмездие и справедливост разколебава вярата ни в утнешния успех.“

Ще стигнем може би и до „възмездието и справедливостта“, но нека най-напред отбележим, че

„демокрацията и благоденствието изискват нашето постоянно усилие“,

особено в тежката и дълга сага на битката за българската земя.

Прав е президентът Радев, много неща у нас са се решавали на тъмно. Нали без да попитат суверена властниците натикаха България в НАТО и като им хареса подходът, направиха същото и по отношение на членството ни в Европейския съюз! От тогава до днес, транспорираме непрекъснато директиви и коленопреклонно следваме евроатлантическите указания. След всяка осъзната горчивина като антидот ни свестяват с някаква нова надежда за кохезия и благоденствие, колкото същите управници да могат да се облажат със заслужените от тях сребърници. А народът, историята му, културата му, поминъкът му, хлябът му – кучета ги яли!

Обезкостяването на България е името на поредицата, на която с тази публикация слагаме началото и ако е живот и здраве, ще я доразкажем,

за да се знае и помни.

Планираната разруха на България започна с лозунгите за демокрация и благоденствие. Условието, както това се обясняваше тогава, бе демонтажът на системата. И как никой не се замисли защо всичко започва с българското село и по-общо със селското стопанство на България!...

Прословутият проект „Ран-Ът“, като еманация на избрания от Луканов, Младенов и Лилов „път към демократичен капитализъм“ откровено посочва в глава 4, стр. 3, че „Приватизацията е преди всичко и най-вече политически процес с икономически последици“. За толкова неща сме им повярвали на Ричард Ран и на Роналд Ът, нека им повярваме и в този случай, още повече, че и отнапред си го знаем. И до ден-днешен обаче т.нар. експерти на прехода убеждават народонаселението, че „приватизацията е икономически акт“. Това между другото.

В глава 17, стр. 3, която е по темата ни, в проекта „Ран-Ът“ се препоръчва: „1.03.1991 година да бъде крайният срок, до който цялата селскостопанска собственост (земя, структури, добитък, оборудване) да е в частни ръце!“

Е, нямаше как! Въпреки старанията, този процес се попроточи, но затова пък влязохме с принос в Енциклопедията на глупостта: разстрелните списъци на разгрома в земеделието и животновъдството възложихме като дейност на Ликвидационните съвети! Оказа се, че и демокрацията има своите йезуити. С комисарска непоколебимост бе осъществена декомасацията на земята, демеханизацията и демелиорацията на българското земеделие. В животновъдството бе осъществена невиждана и нечувана катастрофа. Продуктивните селскостопански животни (говеда, овце, кози и свине) от 15 милиона броя останаха 5 милиона! Голямо плюскане на кебапчета падна. Но се оказа, че въпреки оптимистичния лозунг – „Всеки ден ще е така, до победата!“, животът е по-сложен. Никога в своята история България не бе преживявала подобна разруха. И никога не бе имала по-малко на брой селскостопански животни! Можеше ли всичко това да не доведе мизерията!

Паралелно с този факт събуждащ по същество тревожни размисли, се видя, че и механизацията в селското стопанство бе погромена. Тракторите от 54 000 през 1989 година оредяха до 25 000 за година-две по-късно; комбайните от 14 200 броя останаха 7000, а седемте бригади селскостопанска авиация бяха приземени и почти разформировани.

Но защо припомняме всичко това, което в десетилетието от 1989 година бе непрежалима болка на всеки български стопанин, за който земята винаги е била майка-кърмилница?

Припомняме го, защото там е заровена

истината за днешните реалности;

защото истинската цел на благодетелите от плана „Ран-Ът“, който се превърна в Конституция на т.нар. преход, както и техните послушни маши от „българския политически елит“, след като осъществиха външна поръчка за безмилостното унищожаване на индустрията, на социалната и образователната системи, на здравеопазването, културата, духовността и най-вече на индустриалния интелект на нацията, днес протягат хищните си ръце към раздробената на близо 20 милиона парчета земеделска земя! Всичките законодателни инициативи от тогавашните кърджалийски времена до ден-днешен са просто червеният килим, по който тържествено преминава траурната процесия на погребението на България.

