/Поглед.инфо/ Траекторията на бумеранга: Бъдете внимателни със сенките на мъртвите поети!

Прочетох във „Факти“ текст от поета Стефан Цанев за поета Георги Джагаров. И дни наред ходих като болен. Положението не се промени, и когато забелязах, че опусът, който ме беше осланил, всъщност е препечатка от „Епицентър“ на прекрасната маркиза на българската журналистика Валерия Велева.

„Все хорошо, прекрасная маркиза!“, казах си и се върнах към първоизточника – „без пантофи“, за да се окаже че съм съвсем бос.

Разточителна информация указваше, че иде реч за книга на Стефан Цанев, която е преиздадена наново – книга за мъртвите негови приятели! Странен жанр, рекох си, всички са отвъд, безмълвни, а той – тук, един едничък и кукурига като петел на стобор! И тутакси си припомних „Оцелелият от Термопилите“ на Андрей Германов: „Те бяха честни, ала те умряха. И ти си честен, ала ти си жив!“ Но Андрей Германов е висока материя.

Този текст за Джагаров, от Стефан Цанев, с акцентите и доминантите, с разказите без свидетел, макар и написан вещо и според законите на драматургията, разкрива всъщност сложните самоличности на автора, по които само описаните от него „чекисти с остри профили“ могат да се произнесат. Аз не мога. Опитвам се с късна дата да намеря думи за негово оправдание, но ги няма. „Петелът“, казвам си, все пак е възвестявал тогава, пред „възхождащото слънце на демокрацията“, истината за „кръвясалите очи“ на тоталитарния мрак, който с гласа на поета Георги Джагаров бил извикал: „Стефан Цанев не заслужава друго, освен смърт!“

Казвам „възхождащото“, защото „слънцето на демокрацията“ днес е в зенита си, а жанрът, оказва се, има памет! Избраният „епицентърски откъс“ е всъщност конфуз със стара дата. Още през 2002 г. той е осланявал душите и на други като мен, когато аз дори и не съм подозирал каква птица на поета му е минала път и той така се е преродил, че от него не става дори и „последно причастие“.

Не знам каква орисница е орисала Стефан Цанев, за да сменя кожата си пред идеала и всеки път пред силните на деня. То не бяха стихове за първа атомна, прославящи раждането на човека на бъдещето; то не бяха стихове за Ленин и ЧК; и якобински стойки за идеала на социализма като отрицание на Тодорживковската реалност. Ако трябва да бъда докрай искрен, именно тази позиция на поета мен лично ме запали по социалната кауза. В по-ново време поетът беше най-плътно със синята идея и най-близко до Иван Костов. Сините талибани свършиха своето, Иван Костов падна, а Стефан Цанев се отрече и от идеята, и от Костов. Може би истината е в онова, което сам той пише: „има един разумен мотив да станеш подлец“. Въпросът, според него, е „да дочакаш сгоден случай“. И той изглежда го е дочакал.

Още навремето, в том четвърти, на неговите „Български хроники“, когато бе подредил като истина нелепиците и бездоказателствените обвинения на перестроечната прокуратура, от позабравеното вече дело № 1, по описа за 1990 година, които и до днес се считат за позорящи съдебната практика, аз си казах и дори написах: „Стефан Цанев отдавна прокопитва необятните времеви хоризонти на българската история. Какъв ли кон трябва да язди и с каква ли зоб зоби този кон, че пред него и Александър Македонски трябва да слезе от Буцефал?!“

Днес разбирам, че дори дръзкия му призив от неговата поетична младост не е достатъчен, за да обясни претенцията му да говори едва ли не от амвона на вечността.

Много са въпросите, които предполага този „епицентърски откъс“ от преиздадената книга на Стефан Цанев „Сънят на сенките“. Темата в него, освен обективността, честта и достойнството, предлага и размисъл за морала на поета. Трябва да се внимава със сенките на мъртвите поети. Лорка беше написал: „Оставете балкона отворен!“ Разказват, че Каудильо до последните си дни спял на затворен прозорец!

