/Поглед.инфо/ Траекторията на бумеранга: Бъдете внимателни със сенките на мъртвите поети!
Прочетох във „Факти“ текст от поета Стефан Цанев за поета Георги Джагаров. И дни наред ходих като болен. Положението не се промени, и когато забелязах, че опусът, който ме беше осланил, всъщност е препечатка от „Епицентър“ на прекрасната маркиза на българската журналистика Валерия Велева.
„Все хорошо, прекрасная маркиза!“, казах си и се върнах към първоизточника – „без пантофи“, за да се окаже че съм съвсем бос.
Разточителна информация указваше, че иде реч за книга на Стефан Цанев, която е преиздадена наново – книга за мъртвите негови приятели! Странен жанр, рекох си, всички са отвъд, безмълвни, а той – тук, един едничък и кукурига като петел на стобор! И тутакси си припомних „Оцелелият от Термопилите“ на Андрей Германов: „Те бяха честни, ала те умряха. И ти си честен, ала ти си жив!“ Но Андрей Германов е висока материя.
Този текст за Джагаров, от Стефан Цанев, с акцентите и доминантите, с разказите без свидетел, макар и написан вещо и според законите на драматургията, разкрива всъщност сложните самоличности на автора, по които само описаните от него „чекисти с остри профили“ могат да се произнесат. Аз не мога. Опитвам се с късна дата да намеря думи за негово оправдание, но ги няма. „Петелът“, казвам си, все пак е възвестявал тогава, пред „възхождащото слънце на демокрацията“, истината за „кръвясалите очи“ на тоталитарния мрак, който с гласа на поета Георги Джагаров бил извикал: „Стефан Цанев не заслужава друго, освен смърт!“
Казвам „възхождащото“, защото „слънцето на демокрацията“ днес е в зенита си, а жанрът, оказва се, има памет! Избраният „епицентърски откъс“ е всъщност конфуз със стара дата. Още през 2002 г. той е осланявал душите и на други като мен, когато аз дори и не съм подозирал каква птица на поета му е минала път и той така се е преродил, че от него не става дори и „последно причастие“.
Не знам каква орисница е орисала Стефан Цанев, за да сменя кожата си пред идеала и всеки път пред силните на деня. То не бяха стихове за първа атомна, прославящи раждането на човека на бъдещето; то не бяха стихове за Ленин и ЧК; и якобински стойки за идеала на социализма като отрицание на Тодорживковската реалност. Ако трябва да бъда докрай искрен, именно тази позиция на поета мен лично ме запали по социалната кауза. В по-ново време поетът беше най-плътно със синята идея и най-близко до Иван Костов. Сините талибани свършиха своето, Иван Костов падна, а Стефан Цанев се отрече и от идеята, и от Костов. Може би истината е в онова, което сам той пише: „има един разумен мотив да станеш подлец“. Въпросът, според него, е „да дочакаш сгоден случай“. И той изглежда го е дочакал.
Още навремето, в том четвърти, на неговите „Български хроники“, когато бе подредил като истина нелепиците и бездоказателствените обвинения на перестроечната прокуратура, от позабравеното вече дело № 1, по описа за 1990 година, които и до днес се считат за позорящи съдебната практика, аз си казах и дори написах: „Стефан Цанев отдавна прокопитва необятните времеви хоризонти на българската история. Какъв ли кон трябва да язди и с каква ли зоб зоби този кон, че пред него и Александър Македонски трябва да слезе от Буцефал?!“
Днес разбирам, че дори дръзкия му призив от неговата поетична младост не е достатъчен, за да обясни претенцията му да говори едва ли не от амвона на вечността.
Много са въпросите, които предполага този „епицентърски откъс“ от преиздадената книга на Стефан Цанев „Сънят на сенките“. Темата в него, освен обективността, честта и достойнството, предлага и размисъл за морала на поета. Трябва да се внимава със сенките на мъртвите поети. Лорка беше написал: „Оставете балкона отворен!“ Разказват, че Каудильо до последните си дни спял на затворен прозорец!
Не пожелавам на Стефан Цанев, в съня му, някой път, Георги Джагаров да позвъни на входната врата, във вид както той го описва: „Косата му бе мокра, капките се стичаха по яката на черния му лоден, погледнахме се в очите, не каза ни дума, обърна се и си отиде.“ Все някой ден сянката на Джагаров ще прекрачи прага на неговата съвест. Неизчислима е траекторията на бумеранга на всяко наранено достойнство. Във всеки случай, недопустимо е така да се пише. Още повече, поет за поета! Бог никога не прощава на жалките „роби на омразата.“
Вече бях написал тези няколко реда, които възнамерявах да завърша с укорното, но все пак политкоректно „Де да беше ти минала пак птица път, поете!“, когато ми попадна блестящият отговор на поета Никола Инджов, даден по същия осланяващ душата повод, още през 2002 г. Помествам го изцяло.