Днес, 70-80% от българите живеят в условията на несвършващ недоимък и са принудени, заради оцеляването, да продават своята наследствена, върната в реални граници, бащиния. Припомняме всичко това, защото най-ярко откроява и обяснява истинския замисъл на онзи тотален натиск да бъде върната земята в реални граници, под благовидния демократичен предлог, че така ще бъде възстановена справедливостта за отнетата от държавата земя от законните й собственици. Днес става ясно защо бяха пренебрегнати всички правни възможности за превръщането на ТКЗС-тата и Агропромишлените комплекси в акционерни дружества, със съответния дялов капитал на собствениците на земя, която бе комасирана, вярно, чрез принуда, но никога не е била национализирвана в онези 45 години. Не можеше ли по този начин да бъдат запазени и активите, и фондовете, и животните, и машините, с които беше съоръжено българското селско стопанство?

Можеше! Но е казано: „Горко на победените!“

А победителите, точно към този народ нямаха никакви сантименти. Някога те не успяха да превърнат София в картофена нива, сега обаче случаят им даваше възможност да приложат без уговорки своя колонизаторски опит над този народ, дръзнал да въведе само за 1989 година в селското си стопанство основни фондове на стойност 1 млрд.долара*!

България в техните разчети бе планирана като неоколониална територия. Социална структура на обществото в нея се предвиждаше да бъде горе-долу в следните разчети: от 5 до 10% от населението можеха да бъдат относително заможни; 15-20% от хората трябваше да бъдат винаги в зоната на постоянна несигурност. Останалите 70-80% българи, оставаше да бъдат прегърнати от прелестите на унищожителната материална нищета.

И се случи обратното на писаното от поети и фислософи. Завъртяха се камъните на геноцидната машина и според винаги безпогрешната статистика на ЦРУ за 30 години България счупи всички рекорди по разруха и смъртност на собственото си население: 21% от него се пресели завинаги „отвъд“; (гурбетчиите са на отделна сметка); потрошени бяха основни фондове, с които разполагаше държавата на стойност 155 млрд. долара*. Но именно този най-голям процент от българите, наречени „лузерите на прехода“ имаха да извършат още една задача, преди да бъдат премляни между камъните на чудовищната мелница.

Те бяха получили земята си в реални граници и сега, в новите условия, без хляб и поминък, щяха по принуда да се окажат онзи фактор, чрез който в условията на т.нар. „свободна воля между продавач и купувач“ трябваше да задвижи трансмисиите за преминаване на българската земя в чужди ръце.

Ако това все пак бе разположено във времето, като дългосрочна цел, в близък план трябваше да се решат две не по-малко важни задачи, с непосредствен ефект: България трябваше да бъде изключена като конкурент на пазара за земеделска продукция и неминуемо да се превърне в пазар за такава.

Пазар за 8 милиона души, но все пак, пазар!...

Пътъом предстоеше да бъдат удовлетворени и щенията на хиените на българския преход - някогашният Втори адвокатски колектив! Неговите кадри бяха наемниците, които виждаха в задаващия се съдебен хаос от кромоли и делби при наследството за земята, възможността за нескончаеми дела, което разбира се означаваше много клиенти и много пари! И те, честните частници, си ги заработиха. Много от тях са вече в един по-добър свят и ако случайно все пак не са се оказали в праведния Рай, който приживе им обещаваше демокрацията, дано поне казаните с катрана да не са на особено силен огън. Нейсе!

На това място,

колкото да си поеме дъх читателят,

искам от първо лице да припомня две свидетелства. Реч е за две срещи с две конкретни личности. Срещите са отдалечени една от друга с цели 20 години, и ако ги припомням, то е защото става дума за хора с огромен принос за онази България, която загубихме, и заради изумлението и болката им от предателството на онези, които копаха гроб на България, но първи легнаха в него.