Не пожелавам на Стефан Цанев, в съня му, някой път, Георги Джагаров да позвъни на входната врата, във вид както той го описва: „Косата му бе мокра, капките се стичаха по яката на черния му лоден, погледнахме се в очите, не каза ни дума, обърна се и си отиде.“ Все някой ден сянката на Джагаров ще прекрачи прага на неговата съвест. Неизчислима е траекторията на бумеранга на всяко наранено достойнство. Във всеки случай, недопустимо е така да се пише. Още повече, поет за поета! Бог никога не прощава на жалките „роби на омразата.“

Вече бях написал тези няколко реда, които възнамерявах да завърша с укорното, но все пак политкоректно „Де да беше ти минала пак птица път, поете!“, когато ми попадна блестящият отговор на поета Никола Инджов, даден по същия осланяващ душата повод, още през 2002 г. Помествам го изцяло.

Останалото ще ви каже Никола Инджов; ще ви каже и репликата на Кеворк Кеворкян.

 *   *   *

Джагаров излъчваше поезия и достойнство

Никола Инджов

Кла­си­чес­ки­ят кон­ф­ликт Са­ли­е­ри – Мо­царт, пре­вър­нат от Пуш­кин в лес­но раз­би­ра­е­ма ме­та­фо­ра за съ­пер­ни­чес­т­во в из­кус­т­во­то, въз­ник­ва из­г­леж­да при вся­ко по­ко­ле­ние и на всич­ки поп­ри­ща. Су­бек­ти­виз­мът, ха­рак­тер­на чер­та на тво­ре­ца, се про­я­вя­ва по­ня­ко­га в нет­вор­чес­ки пси­хо­ло­ги­чес­ки прос­т­ран­с­т­ва. Ето как е при Пуш­кин:

                             „...Дъл­бо­ко,

мъ­чи­тел­но за­виж­дам. О, не­бе,

къ­де е прав­да­та, щом да­рът свят,  

щом ге­ни­ят све­щен не се от­реж­да

в наг­ра­да за го­ре­ща­та лю­бов,

за са­мо­от­ри­ча­не­то и тру­да,

а грей­ва на че­ло­то на бе­зу­мец,

на ве­сел раз­вейп­рах? О, Мо­царт, Мо­царт!“

То­ва е той, Са­ли­е­ри, нап­ред­нал зна­чи­тел­но в бла­го­със­то­я­ни­е­то си, но ли­шен от бо­жи­я­та ис­к­ра на та­лан­та, пос­ве­тил жи­во­та си на от­ри­ца­ни­е­то на мла­дия ге­ний Мо­царт. От­го­во­рът на Мо­царт е ла­ко­ни­чен: „Не­съв­мес­ти­ми са зло­дей и ге­ний!“

Спом­них си то­зи сю­жет, ко­га­то про­че­тох във в. „Труд“ (5 и 7 но­ем­в­ри, 2002 г.) ме­мо­а­ра на по­е­та и дра­ма­тур­га Сте­фан Ца­нев за друг по­ет и дра­ма­тург – Ге­ор­ги Джа­га­ров (1925-1995) под заг­ла­вие „Тра­ге­ди­я­та на по­е­та“. Раз­би­рам на­ме­ре­ни­я­та и те­зи­те на Сте­фан Ца­нев, с из­к­лю­че­ние на заг­ла­ви­е­то на кни­га­та, от­къс от ко­я­то оче­вид­но е пуб­ли­ку­ва­но­то – „Кни­га за мър­т­ви­те ми при­я­те­ли“.

Сте­фан Ца­нев опис­ва Джа­га­ров ка­то ярос­тен свой враг, ри­су­ва го до­ри с кръ­вя­са­ли от ом­ра­за към не­го очи, а са­мо­то съ­чи­не­ние започ­ва та­ка: „Не ми се пи­ше за то­зи чо­век...“ При тол­ко­ва жлъч и не­на­вист как да по­вяр­вам, че Джа­га­ров е един от мър­т­ви­те му при­я­те­ли?

Мо­и­те пред­с­та­ви за при­я­тел­с­т­во са дру­ги, но то­ва ня­ма зна­че­ние в слу­чая. Има оба­че зна­че­ние, че на Джа­га­ров се при­пис­ват ду­ми и де­ла, ко­и­то са оп­ре­де­ле­но неп­рав­до­по­доб­ни по от­но­ше­ние на не­го­вия ха­рак­тер, та­лант, въз­пи­та­ние, кул­ту­ра. Ме­мо­а­ри без под­с­ка­за­ни въз­мож­нос­ти за про­вер­ка на ис­тин­ност­та са не прос­то съм­ни­тел­ни, те са опас­ни за об­щес­т­во­то, за­що­то под­веж­дат към въз­п­ри­е­ма­не на его­цен­т­рич­ни ин­те­ре­си.