Останалото ще ви каже Никола Инджов; ще ви каже и репликата на Кеворк Кеворкян.
* * *
Джагаров излъчваше поезия и достойнство
Никола Инджов
Класическият конфликт Салиери – Моцарт, превърнат от Пушкин в лесно разбираема метафора за съперничество в изкуството, възниква изглежда при всяко поколение и на всички поприща. Субективизмът, характерна черта на твореца, се проявява понякога в нетворчески психологически пространства. Ето как е при Пушкин:
„...Дълбоко,
мъчително завиждам. О, небе,
къде е правдата, щом дарът свят,
щом геният свещен не се отрежда
в награда за горещата любов,
за самоотричането и труда,
а грейва на челото на безумец,
на весел развейпрах? О, Моцарт, Моцарт!“
Това е той, Салиери, напреднал значително в благосъстоянието си, но лишен от божията искра на таланта, посветил живота си на отрицанието на младия гений Моцарт. Отговорът на Моцарт е лаконичен: „Несъвместими са злодей и гений!“
Спомних си този сюжет, когато прочетох във в. „Труд“ (5 и 7 ноември, 2002 г.) мемоара на поета и драматурга Стефан Цанев за друг поет и драматург – Георги Джагаров (1925-1995) под заглавие „Трагедията на поета“. Разбирам намеренията и тезите на Стефан Цанев, с изключение на заглавието на книгата, откъс от която очевидно е публикуваното – „Книга за мъртвите ми приятели“.
Стефан Цанев описва Джагаров като яростен свой враг, рисува го дори с кръвясали от омраза към него очи, а самото съчинение започва така: „Не ми се пише за този човек...“ При толкова жлъч и ненавист как да повярвам, че Джагаров е един от мъртвите му приятели?
Моите представи за приятелство са други, но това няма значение в случая. Има обаче значение, че на Джагаров се приписват думи и дела, които са определено неправдоподобни по отношение на неговия характер, талант, възпитание, култура. Мемоари без подсказани възможности за проверка на истинността са не просто съмнителни, те са опасни за обществото, защото подвеждат към възприемане на егоцентрични интереси.
Впрочем, ето един епизод:
„Джагаров... извика:
– Стефан Цанев не заслужава друго, освен смърт!
...Станах от масата и казах колкото се може по-спокойно, бавно и язвително:
– Джагаров, аз излизам. Можеш да заповядаш на гавазите си да излязат след мене и да ме застрелят на улицата. Но от това ти няма да пропишеш по-хубави стихове“.
Драматургът Стефан Цанев би трябвало да помни една нашенска знаменита театрална реплика, а именно: „Аз излазям!“ Произнася я с трепет и патос Киряк Стефчов в сходна по трагикомизъм ситуация, но защо при Вазов тази реплика винаги предизвиква смях?
Ето още един епизод:
„След пауза, драматично:
– Името ти ще бъде изтрито от българската литература.
Не страдах от липса на самочувствие, попитах подигравателно:
– Как ще стане тая работа, Джагаров?
– Много просто. Няма да те печатаме 10 години и никой няма да си спомня кой е Стефан Цанев...
... Накрая произнесе патетично, с треперещ глас:
– Да. Много таланти ще бъдат принесени в жертва в името на единството.
... Не подозирах зловещия смисъл на тези думи. Но както е известно, осем месеца по-късно, съветските танкове прегазиха Прага – в името на това единство“.
Читателят сам ще направи заключение, че Стефан Цанев се самоописва като Моцарт, а на Джагаров предоставя ролята на завистлив Салиери от бронетанкова армия.
Ето още един епизод:
„Обаждат ми се през ноември 1995 г. лекари от военната болница: „Джагаров е зле, иска да те види, нещо важно искал да ти каже.“ Е, не отидох. Е, не знаех че ще умре, иначе щях... А може би, въпреки всичко, ме е обичал и е искал да бъда неговото предсмъртно причастие?“
Тук нямам думи за коментар. Джагаров не бе ангел, но той излъчваше поезия и човешко достойнство, пораждаше симпатии. Бе привлекателен с мъжка хубост и сила, със сладкодумието си, с умението да разговаря по човешки и да се държи непретенциозно. Той проявяваше някаква хъшовска привързаност към писателската общност и естествено се превръщаше в център на писателските компании. На масата около него се събираха с удоволствие Николай Хайтов, Богомил Райнов, Серафим Северняк, Тончо Жечев, Любомир Тенев, Здравко Петров, Димитър Канушев, Йордан Вълчев, в последните години – Дончо Цончев, особено Вежди Рашидов. Това ли са хората, за които Стефан Цанев пише: „На масата му в ресторанта на писателите всяка вечер седяха най-малко десет души, те го гледаха верноподанически като приютени помияри...“
Помня че веднъж на тази маса се родиха началните стихове на едно от последните му стихотворения:
Всеки ден умира някой близък
и се ражда някой непознат...