През 1993 година в битността си на главен редактор на сп. „Железопътен транспорт“, в късните дни на април, бях със семейството си на едноседмична почивка в Паничище. Почивната станция там бе една от големите гордости на Българските държавни железници. Строена като профилакториум и място за отдих на работниците от състава на ЖП управление - София, обзаведена по най-високите образци на мебелостроенето и вътрешната ахитектура, тя бе не само един изключителен образец на социалистическото почивно дело, но и свидетелство за отношението на тогавашните ръководители на БДЖ към проблемите на здравето на железничарите – от кантонера, до генералния директор. Но не това е важното в случая.

Когато пристигнахме със съпругата и тригодишния ни син, в съседния апартамент до нас вече се бе настанил Васил Цанов – най-дългогодишният министър на транспорта, при който отрасълът записа най-високите си успехи в историята на българското икономическо развитие: СО МАТ, БМФ, БДЖ, БГА „Балкан“ и Главно управление на пътищата – това бе съставът на строгата, мотивирана бойна армия на транспортния отрасъл, която Васил Цанов с такт и крепка воля ръководеше в продължение на повече от 14 години.

Васил Цанов не бе сам, с него в Паничище бе и съпругата му Пенка и едно малко момиченце, внучка на една от дъщерите им. Децата и жените много бързо скъсиха дистанцията, допаднаха си, намериха своите си игри, теми и разговори, а ние, по мъжки, нагазихме в дебрите на политиката. Съветският съюз бе вече история, а заедно с него и Варшавският договор и СИВ. Неясната абривиатура СНГ (Союз независимых государства) някак не вдъхваше доверие, а покрай границата бушуваше и войната в Югославия. Разговорите ни не изключваха процесите в отрасъла, който отдавна бе започнал да се задъхва, но все пак, най-често се въртяха около възможностите за избор на път за България в тогавашния не по-малко объркан свят. В тези разговори забелязах, че станеше ли дума накъде ще върви България, Васил Цанов някак бързо помръкваше, отместваше поглед и винаги една въздишка бе отговорът на моя въпрос. Но аз упорствах, додето един ден той забави крачки по пътеката между рилските борове, по която вървяхме, после се спря, поогледа се, и тихо, сякаш по-скоро на себе си, каза: „Луканов знае!“ Помълча малко и добави: „Към Европа ще е, но... цената е много висока! Германците искат да нямаме черна металургия и машиностроене. Французите – земеделие и преработвателна промишленост!“...

На това място не помня дали не изругах грубо, но нещо такова ще да е било, защото после примирено попитах:

Ами тогава, какво остава за нас?

Сега осъзнавам, че не само тонът ми не е бил най-подходящият. Ситуацията беше драматична. Пред мен стоеше човек, който се чувстваше дълбоко наранен, който приемаше очертаващата се реалност като катастрофа, като едва ли не лична обида, но в същото време осъзнаваше, че няма сили нито да я отмени, нито да отговори на обидата. После, без да продума, Васил Цанов се обърна и тръгна обратно по пътеката. Той вървеше пред мен, а аз не бързах да го застигна. Бе чувствителен човек. Крачех на десетина метра след него и гледах как под зелената винтяга раменете му потръпват. Свечеряваше се и може да е било от планинския хлад. По този въпрос повече и двамата не отворихме дума.

Минаха 20 години.

И пак, някъде в края на април, се озовах този път във Враца. Бях втори в листата на „Коалиция за България“, кандидат за народен представител в предстоящите тогава парламентарни избори за 42-ро Народно събрание. С Цветелина Дамяновска обикаляхме областта, градчетата и селата, а водачът на листата Янаки Стоилов имаше отделна от нас програма. Цвети беше председател на Общинската организация на БСП и поне в моите очи авторитетът й пред партийните членове бе несъмнен.