Впро­чем, ето един епи­зод:

„Джа­га­ров... из­ви­ка:

– Сте­фан Ца­нев не зас­лу­жа­ва дру­го, ос­вен смърт!

...Ста­нах от ма­са­та и ка­зах кол­ко­то се мо­же по-спо­кой­но, бав­но и яз­ви­тел­но:

– Джа­га­ров, аз из­ли­зам. Мо­жеш да за­по­вя­даш на га­ва­зи­те си да из­ля­зат след ме­не и да ме зас­т­ре­лят на ули­ца­та. Но от то­ва ти ня­ма да про­пи­шеш по-ху­ба­ви сти­хо­ве“.

Дра­ма­тур­гът Сте­фан Ца­нев би тряб­ва­ло да пом­ни ед­на на­шен­с­ка зна­ме­ни­та те­ат­рал­на реп­ли­ка, а имен­но: „Аз из­ла­зям!“ Про­из­на­ся я с тре­пет и па­тос Ки­ряк Стеф­чов в сход­на по тра­ги­ко­ми­зъм си­ту­а­ция, но за­що при Ва­зов та­зи реп­ли­ка ви­на­ги пре­диз­вик­ва смях?

Ето още един епи­зод:

„След па­у­за, дра­ма­тич­но:

– Име­то ти ще бъ­де из­т­ри­то от бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра.

Не стра­дах от лип­са на са­мо­чув­с­т­вие, по­пи­тах по­диг­ра­ва­тел­но:

– Как ще ста­не тая ра­бо­та, Джа­га­ров?

– Мно­го прос­то. Ня­ма да те пе­ча­та­ме 10 го­ди­ни и ни­кой ня­ма да си спом­ня кой е Сте­фан Ца­нев...

... Нак­рая про­из­не­се па­те­тич­но, с тре­пе­рещ глас:

– Да. Мно­го та­лан­ти ще бъ­дат при­не­се­ни в жер­т­ва в име­то на един­с­т­во­то.

... Не по­до­зи­рах зло­ве­щия сми­съл на те­зи ду­ми. Но как­то е из­вес­т­но, осем ме­се­ца по-къс­но, съ­вет­с­ки­те тан­ко­ве пре­га­зи­ха Пра­га – в име­то на то­ва един­с­т­во“.

Чи­та­те­лят сам ще нап­ра­ви зак­лю­че­ние, че Сте­фан Ца­нев се самоо­пис­ва ка­то Мо­царт, а на Джа­га­ров пре­дос­та­вя ро­ля­та на завис­т­лив Са­ли­е­ри от бро­не­тан­ко­ва ар­мия.

Ето още един епи­зод:

„Обаж­дат ми се през но­ем­в­ри 1995 г. ле­ка­ри от во­ен­на­та бол­ни­ца: „Джа­га­ров е зле, ис­ка да те ви­ди, не­що важ­но ис­кал да ти ка­же.“ Е, не оти­дох. Е, не зна­ех че ще ум­ре, ина­че щях... А мо­же би, въп­ре­ки всич­ко, ме е оби­чал и е ис­кал да бъ­да не­го­во­то пред­с­мър­т­но при­час­тие?“

Тук ня­мам ду­ми за ко­мен­тар. Джа­га­ров не бе ан­гел, но той из­лъч­ва­ше по­е­зия и чо­веш­ко дос­тойн­с­т­во, по­раж­да­ше сим­па­тии. Бе прив­ле­ка­те­лен с мъж­ка ху­бост и си­ла, със слад­ко­ду­ми­е­то си, с уме­ни­е­то да раз­го­ва­ря по чо­веш­ки и да се дър­жи неп­ре­тен­ци­оз­но. Той про­я­вя­ва­ше ня­как­ва хъ­шов­с­ка при­вър­за­ност към пи­са­тел­с­ка­та об­щ­ност и ес­тес­т­ве­но се прев­ръ­ща­ше в цен­тър на пи­са­тел­с­ки­те ком­па­нии. На ма­са­та око­ло не­го се съ­би­ра­ха с удо­вол­с­т­вие Николай Хай­тов, Бо­го­мил Рай­нов, Се­ра­фим Се­вер­няк, Тон­чо Жечев, Лю­бо­мир Те­нев, Зд­рав­ко Пет­ров, Ди­ми­тър Ка­ну­шев, Йордан Въл­чев, в пос­лед­ни­те го­ди­ни – Дон­чо Цон­чев, осо­бе­но Веж­ди Ра­ши­дов. То­ва ли са хо­ра­та, за ко­и­то Сте­фан Ца­нев пи­ше: „На ма­са­та му в рес­то­ран­та на пи­са­те­ли­те вся­ка ве­чер се­дя­ха най-мал­ко де­сет ду­ши, те го гле­да­ха вер­но­по­да­ни­чес­ки ка­то при­ю­те­ни по­ми­я­ри...“