Предчувствие за самотата на ярката личност или предусещане за изоставеност, бе това?
Творческите успехи на Джагаров са безспорни и в поезията, и в драматургията, и в публицистиката. Той получи обществено признание за литературата си, а не за формалната си принадлежност към партийно-държавната номенклатура. И заради самоотвержената защита на Пеньо Пенев, с чиято награда бе удостоен и самият Стефан Цанев по времето на Джагаров като заместник-председател на Държавния съвет по културата. И заради изключителната подкрепа, която оказа на младите, специално на същата генерация, към която принадлежи и Стефан Цанев – нима мемоаристът е забравил статията му „Здравей, поколение, младо и талантливо“ и стихотворението му „Предпролет“?
Джагаров имаше много дълбоки устои на своя литературен талант. Внушенията на Стефан Цанев са извън концептуалността на поезията на Джагаров – изпълнена със силни страсти и искрени граждански вълнения. „Страданието е отношение към живота, понякога то е присъда над живота“ – писа той като че ли за себе си.
Невъзможно е да се проследи всичко, но може да се напомни нещо от поезията на Джагаров, създавана по времето на въпросния мемоар, за да се види какъв е той, истинският творец и човек:
Може би животът ми е лош,
може би самият аз съм лош –
нещо все ме мъчи, все ме трови,
все ме стягат някакви окови...
(„Разкаяние“)
Уж бях огън, бях звезда към рая,
уж не оскверних ни бог, ни храм...
Нещо стана, а какво – не зная.
И гори челото ми от срам.
(„Угризение“)
Аз от мисли за вас ослепях.
И на смърт аз отидох за вас.
И за вас се отказах от ада и рая.
И аз никога няма
да забравя какво е любов и измама.
И затуй в някой есенен час
ще се върна отново.
(„Мои мили приятели“)
Това са изповеди на честен и съвестен човек. В едно друго стихотворение („Участ“) Джагаров направи следното признание:
В душата ми отекват груби
и тежки думи, но единствени.
Аз мога всичко да изгубя,
за да открия две-три истини.
Той мислеше така, действаше в името на своите естетически и граждански убеждения, на такава нравствена основа той написа стихотворението „България“ („Земя като една човешка длан“). Христоматийно стихотворение, макар че е изхвърлено от христоматиите, макар че имаше един глумлив актьор, който го пародираше при всеки случай по телевизията.
О, свещена простота!... Но освен тази безсмъртна ода за родината Джагаров създаде още много стихотворения, в които драматизмът на времето определя високата степен на поезия. И драматургия, която също като поезията му, остава завинаги. Важното е, че Джагаров не допусна нито един творчески компромис! За разлика от Стефан Цанев, Джагаров няма стихове, посветени на Държавна сигурност, не ходи като Стефан Цанев чак в Австралия да пропагандира една уж омразна комунистическа годишнина, не написа като Стефан Цанев услужливи пиеси, подобни на „Пир по време на демокрация“...
Директното сравнение между двамата в случая е неизбежно. Аз не споря със Стефан Цанев, знам че това е безполезно занимание, тъй като той, както се вижда от публикацията му, непрекъснато се изживява сам срещу всички. За какво ли? Може би заради това, което споделя в мемоара си: „...Защото има един разумен мотив да станеш подлец – съзнаваш, че си по-талантлив от онези, които са провъзгласени за гении, понеже са около властта – и си казваш: защо те, а не аз? И чакаш сгоден случай...“
Господи, не мога да приема такъв морал дори и от човек с опит в сгодните случаи! Особено когато иска да остави своя памет за хора, които вече са смълчани и не могат да му проговорят. Но, както казва българската поезия:
„Уморените заспаха,
живите – те нека бдят!“
2002 г.
* * *
Врявата около Стефан Цанев: Мъртвият ни е по вкуса
Кеворк Кеворкян
В началото на 70-те тодини бях много близък с Георги Джагаров, той е един от хората, на които винаги ще съм задължен.
Джагаров имаше навика да затваря баровете, макар че вече дори и не пиеше истински. Веднъж отидохме не до бар „Астория“ – новия, където обичайно киснехме, а до „Ориент“ – той се намираше отсреща. Докато се промъквахме през малката тълпа пред входа, чух някой да се разправя с портиера: „Как няма да ни пуснеш, бе, това е Стефан Цанев, той е най-големият поет“.
Не ги пуснаха – тогава не познавах Стефан, но тази реплика съм запомнил.
Със сигурност не го смятаха за голям поет; заради Дзержински...