Днес няма да сме заедно – каза ми тя. – Ще останеш за среща с Владимир Пешев. Голям почитател е на „Нова Зора“ и е много заслужил човек. Бил е секретар по промишлеността към ОК на БКП и по негово време са строени мощностите в Козлодуй, във Враца, в Мездра... – Няма да съжаляваш, усмихна се тя. После тръсна гарвано-черната си коса, приглади я с привичен жест, кимна на Ванката и Бако и поеха.

Останах на срещата и дълго разговаряхме с инж. Владимир Пешев – човек знаещ и можещ. Образът на хора като него днес е чудовищно изкривен от пропагандата. Лаконичен и точен инж. Пешев само веднъж си позволи при неколкократните ни срещи малко по-освободен изказ в общуването. Не помня как потръгна разговорът ни, но той ми разказа за последната своя задгранична командировка като генерален директор на бившия комбинат „Гаврил Генов“ в бившата вече Германска Демократична Република. Та запътил се той за Германия, но на аерогарата случайно срещнал Тодор Божинов – бивш министър и значим фактор по онова време, задачите на което изпълнявал и той. Божинов се връщал от Германия. „Като разбра, казва, че и аз съм се запътил за там, направо ме отряза: „Връщай се! Няма смисъл да ходиш там“. Като видя обаче колко се изненадах от думите му, добави: „Свърши се тя. Германците искат да нямаме черна металургия и машиностроене!“ Аз зяпнах: „Ами моят комбинат?“ – попитах плахо. „Той ще е един от първите, който ще бъде закрит! И няма да е единственият! Как ще се живее нататък, не знам. Французите искат да нямаме земеделие и преработвателна промишленост!“

При тези думи на инж. Пешев аз пък бях този, който буквално ахна. Всичко това бях вече го чувал и добре го бях запомнил. Шаблонно е, но ще го кажа: тези думи се бяха забили така дълбоко в съзнанието ми, че животът когато и да ме присетеше за тях, усещах как дъхът ми спира. И онази надежда за България, че все някак ще пребъде изчезваше във въртопите на неувереността.

Пиша всичко това, без да съм искам разрешение от инж. Владимир Пешев. Оказа се, че в света на комуникациите човек най-лесно може да загуби пътя и към човек, когото уважава. Не съм разговарял с него, не съм го питал как се чувства той, човекът отговарял някога за строителството на комбината „Гаврил Генов“, за „Химко“, за ЧЛК „Веслец“, за АЕЦ „Козлодуй“, за още много други предприятия, които даваха хляб и самочувствие на хората от Враца и областта. Много отдавна някои от тези предприятия вече ги няма, а на други само руините на корпусите им свидетелстват за гигантската мощ на онази България, която загубихме. Или по-точно, която ни отнеха.

Спирам дотук. Предстои ми по-нататък да доразкажа несвършващата сага за съдбата на българската земя, за историческите дни на срама, глупостта и предателствата български; за да си отварят очите поколенията, които ще дойдат след нас. И ако Господ пожали българите, нека и те също като нас да се чувстват и да се наричат българи. Ако ли пък не – земята ни, макар и без народ с това име може би ще опази спомена за онази България, в химна на която Стара планина е горда, до нея Дунавът синей, Слънцето огрява Тракия и пламеней над легендарния Пирин!

Мила, Родино!...

Отче, пожали моя народ! Дай му сили и разум и въздай справедливост всекиму, според делата!

Амин!

*Източник – НРБ`89, „Кратък статистически сборник“, София, 1990 г., стр. 12

*Пак там, стр. 14

Пояснение: сумата 155 млрд. долара е при курс на лева на БНБ 0.90 лева за 1 американски долар. Общо основните фондове на НРБ в лева 1989 г. са на стойност 141 млрд. лева;

Само в отрасъл „Селско стопанство“, основните фондове за 1989 г. са 10.5 млрд. лева, което при посочения курс на БНБ прави 11 милиарда и 600 милиона американски долара.