Пом­ня че вед­нъж на та­зи ма­са се ро­ди­ха на­чал­ни­те сти­хо­ве на ед­но от пос­лед­ни­те му сти­хот­во­рения:

Все­ки ден уми­ра ня­кой бли­зък

и се раж­да ня­кой не­поз­нат...

Пред­чув­с­т­вие за са­мо­та­та на яр­ка­та лич­ност или пре­ду­се­ща­не за изос­та­ве­ност, бе то­ва?

Твор­чес­ки­те ус­пе­хи на Джа­га­ров са без­с­пор­ни и в по­е­зи­я­та, и в дра­ма­тур­ги­я­та, и в пуб­ли­цис­ти­ка­та. Той по­лу­чи об­щес­т­ве­но приз­на­ние за ли­те­ра­ту­ра­та си, а не за фор­мал­на­та си при­над­леж­ност към пар­тий­но-дър­жав­на­та но­мен­к­ла­ту­ра. И за­ра­ди са­мо­от­вер­же­на­та за­щи­та на Пеньо Пе­нев, с чи­я­то наг­ра­да бе удос­то­ен и са­ми­ят Сте­фан Ца­нев по вре­ме­то на Джа­га­ров ка­то за­мес­т­ник-пред­се­да­тел на Дър­жав­ния съ­вет по кул­ту­ра­та. И за­ра­ди из­к­лю­чи­тел­на­та под­к­ре­па, ко­я­то ока­за на мла­ди­те, спе­ци­ал­но на съ­ща­та ге­не­ра­ция, към ко­я­то при­над­ле­жи и Сте­фан Ца­нев – ни­ма ме­мо­а­рис­тът е заб­ра­вил ста­ти­я­та му „Зд­ра­вей, по­ко­ле­ние, мла­до и та­лан­т­ли­во“ и стихотво­ре­ни­е­то му „Пред­п­ро­лет“?

Джа­га­ров има­ше мно­го дъл­бо­ки ус­тои на своя ли­те­ра­ту­рен талант. Вну­ше­ни­я­та на Сте­фан Ца­нев са из­вън кон­цеп­ту­ал­ност­та на по­е­зи­я­та на Джа­га­ров из­пъл­не­на със сил­ни страс­ти и ис­к­ре­ни граж­дан­с­ки въл­не­ния. „Стра­да­ни­е­то е от­но­ше­ние към жи­во­та, поня­ко­га то е при­съ­да над жи­во­та“пи­са той ка­то че ли за се­бе си.

Не­въз­мож­но е да се прос­ле­ди всич­ко, но мо­же да се на­пом­ни не­що от по­е­зи­я­та на Джа­га­ров, съз­да­ва­на по вре­ме­то на въп­рос­ния мемоар, за да се ви­ди ка­къв е той, ис­тин­с­ки­ят тво­рец и чо­век:

Мо­же би жи­во­тът ми е лош,

мо­же би са­ми­ят аз съм лош –

не­що все ме мъ­чи, все ме тро­ви,

все ме стя­гат ня­как­ви око­ви...

                                      („Раз­ка­я­ние“)

Уж бях огън, бях звез­да към рая,

уж не ос­к­вер­них ни бог, ни храм...

Не­що ста­на, а как­во – не зная.

И го­ри че­ло­то ми от срам.

                                      („Уг­ри­зе­ние“)

Аз от мис­ли за вас ос­ле­пях.

И на смърт аз оти­дох за вас.

И за вас се от­ка­зах от ада и рая.

И аз ни­ко­га ня­ма

да заб­ра­вя как­во е лю­бов и из­ма­ма.

И за­туй в ня­кой есе­нен час

ще се вър­на от­но­во.

                                      („Мои ми­ли при­я­те­ли“)

То­ва са из­по­ве­ди на чес­тен и съ­вес­тен чо­век. В едно друго стихотворение („Участ“) Джагаров направи следното признание:

В душата ми отекват груби

и тежки думи, но единствени.

Аз мога всичко да изгубя,

за да открия две-три истини.

Той мис­ле­ше та­ка, дейс­т­ва­ше в име­то на сво­и­те ес­те­ти­чес­ки и граж­дан­с­ки убеж­де­ния, на та­ка­ва нрав­с­т­ве­на ос­но­ва той на­пи­са сти­хот­во­ре­ни­е­то „Бъл­га­рия“ („Зе­мя ка­то ед­на чо­веш­ка длан“). Хрис­то­ма­тий­но сти­хот­во­ре­ние, ма­кар че е из­х­вър­ле­но от хрис­то­ма­ти­и­те, ма­кар че има­ше един глум­лив ак­тьор, кой­то го па­ро­ди­ра­ше при все­ки слу­чай по те­ле­ви­зи­я­та.

О, све­ще­на прос­то­та!... Но ос­вен та­зи без­с­мър­т­на ода за ро­ди­на­та Джа­га­ров съз­да­де още мно­го сти­хот­во­ре­ния, в ко­и­то дра­ма­тиз­мът на вре­ме­то оп­ре­де­ля ви­со­ка­та сте­пен на по­е­зия. И дра­ма­тур­гия, ко­я­то съ­що ка­то по­е­зи­я­та му, ос­та­ва за­ви­на­ги. Важ­но­то е, че Джа­га­ров не до­пус­на ни­то един твор­чес­ки ком­п­ро­мис! За раз­ли­ка от Сте­фан Ца­нев, Джа­га­ров ня­ма сти­хо­ве, пос­ве­те­ни на Дър­жав­на си­гур­ност, не хо­ди ка­то Сте­фан Ца­нев чак в Ав­с­т­ра­лия да про­па­ган­ди­ра ед­на уж ом­раз­на ко­му­нис­ти­чес­ка го­диш­ни­на, не на­пи­са ка­то Сте­фан Ца­нев ус­луж­ли­ви пи­е­си, по­доб­ни на „Пир по вре­ме на де­мок­ра­ция“...

Ди­рек­т­но­то срав­не­ние меж­ду два­ма­та в слу­чая е не­из­беж­но. Аз не спо­ря със Сте­фан Ца­нев, знам че то­ва е без­по­лез­но за­ни­ма­ние, тъй ка­то той, как­то се виж­да от пуб­ли­ка­ци­я­та му, неп­ре­къс­на­то се из­жи­вя­ва сам сре­щу всич­ки. За как­во ли? Мо­же би за­ра­ди то­ва, ко­е­то спо­де­ля в ме­мо­а­ра си: „...За­що­то има един ра­зу­мен мо­тив да ста­неш под­лец – съз­на­ваш, че си по-та­лан­т­лив от оне­зи, ко­и­то са про­въз­г­ла­се­ни за ге­нии, по­не­же са око­ло власт­та – и си каз­ваш: за­що те, а не аз? И ча­каш сго­ден слу­чай...“

Гос­по­ди, не мо­га да при­е­ма та­къв мо­рал до­ри и от чо­век с опит в сгод­ни­те слу­чаи! Осо­бе­но ко­га­то ис­ка да ос­та­ви своя па­мет за хо­ра, ко­и­то ве­че са смъл­ча­ни и не мо­гат да му про­го­во­рят. Но, как­то каз­ва бъл­гар­с­ка­та по­е­зия:

„Умо­ре­ни­те зас­па­ха,

жи­ви­те – те не­ка бдят!“

2002 г.

*   *   *

Врявата около Стефан Цанев: Мъртвият ни е по вкуса

Кеворк Кеворкян

В началото на 70-те тодини бях много близък с Георги Джагаров, той е един от хората, на които винаги ще съм задължен.

Джагаров имаше навика да затваря баровете, макар че вече дори и не пиеше истински. Веднъж отидохме не до бар „Астория“ – новия, където обичайно киснехме, а до „Ориент“ – той се намираше отсреща. Докато се промъквахме през малката тълпа пред входа, чух някой да се разправя с портиера: „Как няма да ни пуснеш, бе, това е Стефан Цанев, той е най-големият поет“.

Не ги пуснаха – тогава не познавах Стефан, но тази реплика съм запомнил.

Със сигурност не го смятаха за голям поет; заради Дзержински...


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели